- Автор: Явор Дачков
- 10 Sep 2020
- 522
- 8
- Защо избрахте емиграцията през 1991 година? Вие бяхте обещаващ млад актьор, всичко в България кипеше от енергия, имаше надежда за бъдещето.
- През 1991 г. ние с Милена нямахме нищо. Нямахме постоянна работа, нямахме пари, нямахме жилище. Най-ценното материално нещо, на което бяхме собственици, беше цветен телевизор „Велико Търново“. Живяхме на един таван без баня и с обща тоалетна. По външните стени на тоалетната имаше дупки от липсващи тухли. Какъв по-добър стимул за емиграция от този? Да, аз наистина бях обещаващ актьор. Ако живеех в България, сега щях да бъда един от водещите актьори в страната. Абсолютно съм сигурен в това.
Когато емигрирахме, тук кипеше чувство за безнадеждност. В този период след падането на комунизма имаше надежда за бъдещето само за бившата номенклатура и техните деца. Те раздадоха комунистическите пари помежду си. Раздадоха си фабриките и всички печеливши бизнеси. Много от днешните милионери са плод на тези „реформи”.
Но... станалото, станало. Важното е, тези хора, които получиха наготово, сега да имат доблестта да проявят щедрост и към по-бедните. Най-умни са тези богати, които могат да регулират своя егоизъм.
- Знаехте ли език, когато заминахте? Опишете първите години в емиграция. Защо избрахте Канада?
- Когато заминахме, Милена говореше английски. Тя бе завършила английска гимназия. Аз не говорех никакъв чужд език. Заминах въоръжен само с балканския си ентусиазъм и шопския си инат. Избрахме Канада, защото беше модерно да се емигрира там. Това е държава с добро бъдеще, защото има огромна територия, малко население и много природни богатства.
Първата ни снимка като емигранти с Милена, Монреал 1991г.
Първите години там бяха трудни, особено за мен. Първата катастрофа настъпи, когато осъзнах, че ще трябва да се преориентирам професионално. Аз винаги щях да говоря с акцент и това щеше да ограничава моята реализация като актьор. Човек ускорява пътя си към развитие, когато може да се разделя с неща, които обича.
- Какви хора бяха другите българи от новата (след 1989 година) емиграция там?
- Първата вълна от емигранти се състоеше предимно от артисти и чейнчаджии. Това се оказа най-будната и бързо реагираща част от населението. Но тези две категории хора емигрираха по две различни причини. Чейнчаджиите отиваха за бързо забогатяване. Артистите тръгнаха, за да преоткрият себе си.
- Там ли започнахте да пишете?
- Да. Писането дойде сякаш от само себе си. Когато един чувствителен човек е депресиран, не е трудно да пропише поезия. Поезията ми подсказа, че мога да пиша и проза. Нещата идваха натурално, едно след друго. Мигът, в който написах първото изречение от „Мислителят...” знаех, че започвам нещо много значително и сериозно. Цялата моя интуиция ми подсказваше това. Не се страхувах дали ще се справя. Непоколебимо вярвах в себе си. Писах тази книга повече от две години и половина. Посягах към химикалката само когато съм готов за това. Само когато моята мисъл бе изкристализирала до перфектния звук на камертон. Не спазвах никакви литературни закони.
Книгата на Петър Георгиев - Рей „МИСЛИТЕЛЯТ или насаме с един живял“, чиято премиера предстои
Първо, защото мразя артистичните закони и второ – защото не ги знаех добре. Не правех никакви компромиси, за да стана симпатичен на читателите. Бях абсолютно откровен, защото не зависех от никого. По време на писането открих, че българският език е прекрасен, богат и звучен. Щастлив съм, че давам тази книга на българската литература.
Когато преди години Владимир Свинтила прочете черновата, ме попита: „Съзнаваш ли какво си написал?”. „Все още не” – казах аз. Въпреки че много добре знаех. „Това е уникална книга” – каза той с чувството на откривател.
- Нещата в Канада потръгват за вас като художник. Никога не сте се занимавали с рисуване, как стана?
- Да, нещата потръгват. Как стана?... Ами когато пишех книгата, в съзнанието ми започнаха да се появяват странни изображения, на които не обръщах внимание, защото не знаех какво значат. След като завърших „Мислителят...”, имах много труден период в живота си. Период на безпътица, чувство за непотребност... Точно по това време, през зимата на 1998 г., имаше опустошаваща ледена буря в Монреал. Тя изпочупи клоните на повечето дървета, електрически стълбове и т.н.
Близо до апартамента, в който живеехме, имаше огромен парк. Няколко дни след бурята без никакъв повод изпитах желание да се разходя в парка. Когато отидох там, бях поразен от гледката пред очите си. Замръзналите, разпръснати по земята клони изглеждаха като вкочанени тела. Точно така, както се чувствах аз.
Не съм набожен, но подтикван от чувството за безнадеждност, се обърнах към небето за помощ. Попитах с цялата си откровеност накъде да продължа. Как да изляза от тази безпътица? Не много дълго след това в мен започна да звучи фразата „Дай втори живот на умрелите дървета!”. Нямах представа какво значи това. Тази мисъл все по-често и все по-силно започна да звучи в мен, като че ме приканваше да й обърна внимание.
Поглед през витрината по време на изложба на Петър Георгиев - Рей, Ню Йорк, 2009 г.
Един ден пак без повод отидох в парка. Просто знаех, че трябва да направя това. Но този път вместо замръзнали тела виждах скулптури, изящни и грациозни. Започнах да събирам по-малките от тях и да ги занасям вкъщи. След това ми хрумна идеята да ги декорирам. Започнаха да приличат на бронзови скулптури. По-късно реших, че мога да дам втори живот и на изхвърлените и ненужни мебели. Наши приятели започнаха да си купуват, казвах и на други хора. В този момент започнаха да се връщат изображенията, които виждах в съзнанието си по време на писане на книгата. Без да се замислям, отидох в магазин за артистични материали, купих си бои, платна и нарисувах първата си картина. Така, сякаш съм рисувал цял живот.
- Правили сте изложби в Ню Йорк, имате собствена галерия в Монреал... Късмет или упорит труд?
- Много бързо започнах да правя изложби, и то в добри галерии. Когато отидох в Ню Йорк, се срещнах с група български художници, които от години живееха там и безуспешно се опитваха да направят изложба там. Всички те ми предсказваха, че съм обречен на неуспех. Но те не ме познаваха добре. След около два месеца престой там намерих много добра галерия, която започна да ме представя. Преди година и половина отворихме наша собствена галерия в Монреал. Всички тези постижения са плод предимно на огромна вяра в себе си, вземането на правилни решения, на труд и на късмет.
- В началото сте заминали със своята съпруга. Женени сте сега. Как оцеля вашият брак?
- Да, заминахме заедно с Милена. Бракът ни оцеля, защото вярвахме един в друг. Милена е много умна. Много жени развалиха семействата си, защото новите условия на живот временно понижиха статута на мъжете им. Лекари станаха доставчици на пица, инженери станаха строителни работници и т.н. Жените търсят сигурност. Повечето от тях веднага се втурнаха към тези мъже, които се бяха „устроили” по-добре. Най-много спечелиха тези жени, които бързаха бавно.
