- Новата ви книга е възхвала на различието. Тя развива идеята, че всеки човек се развива в зависимост от вариациите на заобикалящата го среда. Но настоящето ни тласка по-скоро към едноцветна монотонност и световна депресия…
- Това е вярно, защото вирусът атакува клетката и състоянието на живите същества, което е по-универсално от човешката ситуация. От биологична гледна точка обаче, този вирус е само много малка верига гени, чиято химическа структура, когато навлезе в белите дробове, поражда Covid. Но вирусът не предизвиква едно и също нещо при един мъж, жена, дете, старец, диабетик и т.н. В книгата си развивам екосистемни разсъждения: ние сме елемент от природата. С пандемията трябваше да разберем, че човекът не е над природата или по-висш от животните. Той е в природата. Но всеки от нас има също свой начин да бъде човек, изваян от своята среда.
- Епидемията създаде несигурност, която си мислехме, че е мимолетна, но тя продължава. С какви последствия?
- Несигурността не е нещо ново. Всичко, което е живо, включва промяна. Какво казваше Дарвин? Че живият свят еволюира. За едни, това е страхотно. За други, настъпва паника. Те си казват: “Какво? Това, което съм днес, няма да бъде утре? Тревожите ме с вашата несигурност!”. Някои търсят спасител, тоталитарен дух, който ги уверява: “Ето откъде идва злото”. Аз по-скоро бих казал, че трябва да се страхуваме от сигурността, която сковава и че правим грешка, като се опасяваме от несигурността. Тя е съзидателна, при условие, че работим върху себе си, че изместим центъра от себе си, за да се опитаме да си представим света на другия.
- От месеци търсим как да реагираме, да започнем отново. Историкът Патрик Бушрон твърди, че “поправянето не е възстановяване”. Съгласен ли сте с това?
- Абсолютно. Днес трябва да се родим другояче. Това е определението за устойчивост, която се състои в запазването на следа за раната, за да измислим друго нещо. Мнозина говорят за криза. Според мен точната дума, за да определим това, което ни се случва, е “катастрофа”, дума, която етимологически казва “прекъсване” и “завой”, “обрат”. Има много такива в историята. На първо време, и това го видяхме с карантината, семейното и съпружеското насилие експлодира, защото възниква въпросът: “Как ще живеем заедно?”. Когато се увеличават насилието и сексуалната бруталност, това винаги е симптом на социокултурна слабост. Ние живеем в консуматорски спринт, който предизвика разкъсване на връзките, преиначава душите и сезоните, предизвика културна деритуализация. Мислим само за социалния успех. Но след катастрофата травмата ни кара да поемем по нов път. Трябва да направим завой, а вече три други пътя се разкриват пред нас.
- Кои са те?
- Можем да продължим, както преди, да не променяме нищо в икономиката, с хиперпътувания и хиперконсумация, но ни очаква век на епидемии, с нов вирус на всеки три години. Можем да гласуваме за диктатор, който ще ни измами, като ни накара да повярваме, че притежава решението и истината, това вече съществува тук и там. И накрая, можем да изберем ново раждане, това е пътят, за който мечтая. Нашите козове за възраждане са (пре)откриването на бавността, достъп до знание за всички и ново разбирателство в двойката, където всеки полага усилие.
- Защо е тази нужда от бавност?
- От десетина години в страните от Северна Европа не получават оценки в училище преди 11-годишна възраст, уважават бавността на научаването и придобиването, това насърчава овладяването на емоциите, самоувереността, самооценката. Самоубийствата намаляват, психопатиите също, неграмотността е в свободно падане. При моите пътувания бях очарован от японската култура и ужасен от нейното училище, което се стреми да стане нова форма на малтретиране. Там децата са свърхстимулирани и момчетата първи изостават масово. Превърнали се в млади възрастни, голяма част от тях остават встрани от сексуалността, жените се затварят пред екрана. Това явление започва да се наблюдава в Квебек, дори във Франция. Има защо да се притесняваме.
- Вие сте строг със съвременната двойка, сведена до “миметическо съперничество”, както пишете вие…
- Не мисля, че това е строгост. Когато бях хлапе, двойката беше принудена да е солидарна. Нямаше пенсии, нямаше социални осигуровки: жената трябваше “да държи на мъжа си”, т.е. да се грижи добре за него, за да може той да изпълнява социалната си функция, в противен случай се разболяваше и семейството вече нямаше какво да яде. Днес има двойка, ако се разбират добре, иначе защо да остават заедно? Подписват емоционален договор, който трае толкова, колкото трае привързаността. Изследвания показват, че 20-годишен млад човек през 2021 г. ще има в живота си осем до десет професии и ще формира три до четири двойки. Привързаността ще се промени, не казвам, че ще изчезне, разривът няма да бъде толкова тежък. Жените ще бъдат все по-предприемчиви, независими. Ще видим появата на семейни връзки, социални организации и културни разкази, за които никога не сме и помисляли преди.
- Какво означава остаряването за вас?
- Не съм стар, аз съм на 84 г.! Все още чакам моята пубертетска криза. По-сериозно, старостта е вторично усилие на нашия социален и цивилизационен напредък. Един приятел професор отбеляза, че откакто китайците преминаха към т. нар. либерален комунизъм, ако мога да използвам този израз, в Китай се появиха старчески домове. Това означава, че когато се освободят от социалното съревнование, животът на най-възрастните хора се превръща в живот без стойност. Това е цената за нашето ускорение. Този вирус е симптом за нашата превишена скорост. И овладяването, което беше адаптация, за да оцелеем, поражда само нещастие днес. Но катастрофата е възможност да поемем в нови посоки.
Превод от френски: Галя Дачкова