Ален Финкелкрот, Снимка: "Фигаро"
Политиката, която се бе поставила в услуга на икономиката, улеснявайки, доколкото е възможно, движението на капитали, хора и стоки, пое риска да замрази икономиката, защото е заложен човешкият живот и защото от началото на модерните времена не спасението, а здравето е “първото благо и основата на всички останали в този живот” (Декарт). И самите вярващи вече не молят Бог за вечността, а за дълъг и здрав живот, както свидетелства прекрасната рисунка на Семпе, която показва една молеща се дама: “Боже мой, такова доверие имам в теб, че понякога ми се иска да те наричам “докторе”!”.
Повтарят ни, че 98 процента от пациентите с коронавирус оздравяват. Ако икономическата логика действаше напълно, нашите общества нямаше да се намесят. По-голямата част от населението щеше да бъде заразено и имунизирано. Щяха да умрат най-възрастните, най-уязвимите, накратко безполезните гърла. Ние не искахме този естествен подбор. И ако карантината става все по-строга, то е, за да се избегне претоварването на болниците и да не се налага да се разпределят болните: този не, той е с последен дъх; онзи да, той е в разцвета на силите си. Може би войната ще ни принуди да го направим. Но тази практика ни ужасява. Животът на един старец струва колкото живота на човек с пълни психически и физически способности. Утвърждаването на този егалитарен принцип в бурята, през която преминаваме, показва, че нихилизмът все още не е победил и ние оставаме цивилизация.
“Думата човещина (humanité) идва от humare, погребвам, заравям”, пише Вико в “Новата наука”. Тази етимология безспорно е плод на въображението. Но няма значение: тя казва истината. Без погребалните ритуали, няма човещина, достойна за това име. Едно от най-страшните неща в този ужасен момент, е, че болните умират сами, близките им са лишени от сбогуване и траурните церемонии са сведени до минимум.
Преоткриваме добродетелта на границите, но също така е важно европейските страни да не реагират разпръснато, защото имаме нужда от световно сътрудничество на инфекционистите. Това събитие се стовари върху нас. Глобализацията несъмнено е причина, но азиатската чума се разпространи в Европа през Средновековието. Затова нека спрем да се правим на хитри, затваряйки реалността в нашите системи. Да си спомним Пеги: “Всичко е необятно, с изключение на знанието”.
Nihil est sine ratione (Нищо не е без причина). Принципът на достатъчната причина властва над нашите представи. Всичко трябва да се пресметне, а за това, което не се поддава на пресмятане, трябва да има виновен. Така някои могат да мислят за катастрофата само в регистъра на обвинението и в модалността на скандала. Те търсят сметка, изискват със заплашителен тон масовото приложение на едно лекарство, за чието съществуване не знаеха до миналата седмица и се възмущават от недостига на маски, така както се възмущаваха довчера от твърде многото маски след епидемията от H1N1. Забравяме, че “хората напредват в мъгла”, според тъй точния израз на Милан Кундера. И за да направят още по-трудна задачата на онези, които ни управляват, ги превръщат в изкупителни жертви на нашите първични страхове, изправят ги пред съда на свръхинформираната глупост и искат да ги накарат да вземат решенията, за които по-късно ще ги упрекват със същата арогантност.
Морето във Венеция отново стана синьо, а във водите на Канал Гранде се появил делфин. Принудителната почивка на икономиката и транспорта е неочакван шабат за Земята. Тя си възвръща красотата и другите създания дишат. Прекъсвана само от песента на птиците, тишината временно превзе всички места, откъдето я бе прогонила безмилостната оглушителна врява. В Пекин един от първите резултати от борбата срещу пандемията бе зрелищното намаляване на задръстванията по пътищата и почти изчезналият купол от мръсен въздух, който закриваше небето.
“Човекът е навсякъде, навсякъде са неговите викове, болка и заплахи. Сред толкова много събрани същества, вече няма място за щурците”, пишеше Албер Камю. Ако с карантината човек осъзнае, че не е сам, може би, след като машината отново тръгне, той ща запази красотата на тишината в ушите си. Може би ще преоткрие и вкуса към споделянето на Земята, уважаването на дистанцията и усещането за недостъпност. Не смея да повярвам.
Откъс от интервю с френския философ Ален Финкелкрот във “Фигаро”
Превод от френски: Галя Дачкова