"Хъфингтън Поуст": Бокова можеше да оглави ООН, ако не бе бламирана от собственото си правителство

"Хъфингтън Поуст": Бокова можеше да оглави ООН, ако не бе бламирана от собственото си правителство
Първоначалната кандидатура на България - генералният директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова - се представи много по-добре самостоятелно и завърши четвърта по време на избора, а финишът й показа, че има и умения, и дипломатически нюх за ролята. До края беше ясно, че тя е единственият кандидат, който реалистично би могъл да е първата жена главен секретар на ООН - ако кандидатурата й не е беше фатално подкопана от собственото й правителство.

 

 

Изборите минаха, а резултатът е същият. След 70 години и 8 мъже на кормилото на Обединените нации, Съветът за сигурност на ООН избра още един мъж - португалеца Антонио Гутериш - за наследник на Бан Ки Мун като генерален секретар на организацията. 

 

Стъкленият таван, възпиращ жените в международните отношения, се превърна - по думите на кандидатката за генсек на ООН (и външен министър на Аржентина) Сузана Малкора - в стоманен таван.

 

Да, Антонио Гутериш е добър избор за ролята. Той има впечатляващ дипломатически опит и здрави хуманитарни принципи, които следва от десетилетие като върховен комисар на ООН за бежанците. Идва навреме, тъй като светът се нуждае от подобен опит тъкмо сега. Освен това за първи път бивш премиер застава начело на ООН, понеже за поста досега традиционно бяха предпочитани дипломати, бивши външни министри или администратори, вътрешни за самата система на ООН.

 

Въпреки това тази година бе пропусната една историческа възможност. Напук на прокламациите на САЩ и на Великобритания, че предпочитат жена за ролята, въпреки движението сред страните, членки на ООН, и кампанията в средите на гражданското общество, 14-те мъже и единствената жена, които гласуват в Съвета за сигурност на ООН, не нарушиха досегашния стереотип - макар да можеха да избират сред куп впечатляващи жени кандидатки от Източна Европа, Нова Зеландия, Коста Рика и Аржентина. Но старият "мъжки клуб" в ООН по същество се произнесе, че нито една от тези изключителни жени не заслужава позицията. 

 

Най-напред Хърватия - в лицето на тогавашния си външен министър Весна Пусич - оттегли кандидатурата си. По-късно към нея се присъедини костариканката Кристиана Фигерас, бивш главен отговорник в ООН за климатичните промени. Популярната експремиерка на Нова Зеландия Хелън Кларк не успя да генерира достатъчно ентусиазъм сред членовето на Съвета за сигурност. САЩ пък подкрепяха аржентинката Малкора, която едва ли някога би могла да преодолее подозренията на Великобритания (заради предисторията с Фолклендските острови - бел. ред.). Младата и ентусиазирана бивша вицепремиерка на Молдова Наталия Герман остана до самия край (въпреки слабия си резултат - бел. ред.), докато спорната номинация на еврокомисарката Кристалина Георгиева в 12 без 5, подкрепена от още по-спорния унгарски премиер Виктор Орбан, я доведе до слабо финиширане в дъното на класацията.

 

Първоначалната кандидатура на България - генералният директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова - се представи много по-добре самостоятелно и завърши четвърта по време на избора, а финишът й показа, че има и умения, и дипломатически нюх за ролята. До края беше ясно, че тя е единственият кандидат, който реалистично би могъл да е първата жена главен секретар на ООН - ако кандидатурата й не е беше фатално подкопана от собственото й правителство. 

 

В такива моменти жените се нуждаят от солидарност и подкрепа от своите колеги - жени лидери, за да се постигне истински пробив в традиционно доминираните от мъже роли. Жените имат нужда да видят примери на вдъхновяващо лидерство, а не действия, които застрашават движението за овластяване на жените като цяло. 

 

ООН спечели добър лидер в лицето на Антонио Гутериш, който ще заема този пост поне до 2021 г. Сега предстои попълването на една важна вакантна позиция - тази на заместник генералния секретар на ООН - и Гутериш има възможност да въведе прогресивни промени още от първия си ден начело на организацията. Като доказан защитник на овластяването на жените той би трябвало да осъществи набелязания дневния ред за установяване на равенство между половете в рамките на Секретариата - макар и с голямо закъснение. 

 

Първата стъпка в тази посока би била назначаването на жена за заместник генерален секретар. Защото, пак казвам, ООН и особено Съветът за сигурност, все още е "мъжки клуб". И 14 от 15-те посланици, които вземат решенията в Съвета за сигурност, са именно мъже. Балансът между поовете никога не е бил силната им страна, но точно сега е моментът да се направи ясна заявка за промяна - с позицията на зам.-генерален секретар. Посочването на жена за заместник на Гутериш едва ли ще тушира разочарованието на феминисткото движение, което се бореше ООН да бъде оглавена за първи път от жена. Но поне ще е стъпка напред за жените лидери да получат още един трамплин, нужен за разбиването на "стоманения таван".

 

Една жена зам. генерален секретар на ООН би дала на новия лидер така необходимите му подкрепа, насоки и визия в неговото усилие за изграждане на по-добър и по-приобщаващ свят.

 

Не бива да забравяме, че основната цел на ООН са мирът и международната сигурност, а жените са крайъгълен камък на мира в целия свят. 

 

От Хилъри Клинтън през британския премиер Тереза ​​Мей до германския канцлер Ангела Меркел - в света има много силни жени лидери, но ООН все още се явява последният редут на неравенството. В този контекст позицията на зам.-генерален секретар на ООН трябва да се разглежда като положителен стимул и за организацията, и за милиардите жени по целия свят и да играе роля на техен извор за вдъхновение и стремеж.

Това е нещото, от което ООН и международната общност се нуждаят днес повече от всякога.

 

--------------------------

 

Заглавието и преводът са на "Гласове"

* Ернеста Реди Нюберт е учен, социален предприемач и активист за овластяването на жените. Възпитаник на Imperial College London. Владее пет езика.

 

Източник: http://m.huffpost.com/us/entry/12521380

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Adolf

    21 Окт 2016 10:00ч.

    Можеше,ама ние тук се водим по акъла на мИтодитата.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Маги

    21 Окт 2016 10:57ч.

    Лошото е това, че тия "митодита" май са ни генетично завещани...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • анонимен

    21 Окт 2016 13:09ч.

    на мястото на гжа бокова си изкарвам мандата в юнеско и се пенсионирам повече с бьлгария нямам работа

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • OLD

    21 Окт 2016 15:17ч.

    Още веднъж поздравления за поведението на г-жа Бокова. На всички останали мислещи тук им беше ясно, само на куклата на конци от Банкя , не и стана ясно това. Но пък си запази място в анти-българската част на историята на 1340 годишна България. И отдалечи времето за слизането от коня.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • SIMO

    21 Окт 2016 18:00ч.

    Да не забравиме и еуженито михайлов и неговите писма......"Няма нищо по-отвратително от антикомунизма на бившите комунисти"....И да допълня: "И на журналистите, които им дават трибуна в медийте!"

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Кристалната Къща

    26 Окт 2016 0:11ч.

    Как си въобразявам . Ще стана шеф на ООН , А не , шеф на марсианската вселена . О не, шеф на Черната дупка . Но тези ми попречиха : Еуженито и бандата на Четиримата ! Да повикаме духа на Георги Боков ! Той избива враговете си докрак . Рита цвета на българската нация в слабините , докато не ги превърне в пихтия . Къде си ти шумкарино . От преизподнята се чува глас: Това да не ти е мандра !

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ГБС

    02 Ное 2016 10:45ч.

    Бащата на Ирина Бокова – Георги Боков, е установявал същия този комунизъм, като е избивал културния елит на българската нация след 9 септември 1944 година. На него и през ум не му е минавала идеята за културно сътрудничество и световен мир, когато с ботушите и шмайзера си е разбивал главата на Райко Алексиев – един от най-популярните български журналисти и интелектуалци (преди Девети едното не е изключвало другото). Близките на Райко Алексиев разказват, че тестисите и половите му органи буквално били смазани от ботушите на неговия мъчител. Той е загинал няколко дни след побоя в ужасни мъки, а убиецът му се е издигнал и дълго време беше главен редактор на “Работническо дело” и член на ЦК на БКП. Съдбата на Райко Алексиев е споделена от още хиляди българи – писатели, учители, свещеници, банкери, едри и дребни предприемачи, музиканти, артисти, въобще цвета на българската нация, бих добавил – лицето, което е давало облика на тази нация. След като са ги убивали, Георги Боков и съпартийците му буквално са разграбвали имуществото им, като се започне от килимите в гостната и се свърши с бельото в гардероба. След това са се настанявали в домовете им, а някои от тази партизанска колибария дори са отглеждали прасета и кокошки в баните на апартаменти в центъра на София. Своеобразна българска културна революция. Освен че причини страдания на стотици хиляди хора, тя на практика прекъсна всички културни мостове на България с Европа. Днес би трябвало да посрещнем с радост новината, че дъщерята на убиеца на Райко Алексиев е оглавила ЮНЕСКО. Ами не съм горд от това, че Бокова е българка и е станала директор на една, общо взето, безсмислена организация, но за това – малко по-късно. Сега бих искал да поясня, че не прехвърлям греховете на баща й върху нея самата. Тя не е отговорна за неговите постъпки, но е отговорна, че се е възползвала от всички предимства, които нейното семейство е получило след това убийство. Добро образование, луксозен живот и най-вече – неравен старт, предимство от няколко десетилетия пред останалите българи. Една вметка – не съм сигурен дали образованието в МГИМО (Московския държавен институт за международни отношения) е добро, във всеки случай вероятността да излезеш оттам като сътрудник на КГБ е равна, ако не и по-голяма, от тази да излезеш добре образован. Но да продължим – за комунистическия елит нямаше Желязна завеса. Той държеше останалите в подчинение, но неговите представители пътуваха спокойно в този свят и се ползваха от духовните и материалните му постижения. Тук разправяха, че те са вредни и упадъчни и забраняваха на останалите да мислят и живеят свободно. Когато същият този елит реши, че Желязната завеса трябва да падне, натресе на така наречените обикновени хора така наречения преход. Една изключително сложна трансформация, за която никой освен червения елит не беше подготвен. При това в България тя премина с животинска жестокост под знака на ежедневна агресивност, диктувана от същия манталитет, който преди половин век налагаше старата система чрез насилие и кръв. Да ми разправя Ирина Бокова, че е получила признание за усилия, е нахално. Точно тя никога не е полагала никакви усилия. Само защото баща й е утрепал с ботушите си един голям български човек (а може би не само един). Не съм чул Ирина Божкова да поиска прошка за греха на баща си и неговата партия. Чул съм брат й да се гаври с трагедията, причинена от семейството и партията му на други хора, споменавайки за някакви вина и някакви мезета. Има нещо ужасно перверзно в тази история – бащите да избиват невинни хора с жестокостта на садисти, а децата им да ни говорят за мир, култура и разбирателство със заучени западни маниери. Пак казвам, не бива да съдим децата за престъпленията на родителите им, но е абсурдно, когато тези деца не само че не се разграничават от престъпленията на бащите си, но и цял живот се солидаризират с тях, а имат и претенции да ни бъдат ментори в новия демократичен свят. Не е толкова абсурдно обаче, че Бокова си намери място именно в ЮНЕСКО – една безсмислена организация, която години наред легализираше тоталитарните режими пред останалия свят. Неслучайно преди време САЩ и Великобритания я напуснаха с обвиненията, че пръска изключително много пари за безсмислено раздута администрация, която на всичкото отгоре се занимава с комунистическа пропаганда. Великобритания се върна през 1997, а Щатите – едва през 2003 година. Смешното е, че български политици, та дори и министърът на културата, започнаха да си правят тънки сметки за дебели културни проекти, а между другото, неефективността на тази организация може да се види от всеки, който е ходил до Несебър. Това, че този град бе сложен под егидата на ЮНЕСКО (звучи помпозно), не можа да го спаси от егидата на Митьо Очите и останалите български мутри, които го превърнаха в бетонен коптор. Това, което ЮНЕСКО можа да направи, бе да заплаши Несебър с изключване от своята егида. Ако това беше организация на място, би трябвало да не позволява подобни неща изобщо да се случват в нейните обекти, а не да ги констатира постфактум и да заплашва с изключване, защото самата тя не е предприела нищо преди това. Впрочем освен ЮНЕСКО има още редица международни организации, чиято ефективност е доста съмнителна, но затова пък периодично около тях избухват скандали, свързани със сенчест бизнес, пране на пари и международен шпионаж. Бих дал пример със Световния съвет на църквите, който подобно на ЮНЕСКО разполага с огромен бюджет и администрация, но практически не върши никаква работа. Това обаче е тема за друг коментар, който засяга световната бюрокрация. Впрочем отдавна тече дебат за смисъла и съществуването на ООН във формата, в който е сега, но това са теми, които, за съжаление, все още са далеч от българските ни разговори. Моят коментар беше предизвикан от изречението на Ирина Бокова, пък и от безкритичното веселие на българските медии, които привидяха в нейния избор пореден повод за патриотарски провинциални изстъпления. Не. Бокова не е Стефка Костадинова, ЮНЕСКО не е олимпиада, а чиновническите игри и политическите интриги, довели до избора на генерален секретар на тази организация, не са повод за никаква гордост. Смисленият дебат – и с това завършвам – би бил за ефективността на тези организации, а и за горчивата ирония на българската история, която ние все забравяме.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи