Стивън Спилбърг: Журналистите са днешните Индиана Джоунс

Стивън Спилбърг: Журналистите са днешните Индиана Джоунс
В деня, в който го срещаме в Париж, Стивън Спилбърг знае, че току-що е направил голям удар: най-наелектризиращия политически трилър след “Цялото кралско войнство” на Алън Пакула през 1976 година. Той се явява негов пряк наследник, защото се връща към държавния скандал, разкрит от в.”Вашингтон пост” две години преди “Уотъргейт”. Въпреки огромния натиск на президента Никсън, вестникът, който е изпаднал в затруднения, публикува секретни документи, разкриващи лъжите на американската администрация за войната във Виетнам.

 

 

Филмът “Досиетата на Пентагона” (Pentagon Papers) е любим проект на Спилбърг, който той продуцира и заснема само за девет месеца. Многобройните подтекстове не убягват на никого: режисьорът говори и за днешна Америка, между тревогите за свободата на пресата и пламенния феминистки портрет на една жена, изправена пред решаващ избор под презрителния поглед на съдружниците си мъже. 

“Исках да отдам почит на неподкупността на журналистиката от онази епоха, в която информацията не идваше напълно смляна на смартфона”, доверява Спилбърг още преди първия въпрос. “Преди дигиталната ера журналистите наистина бяха детективи, като Хъмфри Богарт в истории а ла Реймънд Чандлър или Дашиъл Хамет. Днес професията стана много трудна заради цялата  дезинформация, създавана от сегашната администрация, за да издигне димна завеса между пресата и публиката и да подкопае доверието в нея. Когато някоя статия не се харесва, вече я обявяват за “фалшива новина”. Старата лисица се пази обаче да отиде по-далеч в критиките си към Тръмп. Полемиката го отегчава, а и той не иска да засенчи филма си, който, колкото и да е сериозен и ангажиран, си остава чисто развлечение. 

 

- Свикнали сме да разделяме филмите ви на две категории: сериозни и интелектуални и по-леки и забавни. Но “Досиетата на Пентагона” като че ли е синтез между двете…

 

- Да, мисля, че е така. Исках да направя подобаващ филм за онова, което се е случило с “Вашингтон пост” през 1971 г., но който да бъде и много развлекателен филм. Не исках да създавам впечатлението, че давам урок на публиката, че я поучавам за битката на пресата срещу Никсън. Всъщност замислих “Досиетата на Пентагона” като преследване, чийто герои са журналисти. За мен журналистите са днешните Индиана Джоунс. Само че вместо Кивота или Свещения Граал, те преследват истината. 

Важна характеристика на журналистиката от онази епоха беше действието: трябваше да събират информация, да чукат на вратите, да търсят повече източници… Усещах, че трябва да вложа в историята същия тип енергия, както ако снимах преследване с коли. Още повече, че извън търсенето на сензационна новина, по онова време “Вашингтон пост” е бил на две крачки от фалита и неговата собственичка, Кей Греъм, се готвела да пусне акциите му борсата, за да го спаси. Тя била изправена пред вземането на важно решение: да разреши да се публикува разследването, с риск да прогони инвеститорите, или да го забрани и да съсипе репутацията на вестника. И в единия, и в другия случай, можела да загуби всичко.

 

- Снимате отпечатването на статия с тези невероятни машини “Linotype”. За да придадате свещен характер на пресата ли?

 

- Не, просто исках да покажа какво е струвала по онова време всяка статия, всяка буква, написана от един журналист. Трябвало е да се отливат и отпечатват поотделно буквите, това наистина е бил занаят. Вестник, който си е струвал!

 

- Почти никога не пишете сценариите на фимите си, а ги визуализирате с помощта на сториборд. Така ли направихте и с “Досиетата на Пентагона”?

 

- Не подготвих никакви скици за този филм, имах нужда да откривам всеки ден как да разкажа историята, пристигайки на снимачната площадка. Исках да имам същото чувство за непредвиденост, като журналистите, които отиват всяка сутрин в редакцията. За разлика от един голям филм като “Джурасик парк”, където обичах да съставям менюто си предварително, тук предпочетох спонтанността,  приех предизвикателството да снимам без подготовка. 

Не бих ви отговорил така преди 20 г., но днес обожавам този начин на работа. Почти от 50 г. правя филми и задължително трябва да запазя свежестта си, не мога да следвам същите процеси като преди или рискувам да загубя всякакъв интерес към моята професия, което би било трагично за мен. Вече трябва да внимавам да остана в неравновесие, в несигурност, защото ако съм прекалено самоуверен, няма да успея. 

 

- Именно, изглежда, че обичате да се паникьосвате по време на вашите снимки!

 

- Вярно е. Тези моменти на безпокойство са спасителни за мен. По време на “Досиетата на Пентагона” бях много нервен, тъй като никога не бях работил с Мерил Стрийп, и моите “моменти на паника” бяха тези първи шест или седем дни, в които трябваше да се опознаем и да се адаптираме един към друг. Надявам се, че това ще бъде първият от дълга поредица от филми с нея, най-голямата съвременна актриса. 

Аз не се смятах за достатъчно легитимен, за да заснема този филм, до такава степен, че четири път се опитах да го възложа на други. Мисля, че се намеси съдбата, тъй като всеки път получавах откази. Докато си дадох сметка, след десет години и след като бях развил пет сценария за “Списъкът на Шиндлер” с трима автори, че абсолютно трябва да го направя. Казах си: “Хайде, започвам… време е да се включа”. Това беше моят “момент Катрин Греъм” (смях).

 

С Мерил Стрип и Том Ханкс по време на снимките на "Досиетата на Пентагона"

 

- Как оценявате развитието на антисемитизма след “Списъкът на Шиндлер”?

 

- Антисемитизмът е още по-лош, отколкото през 1993 година. Въпреки този филм и толкова усилия, за да трогна хората по тази тема, той продължава да се разпространява, особено след 11 септември. Никога няма да направя отново филм за Холокоста, смятам, че съм казал всичко, което съм могъл да кажа по въпроса. Но бих могъл да засегна темата за антисемитизма в един съвременен филм. Някой ден.

 

- Преди 36 г. казахте: “Днес Холивуд се страхува да поема рискове”. Не може да се каже, че ситуацията се е подобрила…

 

- Да и не! Всичко се промени с Hulu, Amazon, Netflix: вече има толкова други начини за достъп до развлечения. Добрата новина е, че това предлага много повече работни места за актьорите и други професионалисти. В тези платформи съдържанието е цар, а търсенето е по-силно от всякога. В известен смисъл, моето изявление от 1982 г. е напълно противоречиво, защото ние сме в нова златна епоха на сериалите, които днес ни предлагат най-добре заснетите, изиграни и написани творби. 

Впрочем аз бих искал да направя мини-сериал и да разкажа една история в рамките на 12 часа, ако намеря добър сюжет. От една страна, в киното франчайзингът е цар. Студията без съмнение почиват на марки, смятани за надеждни. Между създаването на пет лични филма, които биха могли да допринесат за нашето състрадание към другите, и един филм за супергерой за 225 млн. долара, те винаги ще предпочетат втората опция, това е техният търговски актив. Те разсъждават, че други ще направят малките филми. Но когато това се случи, не е задължително да са за големия екран. 

 

- Ако “Досиетата на Пентагона” постигнат голям успех, няма ли да се промени ситуацията?

 

-Не, не наистина. Той струваше 42 млн. долара, което не е голям бюджет. “Линкълн”, който струваше почти същото, спечели 300 млн. долара в цял свят. Така че беше отлична сделка, но дори и след това си остава трудно да направиш малък филм в холивудско студио.

 

- През 1978 г. пресата ви представяше като режисьор, специализирал се в страшни филми. Доста се промени имиджът ви оттогава!

 

- Аз самият се промених. Не в смисъл, че вече нямам желание да плаша публиката - тази част от мен като режисьор няма да се промени никога и знам, че от “Дуел” до “Джурасик парк”, като се мине през “Челюсти”, аз харесвам това. Но, остарявайки, все повече започнах да се интересувам от историите за човешките отношения. Филми за хората или за важни въпроси, като в “Пурпурен цвят”, “Империята на слънцето”, чак до “Списъкът на Шиндлер”. Вярно е, че сега повече се занимавам с исторически сценарии… Следващият ми филм, Ready Player One, наистина ще ви разтърси! А после, някой ден, бих могъл да имам желание да ужася публиката, както никога досега. И имате думата ми: ще намеря начин да го направя!

 

Стивън Спилбърг

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Коментари

  • Ама че комплимент за журналистите

    26 Яну 2018 12:50ч.

    Индиана Джоунс с неговите кристални черепи, излетял с донашен хладилник, докато зловещите руснаци свирят на балалайките си, с които не се разделят дори в Америка.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи