Научавайки за мора в Александрия, екипажът на атинския кораб панически вдига котва, на вече било късно. Веднъж пренесена в Атина, чумата плъзнала като пожар на Балканите и в малоазийските територии на Източната римска империя.
През 542 г. през Армения чумата прониква в Мидия-Атропатена и се разпространява сред персийската армия, като заразява и самия персийски цар на царете Хосров І (531–579 г.), който по чудо оживява. На следващата 543 г., следвайки морските пътища, пандемията достига Италия, принуждавайки ужасените готски и византийски войски да преустановят сраженията помежду си.
Пак през същата 543 г. през пристанището Масалия (днес Марсилия) чумата стига до Галия и по поречието на Рона се насочва на север към сърцето на Франкското кралство. От Марсилия чумата се пренася и във вестготското кралство в Испания. През 544/545 г. пандемията вече е в Британия и Ирландия и започнала да коси тамошното и без това рядко население.
------------
Втората вълна на Юстинияновата чума започва през 558 г. в Константинопол и по думите на Прокопий Кесарийски дневно отнемала живота на 10 000 души. Самият император Юстиниян I едва оздравява. Цифрата несъмнено е силно преувеличена, защото в противен случай 400-хилядният Константинопол е щял да се стопи за месец и половина.
Третата вълна на Юстинияновата чума опустошава Италия и Галия през 571 г., но взима и в Константинопол голям брой жертви през 573–574 г. Четвъртата вълна е засвидетелствата в Рим през 591 г., в Равена и Истрия през 591–592 г., както и в Антиохия в Сирия през 592 г. Петата чумна вълна пламва през 597 г. в Солун и оттам се разнася към Константинопол и Мала Азия.
През 599 г. тя достига Сирия, а към 599–600 г. поразява отново Италия и Северна Африка, свеждайки населението на Апенините до незапомнено ниско ниво. В самия Рим, който през първата половина на II век е имал 2 милиона население, към 600 г. влачели жалко съществувание едва 10 000 души, заобиколени от руини, бурени, змии и гущери.
Вероятно ново припламване на чумата имало през 618–619 г. в Константинопол и Александрия, но през VII век пандемията като цяло вече търси своите ловни полета източно от Балканите и Мала Азия.
Така например през 626–628 г. са поразени Палестина, Персия и Северен Китай, през 639 г. – Сирия, Палестина и Южна Месопотамия (Южен Ирак), през 669–673 г. – Египет, Палестина и Южна Месопотамия, през 680 г. – Рим и Павия, през 683–687 г. – Египет, Сирия и Южна Месопотамия, през 698–700 г. – Сирия и Южна Месопотамия, като тази вълна достига през 698 г. и Константинопол, опустошавайки града в продължение на няколко месеца. Нови припламвания на чумата има през 704–706 г. в Сирия и Южна Месопотамия, през 713–715 г. в Египет и Сирия, през 718–719 г. – Сирия и Южна Месопотамия, през 724–726 г. – Египет, Сирия и Месопотамия, през 732–735 г. – Египет, Палестина, Сирия, Южна Месопотамия и Мала Азия. Чумата така и не си тръгва окончателно: през 743–744 г. тя опустошава Египет и Северна Африка, като на следващата година се прехвърля в Сирия и Месопотамия.
През 745–746 г. епидемията пламва в Рим, Калабрия и Сицилия, откъдето е пренесена към гръцките земи и егейските острови в хода на предислоцирането на ромейски части от Италия на Балканите. В резултат на това през пролетта на 747 г. чумата поразява за пореден път Константинопол, вилнеейки в града почти година. Но след 748–750 г. изглежда смъртоносната болест се завръща в Ориента или вероятно никога не спира да поддържа огнищата си там, тъй като документално е засвидетелствана в Сирия и Южна и Северна Месопотамия през следващите столетия. Припламването на епидемията в Неапол през 767 г. се смята, че е последният случай, в който Юстинияновата чума взима жертви в християнския свят.
----------
Ударилата през 747–748 г. Константинопол чума докарва столицата на Източната римска империя до демографското й дъно. Ако през 540 г. градът има около 400 000 население, през 748 г. жителите му в най-добрия случай са не повече от 50 000.
През целия VIII век империята изпитва отчаян недостиг от хора и императорите полагали непрестанни усилия да увеличат броя на жителите на империята, като това ставало най-вече чрез заселване на пленници на нейна територия. Така например през 755 г. император Константин V настанява известен брой пленени сирийци и арменци по българо-ромейската граница, за да служат като граничари и да попълнят оредялото население на Северна Тракия.
В отговор Константин V получава ултиматум, с който българите настоявали новопостроените укрепления да бъдат сринати. Отказът на императора слага началото на 20-годишни ожесточени войни. Първоначалната българска агресивност е пречупена след голямото сражение при Анхиало от лятото на 763 г. и в един момент дезорганизираната и останала почти без войска България оцелява единствено благодарение на намесата на природните стихии, потопили на два пъти ромейския флот в Черно море. Това обаче не попречва на имперските войски поне два пъти да пренесат военните действия северно от Стара планина. Защо обаче Константин V не довършва едва дишащата България?
Отговорът е, че най-вероятно той не е имал такива намерения, а в плановете му влизала единствено идеята да превърне България в протекторат, управляван от владетел или род, който да е послушен васал на империята. Като население, тоест работна ръка и данъкоплатци, България почти нищо не е можела да предложи на империята. За сметка на това нейното завоюване е щяло да струва големи разходи под формата на войници и средства за защитата на новата-стара граница по Дунава.
На тези кроежи на Константин V обаче попречва непримиримостта на българската аристокрация, за която мирът означавал капитулация и гибел на държавата („Чрез тебе [Сабине] България ще бъде поробена от ромеите“ (Теофан Изповедник), както и „антиагентурните мерки“ на кан Телериг. Българското упорство на свой ред предизвиква нови военни действия от страна на Константин V, който в един момент се оказва въвлечен във война, която му носи само разходи и загуби.
След 763 г., когато в отговор на измяната на славянските съюзници 208 000 славяни са прогонени от България и търсят убежище на източноримска територия, България се оказва в много тежко демографско положение. Вероятно ситуацията не е била розова още към 750 г. в резултат от пренесената (това е неизбежно) на българска територия чума, която опустошавала през 747–748 г. Константинопол.
За крайно тежкото демографско положение на България свидетелства например това, че през 774 г. кан Телериг изпраща 12-хилядна войска към Македония, за да пресели на българска територия племето Берзити, което традиционно е смятано за славянско. Фактът, че само 9 години след като управляващите в Плиска прогонват 208 000 славяни, те заселват славяни на своя територия, може да се тълкува единствено като знак за крещящите демографски проблеми на Дунавска България през последната четвърт на VIII век.
--------------
Източник: История в кратце - Страницата е създадена и се поддържа от доц. д-р Петър Голийски, преподавател в специалност „Арменистика и кавказология“ в СУ „Свети Климент Охридски“.
Страницата е създадена с образователна и научно-популярна цел като контрапункт на никнещите като гъби паранаучни или откровено ненаучни страници и групи, посветени на средновековната и най-вече древната история на българите.