Проф. Гелиан Прохоров: Народ, който не мисли за себе си, не заслужава да живее

Проф. Гелиан Прохоров: Народ, който не мисли за себе си, не заслужава да живее
Евразийският център към Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ организира лекториум ANIMUS ROSSICUS на 2 юни 2016 г. Проф. Гелиан Прохоров, преподавател в Историческия факултет на СПбГУ, РХГИ, Петербургската духовна академия, ще изнесе лекция на тема „Исихазмът в Русия и България през ХIV век“. Тук публикуваме негово интервю пред руската журналистка Наталия Ларина.

 

— Гелиан Михайлович, една от книгите ви се нарича „Кръстообразността на времето“. Звучи доста скандално.

— Няма нищо скандално. Отдавна съм забелязал, че времето е кръстообразно. Настоящето е това, което още не е отминало, но не е и нещо, което вече е настъпило. Значи е между миналото и бъдещето, те са от двете му страни.

 

Ако мислено погледнем от високото към ниското, ще се окаже, че настоящето – това е онова, което не е вечно, или ще отмине, но не моментално, или ще продължи по-дълго. Настоящето е центърът на кръста, чийто връх е вечността, долу е мигът, вляво – миналото. Защо вляво? Защото четем от ляво надясно, а насреща е бъдещето. Ето и къстообразността на времето. В точката, в която времената се срещат, се намира настоящето, а заедно с това – аз, ние, надарените с разум, съвест, съзнание.

 

— В какво се състои приложното значение на тази научна кръстообразност?

— Нито едно от тези времена не бива да се пренебрегва. Случва се времената да се отдалечат от настоящето, тогава връзката помежду им се къса и настоящето изчезва. Настоящето е онова, което черпим от миналото, бъдещето, от мига и вечността. Какво се случва, когато обществото нарушава тази закономерност, разбрахме, когато станахме свидетели и участници в кървавия ХХ век.

 

Съдбата на всеки от нас в значителна степен се определя от обкръжението ни. Вас тя ви е срещнала с елита на Русия – Лихачов, Панченко…

— Най-съдбоносна все пак бе срещата ми с Лев Николаевич Гумильов. Благодарение на него намерих смисъл в живота си и открих православната вяра. Тогава смисълът на живота ми се състоеше в безкрайни разговори с този уникален човек и в четене на всичко, написано от него. Той познаваше великолепно историята, разменяхме мисли, обсъждахме различни неща. Много жив ум имаше този човек, много!

 

Запознахме се във влака: аз отивах да се катеря по планините, той — да лекува язвата си, от която се разболял в Гулаг. Както знаете, той е прекарал там петнайсет години без никакви причини. „Ге-ля — натъртваше сричките, говореше малко маниерно, — знаете ли каква беше ползата от Гулаг? Каторжниците разговаряха, четяха лекции на най-различни теми. И мислехме, мислехме, мислехме. А когато са на свобода, хората разговарят малко. Добре че в научните среди тази потребност все още е остонала.“

 

Изпитвах ненаситна потребност да разговарям с Лев Николаевич. Просто се наслаждавах на играта на виртуозната му мисъл. По-късно, когато станахме приятели, по това как го слушах и разбирах, той ме сравняваше с каторжниците: „Ге-ля — разчленяваше думите той, — кога сте роден? През 1936-а? Е, по това време екзекуциите вече бяха повсеместни.“

 

Случайното ни запознанство в Питер се превърна в приятелство. Той ме покани на гости в дома си. Когато отидох на посочения адрес, ахнах. Работата е там, че когато следвах във Военновъздушната академия (още преди университета), бях на практика, докато се строеше същата тази сграда на Московския проспект, където живееше Гумильов. Даже бях запазил снимка, на която съм в бъдещата стая на Лев Николаевич. По-късно му я показах.

 

— Звучи като фантастика.

— Да, да, едно малко чудо е. „Ге-ля – избоботи Гумильов, – оказва се значи, че докато мен са ме реабилитирали, вие сте ми строили апартамента.

 

Много пъти сме били заедно на археологически експедиции. В делтата на Волга копахме хазарски погребения, учихме се да плуваме, а после плувахме с акваланги в Каспийско море.

 

Десет години непрекъснато се срещахме с моя приятел – ако не всеки ден, то поне веднъж в седмицата. После поразредихме общуването: инсталираха му телефон, винаги можеш да вдигнеш слушалката и да избегнеш разхождането нагоре-надолу…

 

Но накрая често ми казваше, че трябва да се уча не само от него, но и от някой друг. Така се случи, че Дмитрий Сергеевич Лихачов стана моят втори учител. А Лев Николаевич започна малко да ревнува. Но в края на живота му всичко се върна по местата си. Когато се разболя тежко и го приеха в болница, аз нощувах до леглото му. Така че накрая се върна щастието от предишното ни общуване.

 

— Споменахте, че преди университета сте учили във Военновъздушната инженерна академия. Какво, простете, ви отнесе там?

— В 10-и клас в училището ни дойде един много интелигентен полковник и разказа, че в тяхната академия образованието е по-добро от „цивилните“ вузове. И тъй като тогава сам не знаех с какво искам да се занимавам, постъпих в строителния факултет. Пътищата ни с строителството на лeтища се раздалечаваха все повече и повече. Прекарах много време в книжарниците, купувах Гумильов-баща, Ахматова, Манделщам, Пастернак… За щастие оттам ме изпратиха да отбивам военната си служба в дърводобива. Веднага след като се уволних, отидох в университета. А там не ми приеха дори документите.

 

— Защо?

— Ами защото от армията ми дадоха чудовищна характеристика: не разбира политиката на партията и правителството. Една година работи на строеж. Казах им: „Дайте ми характеристика за университета“. Свиха рамене: „Сам си я напиши, ние няма да те спираме“. И аз написах: правилно разбира политиката на партията и правителството…

 

В историческия факултет на Ленинградския държавен университет специализирах по темата на византийско-руските връзки. Започнах да уча гръцки. За мен дори специално поканиха преподавател от катедрата по класическа филология – София Викторовна Полякова. Приличаше на богинята на лова Диана, винаги в дома й около нея се разхождаха кучета, ходеше с високи ботуши. Във втори курс вече посещавах лекциите на Дмитрий Лихачов по древноруска литература в Института за руска литература (Пушкински дом). Когато завършвах окончателно университета, Дмитрий Сергеевич ми предложи да пиша аспирантура при него, което аз, естествено, с радост приех. Каза ми: „Защитите ли навреме, ще бъдете назначен в Пушкинския дом“.

 

Защитих през 1968 година, взеха ме за старши научен сътрудник. После – докторска дисертация, многотомно издание на литературните паметници на Древна Русия – за което заедно с колегите ни наградиха с Държавна премия.

 

— Кой е любимият ви век?

— Деветнайсети век. Това са и Андрей Рубльов, и Дмитрий Прилуцки, и Сергий Радонежски, и Кирил Белозьорски. Всички – върхът на светостта. В онези времена се създава се нов стил в живописта, литературата, архитектурата – нещо, което се случва изключително рядко на Русия. Появяват се и много великолепни преводи на изключителни произведения. В частност съчиненията на Дионисий Ареопагит с тълкуванията на Максим Изповедник. Те пишат за страстите, обсебващи в някакъв момент всеки човек и погребващи го в бездната. Писателите аскети ни сравняват с кораб по време на буря, който в края на краищата потъва.

 

Така писателите исихасти от ХIV век ни учат – нас, хората от ХХI век – да проявяваме воля: чрез любовта си към Бога, чрез живота с любов. А не с гибелни страсти…

 

Да, съвременният човек като пчела на мед налита на всевъзможни удоволствия. Той не се интересува от аскетичната литература на ХIV век. Впрочем била ли е тя нужна някога, послужила на някого? Да, била е. Аз, като инженер, съм направил списък. Лидер отново е моят ХIV век, златният век на духовността.

 

— Гелиан Михайлович, всичко, което така интересно разказвате, са минали неща. Каква е ползата от всичко това за съвременния човек? И нужна ли е днес светоотеческата литература днес? В бъдеще?

—Някои се нуждаят от нея, други не. За тези, които имат потребност, които мислят за непреходното, в края на краищата, времето е миг. Това е за тези, които искат да живеят с изживените мигове, да мислят за непреходното. А не просто да умрат.

 

Светоотеческата литература ни е необходима, защото тя отваря ума ни към пространства на вечния живот. Светите отци затова са важни, защото са боговдъхновени.

 

— Как, от ваша гледна точка, етногенезисът би послужил на бъдещето?

— Труден въпрос. Перестройката свали всички нравствени табута. Господства Мигът – наслади му се! Настъпи нахалната епоха на Мига, на Парите.

 

Народ, който не мисли за себе си, не заслужава за живее. Това не съм го казал аз, а мъдрите старци. Ние сме длъжни неуморимо да напомняме на хората, че преди тях и след тях е истинската Вечност, че връзката помежду им не бива да се къса на никаква цена.

 

Нали си спомняте, говорехме за „кръстообразността на времето“. Спасението на Русия е във възвръщането на вярата. Президентът ни не ме лишава от тази надежда.

 

---

Гелиан Прохоров (р. 1936 г., Ленинград) е палеославист, преводач, културолог, писател. Като учен се формира под непосредственото ръководство на Дмитрий Лихачов (не без основание е смятан за негов най-талантлив ученик) в Сектора по староруска литература към Института за руска литература (Пушкински дом), където той работи и понастоящем, но също тъй и под влиянието на историка и етнолога Лев Гумильов. Г. Прохоров е автор на около 200 научни труда, между които: „Повесть о Митяе” (Л., 1978), „Памятники переводной и русской литературы XIV—XV вв.” (Л., 1987) и др. Под негово ръководство и редакция бе подготвено и оригинално замисленото издание на съчиненията на Псевдо-Дионисий Ареопагит, в което текстовете (публикувани паралелно на гръцки и руски) са съпроводени със схолиите на св. Максим Изповедник. През последното десетилетие Г. Прохоров насочи вниманието си и към културологията, а също тъй и към художествената проза (вж. „Жълтата папка”, Литературен вестник, 1999, 9—15 юни).

Своеобразен център на научните занимания на Г. Прохоров е исихазмът и неговото влияние (с посредничеството на южното славянство) върху староруската литература и култура. ИК „Славика” е подготвила за печат сборника с негови трудове му „Исихазмът и културата на XIV век: Византия — България — Рус”.

 

* Със съкращения, заглавието е на редакцията

Превод от руски: Елена Дюлгерова

 

Коментари

  • и.г.

    02 Юни 2016 18:24ч.

    колкото и да е парадоксално,в понятието Евразийство,отнесено към Русия(но в културен,а не в политически смисъл),има дълбока истина.Защото Русия(което включва и Украина и Белорусия)наистина не е напълно европейска страна,но е още по-малко и азиатска страна.Тя е едновременно и двете,без да е нито едно от тях!Тя е Европейско въплъщение на Азиатския дух и Азиатско въплъщение на Европейския дух...........Корените на нейната идентичност са наистина в 12-14 век...........И Българсото културно влияние тогава е много значим фактор!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Русия е Евразия, защото в цивилизационен аспект тя се гради

    02 Юни 2016 22:24ч.

    върху два компонента: по-старият — азиатският, — който е привнесен от Византия (а Византия си е една СТРАНА ОТ ИЗТОКА); и по-новия — европейският, — който е привнесен по времето на Петър Велики главно от Германия. Двата компонента са НЕСЪВМЕСТИМИ и до днес. И така ще си и останат НЕСЪВМЕСТИМИ, което е голямата културологическа драма на Русия. Какъв е нашият — българският — грях в целия този твърде нелеп цивилизационен модел? Нашата БЪЛГАРСКА ИСТОРИЧЕСКА ВИНА спрямо Русия и руския народ е, че мисионерите, изпратени от Византия да християнизират венедско-сарматските племена по долините на Днепър и Днестър са били българи от Борисова и Симеонова България, подбрани да пропагират Словото Божие на внятното само тям славянско наречие. Ако не бяхме се намесили ние, малко по-късно венедите и сарматите щяха да бъдат християнизирани от Тевтонския Орден (както е станало с Полша), тъй че днес Русия и Полша щяха да бъдат — рамо до рамо — две римо-католически и цивилизовани в напълно европейски дух държави, които нямаше да се мразят до такава степен, че тяхната взаимна омраза да РЕЗОНИРА в явлението «украински фашизъм и нео-фашизъм».

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Това, което следва — да се чете «отдясно наляво»; а то ще рече «и отдолу-нагоре». Нека свикваме, зер КУЛТУРНАТА ИНТЕГРАЦИЯ нас ни чака!

    03 Юни 2016 11:21ч.

    …умоксженодаР юигреС к и ястисонто еомас еж оТ !онар-оп акев теп илеЦ .кев яитесйаниритеЧ зерп а ,)отювретни ан адоверп в ариругиф — !изапу ежоБ — откак( кев яитесйантевеД зерп ен лявиж е вёлбуР йерднА еч ,инаримрофни емс ербод еин )ОНТАРБО е ин ад окчисв ещбоъв йамок ракам и( ОНТАРБОАН метеч ад ракам ,авот ирп А ?ил мерм ад — овкак еиН !овялан онсяд то татеч сан то иокян ама ,ед ербод Е ».отещедъб е ащерсан а ,онсядан овял то метеч отощаЗ ?овялв ощаЗ«

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ако...щяха...

    04 Юни 2016 8:23ч.

    ...Русия и Полша като "две римо-католически и цивилизовани в напълно европейски дух държави" щяха да влязат в пакет ("рамо до рамо") в Европейския съюз още през 1939 г. при това при много изгодни условия - само с леко пречупване на католическия кръст.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ето как те хванах в крачка

    04 Юни 2016 8:41ч.

    Виж какво си писал на 16.02.2016 в 02:44 часа: "Безусловно Римо-Католицизмът е отпаднал от Християнството, защото само Източното православие е Християнство, а Католицизмът е бил просто един «тийнейджърски бунт» срещу «родителското тяло». С други думи — това е било просто неприлично поведение на зле възпитаните подрастващи западняци срещу мъдростта на техните истински духовни закрилници от Изток. В «тинейджърския бунт» на западния човек има отчетлива намеса на Сатаната..." Така-а-а, значи смяташ делото на сатаната за цивилизовано в напълно европейски дух!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    05 Юни 2016 17:19ч.

    Поздравления за написаното наобратно. Доста усилия са необходими и то без полза. Ако не е обърнато с едно кликване на мишката, с програма, за която не знам.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • watmark

    05 Юни 2016 18:31ч.

    Ужас, в 21 век ще руснаците ще се спасвяат с вяра? Тежко им. Духовността има и други измерения освен религията. Да пожелаем на руснаците да я открият. Защото света няма да понесе християнска държава с ядрени оръжия....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Любезна ми Крива Краставице — в никаква «крачка» не си ме хванала.

    06 Юни 2016 2:03ч.

    Не може да не ти е ясно, че схизмата между Източната и Западната Християнски църкви е осъществена (през 1054-та година) заради по-активната роля на Рим при разрива. А който от двамината иска нещо с по-голяма стръв от другия — на всяка цена да бъде то осъществено, — случилото се като резултат се счита, че е дело на по-пламенния в схватката. Е, тийнейджърите са винаги по-пламенните; те са по-големите бунтари. Източното християнство просто е трябвало да махне с ръка и да остави западняците да си трошат главата. Константинопол не е искал разкъсването на живата плът на вселенския християнски организъм. Такова нещо е било възжелано само от римските кардинали, защото те са искали повече свобода на действията си, повече «либерална разкованост» (каквато Западът и днес се бори да наложи над Изтока). В Константинопол наистина са били по-големи традиционалисти, били са по-консервативни. Догматиката на Константинопол и на «гръцката зона» на Империята е била изкована от Свети Ап. Павел, който е бил най-големия идеолог на Християнството през всички времена. В сравнение с него Тома Аквински и Августин Блажени са джуджета. Римската църква пък е учредена (в чиновническия смисъл на думата) от Свети Ап. Петър, но Петър не е бил никакъв идеолог. Изобщо на Запад идеологията на християнството е плавала върху «саргасови островчета», докато в «гръцката зона» всичко е било изпипано до най-малката подробност. Това е и причината Константин Велики да премести столицата на Империята на Балканите и то в подстъпите към Изтока. Изобщо Християнството е много по-свойствено за светоусещането на човека от Изтока (и то от Юго-Изтока, отгдето сме и ние). Никак не се вдява с менталитета на хората от Севера (в том числе и на руските братя, но няма как!). Руснаците са добри момичета и момчета, но при тях има една склонност да правят с кое да е учение и коя да е религия същото, което направиха с Марксовия социализъм — изродиха го в нелеп «болшевизъм», та се наложи един грузинец да ги оправя с крути средства. А Римо-католицизмът би бил най-подходящ — като ОЛЕКОТЕНА ВЕРСИЯ НА ХРИСТИЯНСТВОТО както за западняците, така и най-вече за населението на Северна Европа (и на Русия) — за да не затормозват мозъците си със сложна догматика. На Запад дори Римо-Католицизъма се оказа твърде сложен за асимилиране и затова беше изобретено Протестанството в неговите Лютеранско и Калвинистко издания. А що се отнася до «Сатаната» — моля те за по-сериозно отношение! Аз съм рационален човек: в дяволи и сатани не вярвам ни най-малко. Ако пиша понякога в този форум шеговито за Сатан, то е защото се забавлявам. Дяволиадите от всякакъв вид са интересен начин да се прогонва скуката, но нищо повече. Ако пък толкова държим да нарочим някого за сатана — нищо по-лесно от това. Сатана е всеки измежду нас, щом попадне при подходящите обстоятелства. Сатан съм и аз, Сатан си и ти, Сатан е и Ванчо, Ганчо и Цанчо — всеки, който «за да живее, трябва да яде». Докато има какво да се яде, можем да си позволим да бъдем и агънца-багънца. Усетим ли обаче, че ни е вдигнат хляба «на горната лавица» — озверяваме. Това разбира се е само един от поводите за озверяване. Аз мога да озверея и защото днес валя дъжд, а ми се искаше да не вали. И ето ме — пак съм «сатана», който се сърди на Бога, че се е заел по никое време с хидро-мелиоративни дейности…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    06 Юни 2016 23:40ч.

    Да-а-а, нещо закуца свободата на словото... Но пък вече не идва черният гарван, нали?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи