От 14 юни 2021 г. в основния салон на галерия „Сан Стефано“, в продължение на месец ще бъде изложена експозиция с живописни портрети, рисувани от художника Николай Николов-Зиков. Зиков нашумя в края на миналата година, когато Министерство на културата представи негови отхвърлени от соццензурата сюрреалистични платна, рисувани през 70-те и 80-те години. Днес емблематичният автор излага серия от портрети, рисувани от 60-те години до днес.
Николай Николов-Зиков: Когато един художник рисува портрет, той рисува Бога

 

- Г-н Зиков, миналата година направихте първата си самостоятелна изложба и показахте свои картини, които не са били допускани до участия през 70-те и 80-те години. Година по-късно представяте нова изложба само от портрети... Каква е идеята? Кога са рисувани и какво искате да кажете с тях?

 

- Рисувани са през един много дълъг период от края на 60-те години, буквално досега, до 2021-ва. В експозицията има всичко. Има учебни работи от Академията, има класически портрети, експресионистични експерименти, семейни портрети, портрети на исторически личности... Заглавието на изложбата е „Образи“ и тя представя точно това – образи на различни личности, смесвайки в едно реалното и идеалното.

 

- Защо точно портрети? Не е ли това подценяван жанр в живописта, към който няма толкова голям интерес от колекционери и любители на изкуството?

 

- И това е грешка. За мен портретът не просто не е периферен жанр, той е сърцето на цялата живопис. Според Плиний Стари изкуството на живописта е възникнало, когато една влюбена гръцка девойка използвала сянката, която любимият ѝ хвърлял върху стената и очертала контурите му върху нея. Т.е., ако приемем тази легенда за истина – самото рисуване започва с рисуване на човешкия образ. Това позициониране на портрета в историята на самото зараждане на живописта, му придава високия статут, на който се позовал Шарл Перо, спорейки с френската Академия на науките, къде е неговото място в йерархията на живописните жанрове. Защо портретът е толкова важен? Защото създаването му е магически акт – обезсмъртява притежателя на образа, премества го от профанното в сакралното пространство. В този смисъл ключова за еволюцията на портрета е появата на посмъртните портрети и маски, свързана с почитта към предците. Но това, разбира се не изчерпва мистичната стойност на портретното изображение. Има и още.

 

                      „Автопортрет“, 1973 г.                                      „Портрет на Рени“, 1972 г.

 

- Какво точно имате предвид?

 

- Визирам онова изречение в Библията: „И Бог сътвори човека по Свой образ, по Божия образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори“ (Битие 1:26). Човекът е създаден по Божия образ, затова, когато погледнете лицето на един човек – на майка си или баща си, на любимата си, на случаен човек, всъщност Вие виждате образа на самия Бог. Когато един художник рисува портрет, той рисува Бога.

 

- Красиво казано. В голяма степен съвременният портрет възниква на базата на религиозната живопис от Ренесанса, когато личността на човека е поставена на преден план, откъдето се е появило и желанието художниците да предадат и вътрешното състояние на портретуваните...

 

- Няма друг жанр в живописта, който да е толкова свързан с религията. Знаете, че на евреите е било забранено да изобразяват Бог. А знаете ли как християнството е скъсало с тази традиция? По времето на Христос в Едеса властвал един цар на име Абгар, който бил болен от проказа. Когато научил за чудесата и изцеленията, които Христос извършвал, цар Абгар накарал придворния си художник да замине за Юдея и да го нарисува. Художникът действително открил Христос и направил опит да го нарисува, но не успял. Накрая на срещата им Христос измил лицето си с вода и го подсушил с ленена кърпа, наречена убрус. Художникът взел кърпата и видял, че на нея се е отпечатало лицето на Спасителя. Занесъл я на своя цар, който я целунал и се излекувал от проказата. На практика това сложило край на еврейската традиция да не се правят свещени  изображения и поставило началото на иконопочитанието. На гръцки икона означава образ.

 

- Портрети ли са иконите?

 

- И да, и не. След появата на неръкотворния образ върху убруса от Едеса, щяло да мине много време на разгорещени спорове, стигащи до военни сблъсъци между иконопочитателите и иконоборците, които осъждали почитта към иконите като идолопоклоничество. Иконопочитателите победили, но трябвало да приемат някои принципи, които да доказват, че не става въпрос за идоли, а за Божествено откровение, въплътено върху дъска. Оттам идва и целият ред, на който се подчиняват зографите – техният аскетизъм, постите, молитвите. Целта е ръката на зографа да стане безстрастна, така че иконата да не изразява него, а само изписания светец. Затова зографите обикновено не се подписват.

 

„Арменка“, 1979 г.                                                                                        „Портрет на Ева“, 1980 г.

 

- При художниците, като че ли е точно обратното...

 

- Да. Картината преди всичко е самоизразяване на художника, затова тя винаги трябва да има автор. Смешно е, че самият аз съм ставал част от такъв религиозно-изкуствоведски спор. През 80-те години работех като художник във външнотърговската фирма „Машиноекспорт“. В кабинета си бях сложил една великолепна репродукция на иконата „Света Троица“ на Андрей Рубльов. Разбира се, бдящото око на партията не пропусна да демонстрира неодобрението си и последваха един куп тягостни въпроси, защо правя религиозна пропаганда. Аз им отговарях, че съм художник и това е произведение на изкуството. Те сумтяха, тръгваха си и след няколко дни се появяваха отново. Всъщност през 70-те и 80-те години, именно през изкуството човек можеше да си осигури достъп до християнска литература, икони или музика. Има много красота в това да видиш, как изкуството, тръгнало някога от вярата, ѝ осигурява алиби за да продължи да мъждука в мрака на атеистичния режим. Владимир Свинтила е описал този процес много добре.

 

- Да се върнем към изложбата... Какво могат да видят посетителите?

 

- Портретите никога не са заемали централно място в моето творчество. Имал съм различни периоди, с различни интереси, а тях съм рисувал между другото. Затова бях страшно изненадан, колко много портрети всъщност съм създал. Като започнете с етюдите от Художествената гимназия и Академията, на които могат да се видят добре познатите на всеки, завършил през 60-те или 70-те години художник; след това през една серия женски портрети, рисувани в края на 70-те; после три, да ги наречем по-експресивни опита от 80-те; няколко платна от началото на 90-те, когато кризата на Прехода ме принуди да се изхранвам, рисувайки портрети на алеята в Албена; един цикъл фамилни портрети от първото десетилетие на новото хилядолетие, рисувани в класически стил; и накрая друг подобен цикъл с портрети на исторически личности, рисувани през последните десетина години.

 

- Лесно или трудно се рисува портрет всъщност? Защото, за разлика от другите жанрове, тук са нужни двама – художникът и неговия модел.

 

- По принцип позирането за портрет прилича на мълчалив психоаналитичен сеанс. Заставаш неподвижно, а художникът се втренчва в теб, опитвайки се да проникне във вътрешното ти „аз“ и да изрази него. Прическата, физиономията, грима, облеклото, позата... всички те, колкото показват вътрешния свят на човека, толкова се опитват и да го крият, да го подменят и фалшифицират. Ако се върнем към библейския разказ, след Грехопадението Адам и Ева осъзнават, че са голи и си правят препаски от смокинови листа, за да прикрият своята голота, от която се срамуват. Затова, за да се получи добър портрет, художникът трябва да повдигне смокиновия лист, да види душата на модела разголена и уязвима и да нарисува нея. Изобразяването на душата е целта на един портрет. Тя е неговия единствен център и затова трябва да подчини всички останали характеристики на произведението. Затова съм подбрал за изложбата именно картините, в които смятам, че тази цел е поне частично постигната. Позволих си да добавя и няколко голи тела, които макар да не са точно портрети, показват това разголване, за което говоря.

 

„Голо тяло“, 1980 г.                                                              „Портрет на Д.“, 1972 г.

 

- Има и няколко автопортрета...

 

- Автопортретът е друг жанр. При него авторът има право на избор – дали да се разголи, да се подложи доброволно на дисекцията на публиката, или напротив - да доконструира идентичността си такава, каквато я желае. В случая, при представените автопортрети го има и едното и другото. И реалното, и идеалното.

 

- За Вас лично, кой от портретите е най-ценен?

 

- Не мога да кажа. За мен всеки има някаква уникална история, някаква причина да бъде тук. Ходих до Враца и взех от тамошната галерия едно голямо платно, озаглавено „Непобедена земя“. Участвах с него в обща художествена изложба през 1976 г. Всички го оцениха мноог високо и го откупиха. Впоследствие разбрах, че с това съм обидил много влиятелен колега, чиято картина в същата изложба мина незабелязано. Мисля, че оттогава ми тръгнаха много проблеми...

Има и един незавършен портрет на момиче. Казваше се Теди. Семейството й принадлежеше на висшата номенкалтура, баща ѝ беше някакъв началник в ДС. Тя живееше забързано, безгрижно, в някакъв смисъл карнавално. Започнах да я рисувам, когато разбра, че е осиновена. Изпадна в депресия и се самоуби. Мисля, че бездната от загубената ѝ идентичност може да се усети в изображението. Защото самоубийството е възможно най-радикалната реакция, когато грижливо изграденият ти идеален образ започне да се разпада и се изправиш пред реалността. Андре Малро казва, че човек е това, което крие, а самоубийството е начин да постигнеш образа, който сам си си конструирал. Радикален и шокиращ автопортрет. Някога мислех, да изгоря тази незавършена и тъжна картина, но днес се радвам, че не съм го направил.  

 

- Балансирайте между реалното и идеалното – това ли е основното послание на тази изложба?

 

- Ха-ха (смее се)... Звучи малко наивно, но да. Между реалното и идеалното, между индивидуалното и типичното, между демонстрираното и критото. Константинос Кавафис има едно стихотворение, в което прави намек за своята хомосексуалност: „По думите и по делата ми да се не мъчат да открият кой съм бил... По незабележителните ми дела, по най-прикритите писания – единствено по тях ще ме усетят.“ В този смисъл, основното послание е, че в портрета на човек няма голямо и малко, стига да си успял да проникнеш в душата му. Само душата, не грима или маската, а Божествената по произход душа, прави човека значим и следователно, достоен да бъде изобразяван.

 

  „Непобедена земя“, 1976 г.                                               „София“, 1978 г.

 

- Това особено важи днес, когато страхът от смъртта ни кара да крием лицата си зад маски...

 

- Струва ми се, че да. Някога, човекът бил религиозно животно. Той знаел, че душата му е безсмъртна и затова е приемал смъртта спокойно. Тя била част от естествения ред, стъпка от пътя към Бога. После човекът убил Бог и останал единствения господар на света. Колкото по-могъщ обаче ставал, толкова по-ужасяваща започвала да му се струва смъртта. И се научил да се прави, че я няма. Когато някой наш близък си отиде, ние просто се обаждаме на някое погребално бюро и се отърваваме от тялото му. После бързо го покриваме със забрава, защото не искаме нищо да ни напомня за смъртта. И започваме да ядем здравословна храна, да спортуваме, да ходим на профилактични прегледи. Това ни помага да си създадем илюзията за безсмъртие на тялото, тъй като светът ни забранява да вярваме в безсмъртието на душата. Затова западният човек е толкова ужасен от коронавируса, който ежедневно ни напомня за нашата смъртност. Но понеже сме слаби, не се изправяме срещу него, а се крием. Маските не толкова ни пазят от заразата, колкото ни правят анонимни, за да не може да ни различи Смъртта. Криейки лицата си, крием душите си.

 

- Няма ли този феномен всъщност да сложи край на модерната епоха? Бяхме свикнали образите ни да са навсякъде и да виждаме свободата именно в това. И изведнъж стигаме до маските, а после сигурно и до бурките...

 

- Категорично не съм съгласен. Напротив, истерията покрай коронавируса просто форсира още повече процеса на обезобразяване, който отдавна върви. Вниквали ли сте в смисъла на думата „безобразие“? Това е може би най-тежката диагноза, която нашите предци са можели да дадат на дадена постъпка. Защото същността на безобразието е именно поругаването на образа – същия този Божи образ, по чието подобие сме създадени. Огледайте се и ще видите, колко безобразен в този смисъл е днешният ни свят! Какво перманентно насилие над образа. Вижте първо, какво прави индустрията на пластичната хирургия. Тя взима едни прекрасни млади момичета с техните одухотворени лица, които отразяват вътрешния им свят, които повтарят чертите на майките им, на бабите им... и ги заменя с отвратителни еднакви маски. Еднакви носове, еднакви скули, еднакви устни – все по-неразличими и все по-гротескни, приличащи на лица на пластмасови кукли, а не на живи същества. Същото насилие над образа са и татуировките и пиърсинга – едно преднамерено самоосакатяване, което е израз на цялата болка на съвременната цивилизация. Преди години Американската академия по детска и юношеска психиатрия публикува доклад, в който свърза татуирането, пиърсинга и още по-болезнени техни форми като жигосването и скарификацията, с психически проблеми като самонараняването, депресията, наркоманията и отчуждението. Това е патологията на днешния ни свят, тотална самозабрава, която не виждаме и не осъзнаваме. Струва ми се, че Ото Дикс е имал някакво предчувствиеза това поругаване и го е отразил в картините си с изображения на татуирани проститутки от Хамбург.

 

„Автопортрет“, 1987 г.                                              „Френско момиче“, 1978 г.

                                          

И с всеки изминал ден липсата на приличие и тоталното безобразие минават нови и нови червени линии по пътя към пълната дехуманизация. Безполовите същества, жените с бради и мъжете с начервени устни и пърхащи мигли са просто следващото ниво в обезобразяването. Патологията става идеология, която ни се промотира през киното и интернет като безгранична свобода, а всъщност е робство. И тук въобще не става въпрос за някаква конспирация, а просто за неумолим закон на потребителското общество. Крайният резултат ще е, след семейството, след религиозната и националната принадлежност, да се ерозират и последните носещи конструкции на човешката идентичност, за да могат хората да се превърнат просто в потребители. Това, ако го допуснем, ще е краят на цивилизацията, която познаваме. Именно безобразието, ден след ден и година след година, подготвя човека за така мечтаната от прогресивните умове ера на трансхуманизма.

 

- Разговорът стана мрачен и вероятно ще пропуснем да завършим по такъв въздействащ начин, но остана да кажете няколко думи и за портретите, които наричате „класически“. Те идват доста неочаквано, на фона на предишната Ви изложба, която представи изключително авангардни платна, рисувани през 70-те и 80-те години на миналия век – картини, заради които сте били поставен в изолация. И изведнъж, започвате да рисувате портрети, изглеждащи все едно са създадени през 19-ти, а не през 21-ви век. Това отново ли е някакъв бунт?

 

- По-скоро е израз на безсилие. През комунизма живеехме в нещо като Пещерата на Платон. Виждахме само сенките на Западния свят, добирахме се с мъка до някоя книга, плоча или албум с репродукции и посредством тях се опитвахме да си представим свободата. Имитирахме ги несръчно, заради което ни биеха през ръцете. После Завесата падна, оковите бяха строшени и излязохме на светло. Светът изведнъж стана познаваем и отчайващата посредственост на всяко наше усилие за счупване на някакъв канон – очевидна. Още през 1918 г. Казимир Малевич рисува своето прословуто „бяло върху бяло“ платно. Какво повече може да се направи сто години по-късно? Как да счупим традицията в един свят, в който тя е напълно строшена? Как да разширим границите на изкуството, тогава, когато вече няма никакви граници? Всъщност, кое точно е авангардното в една инсталация или един пърформанс, в свят който вече цени единствено инсталациите и пърформансите? Съжалявам, че ще го кажа, но да напишеш днес проект за някой европейски фонд за култура, да получиш финансиране и да завършиш всичко с издаване на мултимедиен продукт... ами тук има точно толкова авангардизъм, колкото имаше в произведенията на социалистическия реализъм през 50-те и 60-те години. Точна нула. Затова, като един вид експеримент, реших да пробвам да рисувам в духа на неокласицизма и реализма от края на 19-ти век. Започнах с няколко фамилни портрета, след което продължих с изображения на фигури от националната ни история.

 

- Какво е чувството да рисуваш историческа личност, живяла преди векове?

 

- Докато при рисуването на човек от натура, художникът основно трябва да разпознае идентичността на нарисувания и да я обезсмърти, при рисуването на портрет на историческа личност, особено такава, която няма автентично изображение, задачата на художника е да я конструира. Открих предизвикателството именно в това, да намеря значима особа, чийто образ не е достигнал до нас по никакъв начин – няма нито фреска, нито миниатюра, нито печат, няма дори и картина или илюстрация от съвременен автор. Да я проуча, да се опитам да я позная и накрая да извикам лика ѝ от света на мъртвите. Прилича, колкото на изкуство, толкова и на спиритически сеанс.

 

- Не е ли много трудна подготовката за създаването на такава картина? Не изисква ли изключително добро познаване на епохата, на всички детайли в облеклото, в накитите, прическите...

 

- Не се стремя към това. Не съм историк или археолог и не правя възстановки, а изкуство. Нямам претенции за историческа достоверност, а се опитвам да рисувам историческите портрети в духа на националния романтизъм от 19-ти век, в традициите на Ян Матейко или Павле Йованович. Това е златната епоха на историческата живопис. Да рисуваш в този стил е истинско забавление и начин наистина да се пренесеш в друго време, по-бавно, по-спокойно и по-красиво.

 

  „Цар Иван Стефан“, 2018 г.                                              „Цар Иван Срацимир“, 2015 г.

 

- На финала, има ли въпрос, който не Ви зададох? Нещо, което искате да споделите с читателите?

 

- И да има, това е Ваш, а не мой проблем. Не говоря чрез думи, а чрез четката си. Елате и ще видите!

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Беседа за смъртта

Беседа за смъртта

Митрополит Антоний (в света Андрей Блум) е роден през 1914 г. в Лозана...

7 коментар/a

Таланти и неталанти на 14.06.2021 в 18:46
Нищо ново под Арт слънцето. Когато липсва талант художника се опитва да блесне с политическа обвързаност или да се изкара жертва на предишен режим. В конкретния случай имаме пример за второто. От творбите на Зиков липсва сюреализъм, но има обилно демонстриране на дилетанщина. Нивото на рисувача е съизмеримо с това на учениците от художествените гимназии. Даже мнозина ученици рисуват по-добре човешка фигура от Зиков. Но учениците не играят театралната пиеса: "Много съм талантлив, но комунистите ми забраняваха да излагам".
социус на 14.06.2021 в 21:59
Доста класна естетика в интервюто, закономерно клоняща към метафизика. Високоинтелектуално четиво, правещо чест на медията.
Alexandra на 14.06.2021 в 22:26
Попаднах случайно на изложбата. Вълшебна е. Цяла вечер се усещам, че сама си се усмихвам като си спомня. Посетете я.
Фен на 15.06.2021 в 01:02
Много харесвам статуята му на Ян Бибиян и Фют. Много е красива.
Цитат от Гласове от 13.10.2020 в 18:53 на 15.06.2021 в 11:24
Мнение на Дадаист под статия на Глласове, посветена на изложбата на Зиков в галерия "Средец" "Като изключим Христо Явашев, нито един български автор не струва пукната пара оттатък Калотина." Това е откровена лъжа!!! Този бездарен господин изобщо не е наясно със съвременното изкуство, с успехите на много мои сънародници и колеги художници в момента зад граница. Той си е живял и все още си живее в неговия измислен свят, и оправдавайки се зад бездарието си се е провъзгласил за реакционер...мъка,видях му изложбата, нивото е там през 70-80 г. Плагиатствани неща от Зджислав Бексински от Полша, неуверен академизъм и прочие банални творби. За съжаление кликата около Светлин, Вежди и Яра Бубнова са окупирали всички наши културни центрове в Европа и от техните протежета не може да се промъкне никой случаен. Като цяло една слаба и безлична изложба!
Посредствеността на Зиков на 15.06.2021 в 12:00
безпощадно лъсва, щом го сравним с някой истински художник. Например Иван Георгиев - Рембранда, усамотил се страдалец, който не е участвал в нито една изложба. Ето филм на Анна Петкова за него https://www.youtube.com/watch?v=BOeRE5eCOag
Иван Г. Иванов на 15.06.2021 в 23:53
Превръща се в любимия ми съвременен български художник. Изложбата наистина е уникална. Поздравления на Зико.

Напиши коментар