На богати американци земята им пропада под краката

Панорамният асфалтов път край океана в Калифорния „Палос Вердес” е накъсан като стар дочен работнически панталон и е покрит целият с кръпки.

 

 

Не става дума за четвъртокласен път, забутан край някакви ферми в слънчевия щат, а за регион с изумителна гледка към водната шир, който се гъне ежедневно заради непокорната и подвижна земя. Пътят е в един от многото квартали-градове на Лос Анджелис, в жилищния район и полуостров Палос Вердес. Той от своя страна е част от географски наречения Португалски завой в района Сан Педро.

 

 

 

Шосето „Палос Вердес“ е огънато нагоре, надолу и прави остри завои почти като трасе за мотокрос, но е асфалтирано на големи кръпки и когато човек слезе от колата си, усеща как земята под краката му бръмчи. Или жужи. Сякаш някой е пуснал под асфалта високо напрежение. Във всеки случай не е нормална, спокойна и твърда земя. А накъсаният във всички посоки асфалтов път показва, че там движението на пластовете на спира нито за минута.

 

 

Какво е уникалното на този район (освен че там Доналд Тръмп притежава голф игрище)?

 

Мястото дава отговор на въпроса „Как ще ги стигнем американците?“

 

Отколешен въпрос с прост отговор – стигнали сме ги вече по строителство на скъпи къщи върху свлачища.

 

Звучи абсурдно, но едни от най-фантастичните имоти за милиони долари с гледка към морето в Лос Анджелис са разцъфнали върху земетръсната зона на Сан Педро.

 

 

Помните още онзи виц, в който варненска мутреса неутешимо реве, че къщата им е заминала по склона със свлачището, а мутрата я удря по рамото: „Млъкни ма! Виж к’ва иде отгоре!“.

 

Ето, нещо подобно представлява разломната зона Сан Педро, подобна на Сан Андреас. Сан Андреас е подземна пукнатина, която надлъжно разсича почти цяла Калифорния и от която според катастрофичните сценаристи на Холивуд (също в земетръсна зона) започва краят на Америка или краят на света – това вече зависи от бюджета на филма.

 

Това е линията на разлома Сан Андреас

 

В кроткия вариант Калифорния се откъсва от континенталния шелф и става остров (с умерен брой жертви, които при откъсването падат в океана); в неукротимата фантазия на Роланд Емерих и филма „2012“ оттам светът се сгромолясва сам в себе си.

 

За първи път заселването на района започва през 1894 година, когато Хари Филипс-старши построява първия дом на полуостров Палос Вердес. Това е малка къща в близост до мястото, наречено Търкалящия се хълм. Явно дори преди 1900 година е било ясно, че тази земя не стои на едно място.

 

На снимката са Хари и Ан Филипс пред своята къщичка

 

 

Какво се случва и до днес в геологичния район на Сан Педро?

Очевиден факт е не само, че земята се гъне, пука и къса ежедневно.                    

Постоянният автомобилен трафик показва още, че на хората в колите не им пука, че под гумите на колите пътят се променя всяка минута и че точно под тях може да се отвори нова пукнатина. Там тръбите за вода са извадени на повърхността и са свързани така, че и те да могат да се огъват, без да се късат постоянно. Невъзможно е да бъдат под земята – там няма да изкарат и седмица.

 

 

Богаташките къщи са подредени около най-бурната зона на земни движения.

Така в дъждовната нощ на 20 ноември 2012 година жителите в района на Сан Педро се събуждат от усещането, че са потеглили нанякъде с леглата си. Парче земя с дължина около 200 метра се срива към плажа. Щетите са за близо 70 млн. долара.

 

Снимка: LA Times

 

Веднага след бедствието геолози поставят в земята сензори на 9 ключови места, за да се следи за движението на пластовете, но тази информация може да послужи само за навременна евакуация, не и за подпиране на земя, която е тръгнала неспасяемо към океана. Къщите, които се намират почти на ръба на разлома, са едва на 100-ина метра от него. И като се връщаме към българската филмова класика, може би на това му се казва „да обичаш на инат“ или да вярваш, че милионите долари, инвестирани в дом, са достатъчно основание той да не се срути.

 

 

След ноемврийското свлачище през 2012 г. първоначално са нужни около 7 млн. долара за стабилизиране на този район, което обаче съвсем не значи, че в произволен миг домовете няма за минути да се сринат с около 50 метра надолу към океанските вълни. Местните богаташи явно са с мъдростта на варненските мутри с големите къщи, защото собственичката на къща палат Клаудия Крейс споделя пред тв камерите, че свлачищата са една от страните на живота на красив полуостров.

 

„Вярно е, свлачище е, но всички искат да живеят тук, с тази гледка“ – с голяма доза гордост добавя американката. Към момента на интервюто и градината, и къщата й са все още на старите си места. След кратко замисляне обаче Крейс добавя, че когато са избирали къде да живеят, решили да не обръщат внимание на информацията, че в целия регион земята се движи.

 

Според различни публикации застраховката за земетресение е с около 500-800% по-скъпа от тази къде да е другаде в Калифорния и представлява процент от стойността на имота. Така само тази осигуровка струва на стопаните между десетки и стотици хиляди годишно.

 

Но гледката... всичко за гледката...

 

 

В името на информационната коректност геолозите обясняват на местната общност, че свлачищният процес в региона води началото си отпреди 15 милиона години (в крайна сметка, човек трябва да предположи, че ако някое място не е се успокоило за такъв период от време, едва ли ще го стори, защото някой е излял малко бетон върху него).

 

За около 6 млн. години последвали внушителни вулканични фойерверки, а пепелта се отлагала върху земята и върху морското дъно. Образували се пластове, наречени бентонит. С времето океанът се отдръпнал, сушата се повдигнала и там се образували седиментни скали, върху които е разположена Калифорния. Точно в зоната на Палос Вердес обаче тези слоеве са наклонени към океана, а „бентонитът играе ролята на крем в сватбена торта, която невнимателен сервитьор е започнал да накланя“ – нагледно обясняват геолозите. „Какво се случва тогава? – питат те – Един, два или всички блатове на тортата падат на земята.“

 

 

В истинския живот – всичко отива там, откъдето е тръгнало – в океана. А по отношение на земните пластове ролята на некадърния сервитьор играе... водата.

 

Когато завали по-силен дъжд, въпреки изградените канали водните струи се просмукват надълбоко в естествените процепи на земята, минават под слоевете, готови да се плъзнат, и ги понасят напред.
Живеещите в този район освен страховити застраховки плащат и в пъти по-високи данъци от живеещите върху твърда земя, за да се инвестира постоянно в удържащи системи.

 

И докато всички английски благородници започват разговорите си на чаша чай за времето, явно жителите на Палос Вердес наливат уиски и започват да си говорят на кого какво от имението се е пропукало, откъртило или все още (по чудо) си стои на мястото.

 

Един от геолозите изследователи на района, Гордън Леон, също живее в една от най-разломните зони. С черен хумор той разказва, че съседите му до един са геолози, дори без образование. Те от малки възпитават децата си да познават различните видове пукнатини в земята. Отдавна се е отказал, че покривът му може да стои прав. Негови близки приятели са собственици на строителни компании, самият той знае да поправя дребни пукнатини и да оценява сериозността на по-големите.

 

Местната община е разделила отделните свлачищни райони със собствени имена, за да е ясно кое от местата се разпада. Уайт пойнт е последното парче, което е слязло на плажа.

 

Общината признава, че няма ресурс да построи наново пътя, който също се е срутил, и ще направи нов. Днес този път е на десетки кръпки, всяка, покриваща предишната.

 

 

За геологически промени период от 10–13 години е по-малко от едно мигване. Предходното земно пробуждане е едва през 1999 година, когато 17-ата и 18-ата дупка от голф игрището на Доналд Тръмп също се оказват на плажа. Един от геолозите, които работят в региона – Джеф Милър – е свидетел на изчезването на 18-ата дупка, но не я последвал, а хукнал в обратната посока.

 

Това, разбира се, не е уплашило милиардера, чийто голф и сега си е на същото място с пълен набор дупки.

 

 

Там само допреди месеци драмата е била съвсем различна: Тръмп издига на голфа си американското знаме на пилон, който е по-висок от разрешеното от общината, а платното на флага също превишава допустимите размери. Съседите му от другата страна на пътя го дават под съд и искат значителна финансова компенсация за дразненето със знаме. То, разбира се, няма начин да им пречи, защото е на около 500 метра разстояние от първата къща с видимост към него, но съдебното дело е факт.

 

 

И тъкмо Доналд Тръмп да бъде осъден за прекомерно голямо знаме, забучено в неговия си голф, адвокатите му с хъса на медоносни пчелички събрали информация за всички нарушения, извършени от сърдитите съседи в техните дворове – тук барбекю, там беседка, китна палмова градинка, басейнче – все неразрешени от общината. В крайна сметка се разбрали извънсъдебно – знамето останало, всеки от раздразнените богаташи получил по няколко хиляди и така мирът бил възстановен.

 

В района обаче остават пукнатините. По тесния път минават не само коли, но с бясна скорост летят и колоездачи – професионалисти, които тренират, а също и любители. Цели секции от пътя трябва да бъдат изцяло ремонтирани на всеки три месеца, което годишно струва между половин и един милион долара.

 

Въпреки това напливът от желаещи да строят в елитния район не спада и това налага общината да се обърне за решение от съда. Съдът налага мораториум върху всякакви градежи в 16 района. Преди около пет години обаче обединение на желаещите да живеят в този район завеждат контрадело и съдебната възбрана за строителство пада. (Приликите с България започват да стават притеснително много!) Общината се изправя с вече живущите там на протести срещу бъдещите съседи. Един от желаещите да строят, Джим Йорк, размахва папки с геологични проучвания, за които от джоба си той е платил няколко милиона долара (колко ли милиона би струвало бъдещото имение) и по думите му тези данни доказват, че строителството там е безопасно.

 

 

Геологът Джеф Милър (онзи, успял да избяга от пропадащата 18-а дупка на голфа на Тръмп) казва, че неговата цел и тази на колегите му е да образоват хората за характера на дишащата земя, върху която безразсъдно са се настанили, и да ги предупреди, че тя няма да спре на едно място – въпреки милионите, въпреки надменното отношение към мощта на природата. „Не всичко ще се срине в океана – успокоява Милър, – но при силно земетресение никой дори не може да предположи каква част ще изчезне завинаги.“

 

Когато човек стъпи на този път и усети тихото ръмжене на земята, изпитва огромно облекчение първо, че минава оттам само като турист, и после, че не е толкова безумно богат и безразсъден, че от гола амбиция да е вдигнал къща върху жива земя, която не се е укротила от 15 милиона години.