Милен Русков: Нов вид ченгета окупират литературата

- Написването на трите ви книги казвате, че ви е коствало големи лишения. Какви, г-н Русков?

- Дълги години аз живеех доста бедно, издържах се от преводи, което е несигурна работа. За щастие аз превеждам бързо и добре и за 4 месеца преводи изкарвах пари за цяла година. В останалото време си пишех книгите. Но това беше възможно само ако нямам семейство и издържам единствено себе си. Ако имах семейство, жена, деца, щеше да е невъзможно да напиша никакви книги, тъй като връзкарите са създали мрежи, при които се обслужват едни други през фондации и други сладки неща и гледат да не пропускат никакъв ресурс навън. Те са окупирали всички ресурси и ако не сте един от тях, те просто няма да ви пуснат в литературата. Така ще се получи – не пряко, а индиректно. Понеже ще трябва да се издържате по някакви други начини, които, ако сте семеен, ще погълнат цялото ви време и сили, тези хора практически ще ви попречат дори да напишете книга. А ако я напишете и тя е хубава, те ще направят всичко, за да попречат на тази книга да добие известност, като я препъват на всяка крачка, където това им е възможно.

- Шегувате ли се?

- Не, напълно сериозно говоря.

- Кого визирате, ваши колеги ли?

- Да, и тях. С допълнението, че те са част от по-широки кръгове. Аз наричам тези хора „демократските свински черва”. Те са от новия вид „ченгета”. Ако някой мисли, че с ченгетата се свършва през 1990 г. - не, не е така. След 1990 г. има ново поколение, нов вид „ченгета”. Те участват в разни полумасонски „приятелски кръгове” и организации и са окупирали много области. Мен в частност ме интересува литературата. Те са завзели ресурсите в тази област, разделят си ги един на друг и се стремят да не допуснат никой външен човек в това поле. Най-страшното за тях е да се появи добър писател, защото тогава рискуват да бъдат изместени. Това са хора, които според мен се интересуват единствено от днешния ден, за тях литературата не е нищо друго, освен средство да ласкаят суетата си и да печелят добри социални позиции, пари и известност. Литературата е вид ресурс. Не като петрола, да речем, а далеч по-скромен. Но ресурс все пак. И те искат да владеят този ресурс заради облагите, които това им носи.

- За какви пари става дума, от писане на книги не може да се каже, че се печели добре?

- Зависи какво разбирате под „добре”. Пък и пари могат да се изкарват не само чрез писателството като такова, а и по един заобиколен, индиректен начин. Като те поканят например на семинар в Германия, Франция или Съединените щати да представиш книгата си или на специализация в някоя от тези страни. Това са доходи, които имат вид на случайни – днес те канят, утре не. Но въобще не е така, защото те се възпроизвеждат – канят те този месец тук, следващия там, дават ти пътни, дневни, хонорари и стипендии, и така някак между другото можеш да изкараш толкова, колкото и от тиражите на книгите си. Участват в бордове на фондации...

- Кои фондации?

- Вижте кои са в Управителния съвет на „Отворено общество” (бел. ред. – Георги Господинов, Иван Бедров, Лъчезар Богданов, Милена Стефанова, Нери Терзиева и Пепка Бояджиева), „13 века България” и ще разберете. Мрежите, в които гравитират тези писатели, включват и медии, чрез тях придобиват известност. И когато журналистите започнат да повтарят за някоя посредствена сантиментална преструвка „Ах, колко е хубава тази книга”, читателите може отначало да се учудят защо толкова се харесва това нещо. Но когато многократно им кажат, че тази посредственост е висока литература, те самите ще започнат да го говорят, защото смятат, че така заемат авторитетна позиция. Това е един от начините да се манипулира общественото мнение – като започнете от политиката и свършите с литературата. Хората са като ехо, както манипулаторите много добре знаят – отправете им едно послание сто пъти и накрая те ще започнат сами да го повтарят и дори да смятат, че това си е тяхно собствено мнение. Независимият ум със свои собствени критерии е голяма рядкост. На това знание се основават рекламата и политическата пропаганда. То се използва за манипулирането на хората от големите до дребните неща, в най-различни сфери.

- Вие как успявате да се преборите за правото си да издавате в тази среда?

- Самото издаване не е толкова трудно днес в България. В края на краищата в страната има частни издателства, поне няколко от които са добри – ако не успеете в едното, ще успеете в друго, стига книгата ви да е качествена. Проблемът е по-скоро в нейната разгласа, във възможността й да стигне до публиката. Тук вече ще имате проблеми, част от които ще са естествени, но друга част ще са резултат на злонамереност. Аз просто пиша силни книги и успявам, макар и в различна степен, да ги прокарам до публиката въпреки всички спънки, които те срещат. Книгите ми си намират публика главно от уста на уста, от човек на човек. Към художествения успех има път не само отгоре. Не е непременно необходимо да сте парашутист. Има път и отдолу. Всъщност това е истинският, естествен път. Почти всички големи писатели в миналото са минавали точно по този път. Ако покажете качество, ако сте готов да понесете известни лишения, ще успеете да пробиете тази стена на мълчалива съпротива.

- Налага ли ви се да общувате с авторите, за които говорите?

- Гледам да не общувам с тях, не са ми никак приятни.

- Като се срещнете, казвате ли си едно „Добър ден”?

- Не, аз поне не казвам.

- Мрежите, за които говорите, като че ли имат много общи черти с мафията в соцкултурата преди 10 ноември, когато само приближените до властта са имали възможност да показват изкуството си в публичното пространство?

- В момента се възпроизвежда почти същият тип структура на отношенията в културата. Те са властово обагрени и масонски по същността си. Разбира се, структурата в момента не е толкова силна и непоклатима като в тоталитарно време, не е свързана с политическа диктатура – те, ако можеха да наложат и политическа диктатура, предполагам щяха да го направят. Но политическата система днес е друга, в обществото все пак има частна собственост, независимост на издателите, на търговските вериги, на медиите. Или най-малкото има зависимост към различни, противоборстващи си центрове. Така че не може да се наложи абсолютен контрол. В момента голяма част от играчите в полето на културата са същите болшевики като от едно време, но с обратен знак. Те са антиболшевики като декларирани убеждения, но болшевики по същността си. Искат да контролират и да властват.

- Когато пишете, вие предпочитате да се потопите в миналото, а не във „физиката на тъгата” на настоящето. Как бихте се справили с битието на писател преди 1989 г.?

- Преди 10 ноември въобще нямаше да имам такова битие, тогава никога не биха издали първите ми две книги. Съмнявам се, че биха издали и третата – „Възвишение”, но за нея, да кажем, бихме могли по някакъв начин да се договорим, както навремето се е договарял Димитър Димов за „Тютюн”. Но „Джобна енциклопедия на мистериите” е абсурд да излезе преди промените, също и „Захвърлен в природата”. Аз успях да стана писател благодарение на това, че падна тоталитарният режим.

- Цените ли някои от книгите, написани от най-приближените до семейството на Живков автори като Любомир Левчев, Антон Дончев...?

- Да, смятам, че „Време разделно” на Антон Дончев е добра книга. Но има автори от онова време, които харесвам повече – Йордан Радичков например.

- Той впрочем е ходил на лов с Тодор Живков, както мнозина от най-близките до властта интелектуалци. Има ги заедно на снимка.

- Това, че Радичков е ходил на лов с Живков, не отменя качествата му на писател. В онези години е било много трудно да се опълчиш срещу партията и да публикуваш книги. Ако говориш срещу властта, никакви книги няма да видиш. Така че разбирам защо Радичков и Хайтов са правили компромиси със съвестта си – за да могат да издават книги. Ако ходиш с Тодор Живков на лов, никой няма да те закача. Има обаче и други писатели, които са правили компромиси със съвсем други цели – просто да се издигнат, да направят кариера.

- Случвало ли ви се е да отидете на лов с някого от олигарсите, от хората с инструменти за влияние над обществото, споделяте ли някое тяхно хоби?

- Никакви отношения нямам с такива хора, не познавам нито политици, нито богаташи. Най-малкото бих ходил на лов с някого, на лов не бих ходил изобщо, тъй като не ми допада това занимание.

- Би ли помогнало на литературата и въобще на културата, ако някой от управляващите сподели публично, че харесва да речем вашите книги?

- Не съм сигурен, че това би помогнало. Кой според вас, ако препоръча „Възвишение”, би имало добър ефект, кажете ми?

- Има политици, които нямат лоша слава – например Кристалина Георгиева и Йорданка Фандъкова. Но може би не би било добра идея някой от олигарсите да признае, че чете „Възвишение”. Най-малкото ще усъмни читателите в достойнствата на книгата.

- Изказване, както на някой от олигарсите, така и на някой от политическия елит, би било двусмислена услуга, защото всички негови политически противници ще се обърнат срещу тази книга.

- Да разбирам ли, че ако Сергей Станишев каже някъде „Милен Русков е изключителен писател, прочетете книгите му”, това ще ви навреди?

- Във всеки случай не мисля, че ще ми е от полза, тъй като обществото е разделено политически и всичко, което кажат хората от властта, се политизира. Ако препоръчат вашата книга, те ще я вкарат в полето на политическия спор и това ще ви спечели колкото приятели, толкова и врагове. Пък и не е работа на политиците да се изказват за литературата. Допускам, че не са кой знае какви капацитети в тази област. То впрочем не е и тяхна работа. Тяхната работа е друга.

- Досега като че ли не сте разкривал публично какви са политическите ви убеждения?

- Не смятам и да го обявявам, аз не съм партиен писател, а български. Нямам никакво намерение да се поставям в услуга на една или друга партия. Моите книги са обърнати с еднаква любезност към всички читатели, независимо от техните възгледи. И мен като читател въобще не ме интересуват политическите пристрастия на писателите, които харесвам. Двете неща не трябва да се бъркат. Винаги съм държал да бъда свободен и независим и смятам да остана такъв.

- Гласувате ли?

- Гласувам, да. Но не мисля, че това касае някой друг освен мен. Няма да седна да разтръбявам предпочитанията си, още по-малко да ги формулирам като съвети, сякаш съм някакъв социален мъдрец и умник. Аз впрочем не харесвам особено мъдреците и умниците, да не кажа и че ги презирам, главно защото не ги намирам нито за особено мъдри, нито за особено умни, а и самата тази наставническа поза ми е противна. Между другото, като голям почитател на английската култура ще ви кажа, че в Англия се приема за страшна безвкусица да си политиканстващ писател. В България обаче това не само минава за нормално, а и за добър стил.

- В момента пишете нова книга и водите живот на отшелник. Как протича един ваш ден?

- Животът ми не е толкова отшелнически, колкото може би изглежда. Малко хора знаят какво правя, защото така се живее по-лесно. Обикновено ставам, пия кафе, ако съм измислил предния ден какво ще пиша, сядам и го написвам, а това понякога продължава до късно вечерта. Ако не съм наясно какво ще пиша, чета някакви неща, за да ми помогнат да ми се изясни сцената, която смътно си представям. Понякога излизам вечер да се развея, да се видя с тоя-оня. С писатели не се срещам, приятелите ми са в друга сфера, от университетските среди. Когато пиша книга, целият ми живот се върти около нея.

- В момента живеете в 20-те години, доколкото разбирам, когато се развива новата ви книга?

- За 20-те години пиша, да. Известните личности са второстепенни герои в книгата ми. Разказвам как тези драматични години въвличат един съвсем обикновен човек в тях, а той въобще не е имал намерение да участва. Събитията от онова време са военният преврат на 9 юни 1923 г., след това въоръжената борба на Единния фронт, който се състои от комунисти, анархисти и свалените от власт земеделци срещу правителството на Александър Цанков, после през 1925 г. атентатът в църквата „Света Неделя” и прочие. Аз няма да описвам всички тези събития, изброявам ги, просто за да ви дам представа за фона на 20-те години, който впрочем е много по-богат от чисто политическите събития, но хайде засега да спрем само до тях. Много е трудно да се каже кои са добрите и кои са лошите по онова време, те си менят местата в зависимост от това откъде започнете да разказвате историята. Тя е завързана като възел, представлява неразрешим морален казус и затова е толкова интересна.

- Ще ви върна още по-назад, към годините на „Възвишение”. От Котел ли, където се развива историята в книгата, са вашите корени?

- Бащиният ми род е от Котел, аз ходя от време на време при баща си да го виждам, там съм изкарал част от детството си. Но съм роден в Бургас, където са живеели тогава родителите ми.

- Доколко са се променили хората днес в Котел, би ли могло наследниците на онези бунтовно-разбойнически глави да участват в революция като описаната във „Възвишение”?

- Абсурд. Градът е западнал – първо материално, после откъм характери, личности. Днешният Котел по всяка вероятност е в пъти по-беден, отколкото е бил по турско време. Сега там живеят съвсем други хора. Времето променя всичко, променили са се обстоятелствата, средата, в която градът съществува. Това се отнася за цяла България, но в Котел е особено видимо, защото през Възраждането той е бил много важен град, силен, пълен с енергия, интелектуална и духовна мощ. От нея е останал единствено големият инат, защото балканджиите са инатливи хора. Този залез впрочем е естествен процес, това е нормално, така става. Така е станало и с далеч по-велики градове. Идете например днес във Флоренция и се опитайте да намерите там Микеланджело и Леонардо да Винчи или някакво тяхно подобие. На добър час, дето се вика!

Специално за Котел най-голяма вреда нанася разделянето на България след Освобождението на Княжество България и Източна Румелия. Котел остава в Източна Румелия, неговите овчари са имали паши в Добруджа и не са имали възможност да водят овцете си там, защото вече е било друга държава. Границата е минавала точно по билото на Балкана над Котел. Започва упадък на животновъдството, след това западат и занаятите, свързани с него, сменя се психологията на хората, защото Котел става граничен град и от там започва да се развива голяма контрабанда. Няколко години по-късно идва Съединението, сега пък и контрабандата свършва... Изобщо всичко се обърква, оплесква. А след това през 1894 г. избухва голям пожар, при който изгаря почти целият град. Общо взето, това е краят.

- Имате ли роднинска връзка с някой от героите от Освобождението, описани в книгата, г-н Русков?

- Нямам, проверявал съм. Но се чувствам свързан с тях. Като отида в Котел, виждам същата гледка, същите върхове и планини, които и те са гледали... Усещам някаква приемственост, някаква връзка с Духа на мястото, тъй да се каже. Имам чувството, че съм част от някаква по-голяма история, от нещо, което се простира отвъд границите на моя собствен живот. Това е много хубаво чувство, има особен кураж в него.

 Интервюто е публикувано в сп. "Биограф"

Препубликуваме го от блога на Диляна Димитрова: http://ploshtadslaveikov.blogspot.com