- Автор: "Фигаро"
- 10 Sep 2020
- 1632
- 9
- Книгата ви е озаглавена “Пътешествие до края на либерално-либертарианските руини”. Как дефинирате “либерално-либертарианската идеология”?
- Терминът “идеология” може да обозначава съвкупност от идеи, които са повече или по-малко организирани и приети, способни да ръководят поведениено на индивидите. Ако се придържаме към тази дефиниция, либерално-либертарианската идеология очевидно е идеологията на нашето време, тази, която структурира нашето общество. За Жан-Клод Мишеа това е срещата между либералната икономическа мисъл и това, което той нарича либертарианска мисъл, позовавайки се на надмощието на индивиуалното желание, което се е наложило. Анализът ми се струва точен.
Това надмощие на индивида е общата точка между социал-либерализма, който обикновено наричаме “левица”, и либерално-социалното, което по принцип наричаме “десница”. Според мен това са двете лица на една и съща идеология. Няма фундаментална разлика между тези предполагаеми десница и левица. Привържениците на либерално-либертарианската идеология упражняват властта от 40 г. насам, отхвърляйки екстремистите, които мислят другояче.
2017 г. не е победата на нов начин на правене на политика, а продължаване на същата либерално-либертарианска идеологическа власт с други средства. Според мен тази идеология е още по-широка: това е истинска вяра в безграничността и увереност, че има само един път. Така че тя е последното превъплъщение на религията на прогреса. Имам предвид прогреса като идеология, според която ние вървим към по-добър свят, а не напредъка на отделните общества.
- Не е ли тази идеология парадоксално отклонение от идеала за свобода, дори тоталитарно отклонение?
- По-скоро е тотализираща: това е господстващата мисъл в политическия, културния и медийния свят. Като всяка политическа идея, либерализмът е многообразен, той може да клони към различен развой. Една форма на либерализма се радикализира, за да стане олигархична. Едно малцинство от хора в световен мащаб, които имат една и съща визия за света, държи юздите на властта и работи за въвеждането на този начин на действие в световен мащаб, осланяйки се на индустрията на щастието, на “хепикрацията” (happycratie).
Този либерално-олигархичен модел произвежда руини, като цяло, и собствената си руина, в частност. Лудостта по разпределението на богатствата и на властта сред все по-ограничен кръг от хора граничи с психично заболяване: как да натрупаме още повече в свят, чийто ресурси естествено са ограничени?
- Във въведението на книгата си отдавате почит на Ги Дебор, Мартин Хайдегер, Жан Бодрияр и Жорж Бернанос. Какво представляват за вас тези мислители? С какво ни помагат да разберем нашата епоха?
- Струва ми се интересно да подхранвам собствения си интелектуален труд чрез съпоставянето, и следователно прочита, дори размисъла над концепциите за света на много различни мислители.
Дебор, Хайдегер, Бодрияр и Бернанос имат обаче нещо общо: техните творби мислят предварително и дори предизвестяват света, в които ние сме навлезли. Всеки от тях показва по свой начин как ни се налага един виртуален образ на света, който претендира, че е самата реалност, и ролята на технознанието в този процес. Симулакър, роботи, вразумяване, спектакъл… Без значение на понятията, тези четирима мислители са размишлявали какво ще се случи сега: дереализация на всекидневната реалност.
- Либерално-либертарианските руини са именно дезинтегрираните френски предградия. Израснали сте в Баньо, в червения пояс на Париж. Как се стигна до откъсването на тези квартали?
- От предградието от моето детство пазя спомена за пространство, ръководено от Комунистическата партия. Но също така, и аз не съм единственият, за пространство, в което наистина живеехме заедно, противно на днешната илюзия за “съвместно съжителство”.
Какво се промени? Има много причини за откъсването на тези квартали. Загубата на авторитет и дори отричането, че авторитът е необходим. Какво да мислим за семействата, където майката няма авторитет пред своя тийнейджър, защото той е момче? Масовостта на имиграцията. Какво мислите за факта, че 40 процента от младите хора с имигрантски произход са безработни или че 14 процента от жените, които раждат в Сен Сен Дени, са обрязани?
Развитието на исляма и неговата претенция да оспорва първоначалния хабитус, и сътрудничеството на част от политическите, културни и медийни “елити”, които насърчиха разлюбването и дори презрението към Франция на фона на всеобщото историческо покаяние. Властта на индустрията на желанието и на техническите вещи над нашия всекидневен живот. Превръщането на някои думи в опасни думи: “идентичност”, “десница”, “обучение”, “авторитет”, “полиция”, “учител”, “католицизъм”…
- Посвещавате една глава от книгата си на Мехди Меклат, колумнист в Bondy Blog и идол на “Франс Ентер”, който има стотици расистки, антисемитски, хомофобски туитове… Как си обяснявате, че този “младеж”, произлязъл от предградията, дълго време беше любимецът на либерално-либертарианските медии?
- Личността на този господин отговаряше напълно на съвременния конформизъм. Става дума за почти карикатурен прототип на послушния клиент на “глобализираните елити”, които упражняват идеологическата власт. Фигура, която поставена на преден план в медиите, позволява да се прикрие реалността. Но ето че реалността, която изпълва въображението на част от “младите” в днешните предградия, внезапно се завръща в галоп! И тази реалност има кафява фуражка.
- Посвещавате много страници на постдемокрацията. Какво означава това понятие?
- Постдемокрацията е повече или по-малко демократичният момент, в който живеем. Публикувайки през 2007 г. “Тоталитарната демокрация”, аз заявих, че сме в постдемократичен момент, който външно прилича на представителната и либерална демокрация, но където демокрацията вече е само образ на самата себе си. Живеем в образ на света, който смятаме, че е истинският свят. Излязохме от реалността заради една въображаема и развлекателна реалност...
Постдемокрацията е насилие над народите в доста области, както в политиката, така и по отношение на свещеното или човешкото, и то се изразява в желанието за промяна на реалността на човешкото същество.
- Движението на “жълтите жилетки” реакция ли е на тази демократична безизходица?
- В началото движението “жълтите жилетки” имаше някои характеристики на популистко движение: спонтанността, искането за пряка демокрация, многообразието от редица конкретни искания. Това е също народно движение, всъщност жакерия срещу “глобализираните елити”.
Когато демокрацията не е нищо повече от сянка на самата себе си, поставена под попечителство, когато страх обзема всяка либерално-либертарианска политическа личност при самото споменаване на думата “референдум”, тогава това не може да породи нищо друго освен народни изригвания.
Господстващата власт разглежда народа като група деца, на които е достатъчно да се посочи какво ще се прави. Липса на късмет - това е плътски вкоренен народ! Това движение е нещо повече от реакция: това е сиптом, който показва, че либералната демокрация е болна. Реакциите против обаче вече са се случвали преди, по време на референдума през 2005 г., “Демонстрация за всички” или пък някои нови социални движения.
- Какво ще отговорите на онези, които виждат във възхода на популизма опасност за демокрацията?
- Кой вижда опасност в пробуждането на народите? Само онези, които имат явен интерес народите да не се пробуждат!
- Как да възстановим либерално-либертарианските руини?
- Нито един реален свят не е безграничен, затова понятието, което трябва да бъде осмислено, е Граница, във всички мащаби. В действителност има само пределен, ограничен свят, в смисъла, в който са го разбирали римляните, които са определяли географски линии, разделящи техния свят, цивилизацията, от този на другите, варварството. Отвъд Границата идвало варварството.
Днес е същото: ако не сакрализираме отново определен брой неща, особено онова, което се отнася до живота, корените, образованието или суверенитета, не в религиозния смисъл на свещено, а на това кое е най-важно за нас, кое надхвърля нашите индивидуалности, тогава Границата, а след това и всички граници, бързо са преминати. Отвъд нея е варварството. С две думи, граница или варварство. Точно това живеем. Изправени пред този момент, въпросът, който трябва да зададем, е какво искаме да съхраним, но не в консервативен смисъл. В смисъла на бъдещето като наследство, на това какво искаме да намерим, за да го предадем.
Днешната ситуация на насилие във Франция, която е уникална в богатите страни, се дължи според мен до голяма степен на отсъствието на истинско консервативно течение в политическия пейзаж. Постоянното заличаване и започване отново и вечното движение не изграждат нищо плътски вкоренено.
Превод от френски: Галя Дачкова
