"Политическата коректност като идея изглежда прекрасно – нима не е нужно, особено у нас, публичната реч да е коректна и толерантна към различните хора! Проблемът възниква, когато на базата на легитимните борби на някои ощетени в миналото социални групи се конструира нова идеология. Тя цели превръщането на тези повече или по-малко реално дискриминирани социални групи (напр. евреи, мюсюлмани, чернокожи, роми, жени, хомосексуалисти, хора с увреждания и пр.) в политически малцинства. Използва предразсъдъците на мнозинството, на "нормалните", към тези групи, давайки им необосновани и незаслужени привилегии дори в противоречие със закона. Това води до обратна реакция на „нормалните” групи, които не искат да се примирят с привилегиите на малцинствата, а от друга страна, води до претенции на всяка социална група да стане привилегировано малцинство, да разпределя по-голям дял за себе си от "демократичната баница". Това казва в интервю за ГЛАСОВЕ политологът доц. Момчил Дойчев, който наскоро представи книгата си "Политическата коректност срещу либералната толерантност".
Доц. Момчил Дойчев*: Политическата коректност е един от враговете на демокрацията

Що за феномен е политическата коректност? Приемате ли дефиницията, че тя е идеология, нещо повече – че това е новата идеология на Европейския съюз?

Под „политическа коректност” се разбират поне четири феномена: задължителна употреба на специфичен, „политически коректен език” в публичната и всекидневната реч; политическо поведение – строго съобразено с правилата на политическата коректност; господство на особена идеология на политическата коректност, която вменява употребата само на този политически коректен език; политика на политическа коректност, която следи за спазването на тази идеология и нейните правила и санкционира „нарушителите”.

Употребата на специфичен („политически коректен”) език се налага следователно по предписание – за да има определени правила в публичната и всекидневната реч. Тук не става дума за някакви абстрактни идеи за неутралност, безпристрастност, търпимост и почтеност, а за спазване на определени правила в публичната и всекидневната реч, които кодифицират норми за позволено и непозволено говорене. Това произтича от по-важната, от същностната характеристика на политическата коректност – нейното неприемащо, непризнаващо и отхвърлящо отношение към нетолерантния език („словото на омразата”), изразявано чрез употребата на пейоративни (бел.ред – израз, с който нещо се омаловажава и се определя като негативно) термини и изрази.

Политическата коректност, с други думи, на практика трябва да бъде нетолерантна, доколкото е насочена пряко срещу т.нар. „език на омразата”, използван от различни радикални, антилиберални, шовинистични, расистки и ксенофобски политици, а и обикновени граждани за дискредитиране и дискриминиране на различни социални групи в обществото – расови (евреи, араби, китайци, чернокожи), религиозни (мюсюлмани, християнски и други нетрадиционни религиозни общности), етнически, сексуални и други малцинства.

Следователно макар по презумпция политически коректният език да е език на толерантността, зачитането на правата, свободите и достойнството на подценявани и дискредитирани социални групи (които съществуват във всяко едно общество!), той е нетолерантен към тези, които не защитават тези групи.

Политическата коректност като идея изглежда прекрасно – нима не е нужно, особено у нас, публичната реч да е коректна и толерантна към различните хора! Проблемът възниква, когато на базата на легитимните борби на някои ощетени в миналото социални групи се конструира нова идеология. Тя цели превръщането на тези повече или по-малко реално дискриминирани социални групи (напр. евреи, мюсюлмани, чернокожи, роми, жени, хомосексуалисти, хора с увреждания и пр.) в политически малцинства. Използва предразсъдъците на мнозинството, на „нормалните”, към тези групи, давайки им необосновани и незаслужени привилегии дори в противоречие със закона. Това води до обратна реакция на „нормалните” групи, които, от една страна, не искат да се примирят с привилегиите на малцинствата (или дори изобщо с тяхното съществуване), а от друга страна, води до претенции на всяка социална група да стане привилегировано малцинство, да разпределя по-голям дял за себе си от „демократичната баница”. Резултата можете да видите в днешна Гърция. Всяка седмица стачки подред на всяко малцинство – лекари, учители, превозвачи, фермери, авиодиспечери, митничари, полицаи – до безкрай и обратно. В резултат – хаос и 400 млрд. евро външен дълг. Безпокоя се, че в последните месеци България с усилени крачки върви по гръцкия път. Ако това се превърне в нова идеология на ЕС – не виждам как той ще просъществува до 2020 г.

Защо смятате, че политическата коректност се противопоставя на либералната толерантност? Не се ли основава и тя на модерното схващане за толерантността като ценност, която не просто признава правото на съществуване на другия, на различния, но и демонстрира готовност за съгласуване, за компромис при конфликт между различни ценности и интереси?

Класическата либерална толерантност според мене (и не само според мене) се подменя с идеологията на политическа коректност. Това вече е факт. Това става чрез спекулиране с класическите либерални ценности, които са общочовешки, а не само западни, още по-малко принадлежащи само на либералната идеология.

Има достатъчно примери, които потвърждават необходимостта от използването на така разбирания политически коректен или правилен език. Навсякъде по света съществуват факти на дискриминация на различни индивиди и групи от населението, които исторически още не са преодолени. Но те се дължат не на идеологии на омразата, а на предразсъдъците, невежеството, примитивизма на масовото съзнание, на съществуващи в културата нетърпимост към различието и различните. Тук могат да бъдат отнесени всички ограничения и табута, които различни култури са имали или все още имат към отделни социални групи по сексуален, възрастов, расов, етнически, религиозен, здравословен, имуществен, образователен, политически, културен и още какъв ли не статус... Но това не означава, че тези предразсъдъци ще бъдат преодолени чрез забрани и наказания. Напротив – историческият опит е показал, че това има обратен ефект. И точно това се цели от левите посткомунистически идеолози.

Какъв е произходът на политическата коректност? Защо обвинявате в този „грях” само левите активисти, левите интелектуалци и политици?

В основата на тази нова екстремистка левичарска идеология стои Маркузе – политическия идеолог на Франкфуртската неомарксистка школа. Той разработва механизмите за разрушаване на буржоазното гражданско общество, като се използват маргиналните слоеве в него. Идеята му е чрез призив към нова, „освободителна толерантност” да бъде разрушена „репресивната толерантност” на буржоазното общество, като се използва разрушителният потенциал на маргиналните групи.

Това всъщност стои в основата на по-късната идея за налагане на политическа коректност, чрез която левите идеолози се надяват да разрушат гражданското общество и изобщо буржоазната цивилизация в САЩ и Западна Европа от края на 80-те години. (Тоест веднага след краха на „реалния социализъм” – грандиозния ляв проект на ХХ век!).

Макар да използва постиженията на фройдизма, Маркузе е ревизионист марксист. Несъгласието му с Маркс е по отношение на съвременната социална група, която е в състояние да разруши буржоазното общество. Маркс смята за революционна класа „пролетариата”, който е призван да унищожи буржоазното общество. Но това се видя, че не стана и не може да стане, защото капитализмът създаде благоденствие и просперитет за тази „експлоатирана” (според Маркс) класа и тя към 60-те години на ХХ век вече „се бе обуржоазила”. (Не се сбъдна „пророчеството” на Маркс за абсолютното обедняване на пролетариата!) Затова според Маркузе истински революционни в развитото капиталистическо общество са различните ощетени от природата или от социалните предразсъдъци социални групи. Изолираните случаи – това е истинският революционен елемент, това е бомбата, която ще взриви буржоазно-капиталистическо общество. Трябва просто да се използват предразсъдъците в обществото по отношение на тези ощетени и онеправдани социални групи. Според Маркузе цялата патология (или по-точно – онова, което масовото примитивно съзнание смята за патология!) трябва да бъде определена за норма, а досегашната норма – за патология. Затова трябва да бъдат използвани предразсъдъците по отношение на маргиналите в развитото буржоазно общество. „Под станалите консервативни народни класи, пише Маркузе в „Едноизмерният човек”, има субстрат от парии и аутсайдери, други раси, други цветове, потиснати и експлоатирани, безработни, и такива, които не могат да бъдат наети... Тяхната революционност ще взриви (frappe) системата отвътре...” По-късно в „Репресивната толерантност” (1965) той доразвива тези свои идеи с призив за „нова толерантност” към точно тези „репресирани” маргинални групи. От манипулирани, индоктринирани и репресирани те трябва да бъдат толерирани, техните недостатъци трябва да бъдат представяни като предимства, а „нормалните им човешки качества” – като недостатъци! „Едва тогава – заключава Маркузе в „Репресивната толерантност” – най-после ще разрушим буржоазното общество“.

Твърдите, че борбата с политическата некоректност се води със също толкова политически некоректен език. Какво имате предвид, дайте примери.

Много просто – използват се също така пейоративни термини – екстремисти, фашисти, фундаменталисти, при това не към реалните екстремисти, а към хора, които осъзнават проблема и се опитват да намерят демократично решение – като например Ориана Фалачи или Тило Сарацин.

Кой е по-сериозният проблем – тиранията на политическата коректност (както се изразяват нейните критици) или агресията на характерния за някои радикални, расистки и ксенофобски настроени политици и граждани език на омразата?

Сега в България на преден план наистина стои като че ли агресията, понякога не само вербална, на различни радикали (най-вече червено-кафяви или кафяво-червени пишман националисти, расисти и ксенофоби). Но не бива да си затваряме очите пред факта, че у нас и сега престъпниците са с повече права от жертвите на престъпленията, че престъпниците и насилниците остават ненаказани, че мутрите вместо в затвора шестват по медиите като „звезди”, че политически проститутки са стожери на морала, че бивши милиционери станаха милионери, че национални предатели ни учат на патриотизъм... Това е резултат и на криворазбраната свръхтолерантност като част от идеологията на политическата коректност.

Позната ли е политическата коректност в България, по какъв начин тя присъства (не присъства) у нас?

Позната е, и още как. Включително и при социализма – тогава кражбата се наричаше – „присвояване”, терорът над собствения народ – „прочистване на обществото от нездрави елементи”, немотията – „социалистическо благоденствие”, безправието – „истинска демокрация”. След краха на комунизма грандиозният посткомунистически грабеж на бившата номенклатура се нарича „преразпределение на обществените средства”, мутрите – „добре облечени бизнесмени”, а новите неокомунистически олигарси – „честни частници”.

Кои са според вас отблъскващите страни на понятието „гражданско общество”?

В понятието за гражданско общество не виждам нищо отблъскващо. Напротив. Отблъскващо е, че у нас все повече гражданското общество се подменя с мутренско общество – в икономиката, политиката, културата, медиите. Като че гражданите намаляват, вместо да се увеличават, а се увеличават поданици, които осъзнават единствено, че от тях нищо не зависи... Това нямаше да се случи, ако повечето интелектуалци си бяха на мястото, т.е. ако вместо да наричат черното бяло, а бялото черно, назоваваха нещата със собствените им имена.

Ако границите на толерантността са така трудно постижими, а вероятността да ги налучкаме с морално мотивирани и фиксирани забрани и правила се свежда до нулата, то не се ли превръща изобщо демокрацията в илюзия, в „невъзможна ценност”?

Границите на толерантността не са непостижими и дори трудно постижими. Напротив – те са много ясни. Трябва да сме толерантни към всичко, което не вреди на личността и обществото. Не можем да бъдем толерантни към крадците, убийците, насилниците, към проповядващите насилие и омраза идеологии (комунизъм, националсоциализъм, ислямизъм, ксенофобски национализъм, расизъм (независимо какъв). Не можем да бъдем толерантни и към крайните форми на сексизма и феминизма, макар в много случаи техните идеолози да изглеждат по-скоро смешни, отколкото опасни. (Например разпарчатосването на идентичността на Иисус Христос – той за политкоректните примитиви е едновременно Бог, мъж, жена, гей, бял, черен, червен, жълт, евреин, ескимос и пр.) Но всъщност може би наистина неговата идентичност е универсална – защото принадлежи на всички, които го признават. Дори насилниците и убийците получават прошка, стига искрено да се покаят.

И понеже това е така – демокрацията не е невъзможна ценност или „измама”. Тя не е нещо, което се яде и се пие, както ни уверяват днешните рециклирани марксисти. Тя е толерантно и компетентно управление на закона – когато го постигнем, тогава ще можем да се похвалим, че преходът е свършил. А не както онези „добре облечени” леви социолози, за които преходът е свършил, защото те и техните приятели и покровители са се награбили. Ще им припомня думите на Радой Ралин от далечната 1964 г. „Успяхте да се награбите. Сега помислете за слабите!” Нали сте леви бе, „другари”?

Демокрацията е постижима и постигната навсякъде, където не се възприема като даденост, а за нея всекидневно се воюва, понякога в буквалния смисъл. Защото враговете й днес са прекалено много и силни, навсякъде по света, но особено у нас. Но тяхната победа, както винаги е ставало в историята, ще е пирова.

*Момчил Дойчев е завършил философия в СУ "Св. Климент Охридски" през 1981 г. В периода 1989-2001 г. е научен сътрудник в Института за философски изследвания – София, 2001-2006 г. - доцент по теория на политиката в ЮЗУ Благоевград. От 2006 г. е преподавател по политология, доцент по теория на политиката в НБУ. Членува от тяхното създаване в Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Бил е говорител на Софийския клуб за демокрация (1990–1991) и заместник-председател на Партията на свободата (1996–1997).

С доц. Момчил Дойчев разговаря Димитрина Чернева

Още от категорията

5 коментар/a

Мира на 21.12.2010 в 01:03
Чудесно интервю, много точен анализ на т.нар. политкоректност, която слава Богу все още не е превзела напълно България, но е на път...
Глупости на 21.12.2010 в 02:27
как изкарвате защитниците на човешките права комунисти е направо шокиращо. Днешната крайна десница е отвратителна!
эаж на 21.12.2010 в 06:20
Този на снимката се казва момчил баджаков, защо сте го прекръстили?
? на 21.12.2010 в 18:17
Така и не разбрах, в крайна сметка: как, според автора, е правилно да наричаме негрите - негри, цветнокожи, чернокожи или африканци?
Младенова на 28.01.2011 в 22:31
Някои от коментарите относно периода на съществуване на ЕС звучат несериозно и посредствено.

Напиши коментар