Ролан Барт: Дневник на скръбта

27 октомври
- Вие не познавате женското тяло!
 - Опознах тялото на болната си, а сетне и умираща майка.

27 октомври
  - „Никога вече, никога вече!”
-    При все това противоречие: въпросното „никога вече” не е вечно, защото един ден вие също ще умрете.
„Никога вече” са думи на безсмъртен.

29 октомври
Странно нещо, не чувам гласа й, който познавах така добре и за който казват, че е самата сърцевина на спомена („обичната интонация...”).
Прилича на частична глухота...

29 октомври
В изречението „тя вече не страда” „тя” към кого, към какво препраща? И какво означава сегашното време?

29 октомври

Мисъл – изненадваща, но не и опечаляваща – че тя не беше „всичко” за мен. Инак нямаше да съм писал произведения. Докато шест месеца се грижех за нея, тя всъщност беше „всичко” за мен и аз напълно забравих, че съм писал. Вече бях отчаяно неин. Преди това се правеше на невидима, за да мога да пиша.

30 октомври
Щом тази смърт не ме унищожи напълно, значи ми се живее безумно, до полуда, и страхът от моята собствена смърт си е все така и не е помръднал на сантиметър дори.

30 октомври
Много хора все още ме обичат, но моята смърт няма да убие никого – и тъкмо това е ново.

(А Мишел?)

31 октомври
Понеделник, 15 ч. – прибрах се за първи път сам в апартамента. Как ще живея тук съвсем сам? И едновременно яснота, че няма резервно място.

31 октомври
В отчаянието една част от мен е нащрек; в същото време друга се мъчи да подреди наум най-дребните ми задачи. Усещам това като болест.

31 октомври
Понякога, съвсем за кратко, бяло петно – като безчувственост, – но не момент на забрава.
Това ме плаши.

31 октомври
Нова проницателност, необичайна – да виждам (на улицата) грозотата или красотата на хората.

1 ноември
Моменти, в които съм „разсеян” (говоря, при нужда се шегувам) – и като изцеден – следвани внезапно от жестоки емоции, до сълзи.
Нерешителност на сетивата: може да се каже също така, че съм ако не чувствителен, ако не съсредоточен върху една външна немотивираност, женска („повърхностна”) чувствителност, противоположна на сериозния образ на „истинската” мъка, то поне съм дълбоко отчаян, борещ се за промяна, за да не помрачавам около себе си, но на моменти не издържам и се „сривам”.

3 ноември
От една страна, тя иска от мен всичко – пълна скръб, нейния абсолют (но тогава не тя, а аз я заставям да изисква това). А от друга страна (и тогава тя е наистина тя), ми препоръчва лекотата, живота, сякаш отново ми казва: „Хайде, върви, излез, поразсей се...”.

4 ноември
Тази нощ за пръв път я сънувах; лежеше в розовата си нощница, купена от Юнипри, но не беше болна...

4 ноември
Днес към 17 часа всичко е почти подредено; окончателната самота е тук – матова, вече без друг край освен собствената ми кончина.
Буца в гърлото. Притеснението ми се втурва да приготви чаша чай, да напише пасаж от писмо, да подреди предмет – сякаш, ужас, се наслаждавах на поредния апартамент, „само мой”, ала насладата полепва по отчаянието ми.
Всичко това определя изоставянето на всякаква работа.

5 ноември
Тъжен следобед. Пазаруване набързо. При сладкаря (инфантилност) купувам пандишпанов сладкиш. Обслужвайки клиентка, дребната продавачка казва: Ето. Така казвах и аз на мама, когато й носех нещо, докато се грижех за нея. Веднъж, към края, в полунесвяст, тя повтори като ехо: Ето (Ето ме, нещо, което си казвахме един на друг през целия живот.
Казаното от продавачката ме просълзява. Плача дълго (прибрал се в смълчания апартамент).
Мога да очертая своята скръб така.
Тя не се съдържа пряко в самотата, емпирична и т.н.; изпитвам някакво задоволство да владея онова, което ще накара хората да вярват, че усещам по-малко мъка, отколкото те са мислили. Тя е там, където повторно се разкъсва любовното отношение, нашето „ние се обичаме”. Най-горещата точка или най-абстрактната...

6 ноември
Меката обвивка на неделната утрин. Сам. Първата неделна утрин без нея. Усещам как се нижат дните от седмицата. Изправям се срещу дългата поредица от времена без нея.

6 ноември
Разбрах (вчера) много неща: незначителността на онова, което ме е вълнувало (настаняване, удобство на жилището, бъбрене, а понякога дори и смехове с приятелите, планове и т. н.).
Скърбя за обичта й, а не за това, че организираше всекидневието. Скръбта блика в мен чрез думите (на обич), изникнали в главата ми.

9 ноември
Пътувам някак през скръбта.
Неподвижната прогаряща точка непрестанно се връща: думите, които ми каза в последното издихание на агонията, абстрактно и пъклено огнище на болката, която ме залива (Мой Р., мой Р. – „Тук съм” – „Седнал си неудобно”).
-    Чиста скръб, която не дължи нищо на промяната в живота, на самотата и т. н. Нашарване, отнесеност на обичта.
-    Все по-малко и по-малко за писане, за казване освен това (но него не бих могъл да кажа никому).

22 януари 1978 г.
Не желая, а се нуждая от самота.

12 февруари 1978 г.
Трудно (неприятно, обезкуражаващо) чувство за липса на щедрост. То ме измъчва.
Мога единствено да го съпоставям с образа на мама, така съвършено щедра (тя, която все ми казваше: ти си добър).
Мислех си, че когато нея няма да я има, ще сублимирам отсъствието й чрез един вид перфектност на „добротата”, изоставяне на всяка дребнавост, всяка ревност, всякакъв нарцисизъм. А ставам все по-малко „благороден” и „щедър”.

18 февруари 1978 г.
Скръб: научих, тя е неизменяема и спорадична: не излинява, защото няма продължителност.
Ако прекъсванията, безсмислените прескачания към нещо друго произтичат от светското оживление, от нещо досадно, депресията се засилва. Но ако тези „промени” (създаващи спорадичното) клонят към мълчание, към затваряне в себе си, раната на скръбта преминава към по-висша мисъл. Тривиалност (на паниката) ≠ Благородство (на Самотата).

9 юли 1978 г.
Излизайки от апартамента, тръгнал за Мароко, махам цветето, поставено на мястото, където мам. беше боледувала – и отново ме обхваща ужасяващият страх (от нейната смърт): вж. Уиникът: колко е вярно: страх от това, което се е случило. Нещо още по-странно: и което не може да се върне. Това е истинското определение на безвъзвратното.

18 август 1978 г.
Защо вече не понасям да пътувам? Защо като изгубено дете през цялото време искам „да се прибера вкъщи” – където впрочем мам. вече я няма?
Продължаването да „говоря” с мам. (споделеното слово е присъствие) не се случва чрез вътрешен дискурс (аз никога не съм „говорил” с нея), а чрез начина на живот: опитвам се всекидневно да живея според нейните ценности: да се върна донякъде към храната, която тя приготвяше, приготвяйки я сам, да поддържам нейния ред в домакинството, онази амалгама между етиката и естетиката, която беше нейният неподражаем начин да живее, да създава ежедневието. А при пътуване това „олицетворение” на домакинския емпиризъм е невъзможно – възможно е единствено у дома.

Превод от френски език: Валентина Бояджиева