“Оскарът не е кой знае какво. Това е парченце захар, милувка. След него не пишеш по-добре или по-зле. Приятелят ми Лало Шифрин никога не е получавал “Оскар”. Това, което се промени обаче, е че всички филми минаваха през мен”.

 

Вече нищо не спира 85-годишния Мишел Льогран. На 10 март Sony Classical издава първия му класически албум. В него има две нови композиции: първия му кончерт за пиано и концерт за виолончело. А същата вечер той ще дирижира в зала “Плейел” в Париж ретроспективен концерт на своята музика. 

 

 

- Как се чувствате сега, когато излиза първият ви изключително класически диск?

 

- По същия начин, както докато композирах тези два концерта. Исках да отразяват радостта, движението. Музиката да отнесе слушателя във всички смисли, така както ме отнася мен самия. Както винаги ме е отнасяла. Класическата музика е като киното. Винаги съм предпочитал късите планове пред дългите кадри.

 

- Двата концерта са много ритмични. Желание да не отстъпвате пред лесния начин?

 

- Именно. Още повече в концерта за пиано, където изпълнявам соловата партия. Моето друго аз каза на мързеливия Льогран: “Негоднико, ще пишеш по трудния начин, с пулса на Стравински, с арпежи, изпълнени с игривост…”

 

- На пианото или на масата композирате по-често?

 

- И на двете. Сядам на пианото за загряване, за подготовка. Свиря, търся, оставям се на пианото да ме води. Да ме отнесе. И когато усетя, че то е отворило нещо в мен, една малка врата, хармонична или мелодична, се връщам да пиша на малката масичка зад мен.

 

- Накратко, подход, близък до импровизацията…

 

- Импровизацията винаги ми е служела изключително много. Импровизацията, това е спонтанното, инстинктивно композиране. Аз дължа много на моите джазови нощи с личности като Оскар Питърсън. Направихме много концерти заедно. Сравнявам го с Рихтер.

 

- В какъв смисъл?

 

- Имах шанса да видя как свири Святослав. Бях се надвесил над клавиатурата, докато той свиреше “Полетът на бръмбара”. Казах си: “Това не е човек”. Винаги съм изпитвал огромно уважение към онези, които принуждават ума да работи заедно с тялото. Които поставят ръцете и сърцето преди мозъка в музиката. 

 

- Може ли да се композира без мозъка?

 

- Завърших Консерваторията в класа на Надя Буланже. Правехме дисекция на произведенията. Един ден Стравински дойде да дирижира в Театър “Шанз Елизе” и класът отиде на репетицията. Бях седнал между Надя и маестрото. Попитах го какво мисли за аналитичната книга, която Пиер Булез посвети на “Пролетно тайнство”. Той ми отговори: “Булез намира причина за всяка нота, всеки пасаж, всеки ритъм. Но аз никога не съм мислел за всичко това. Когато си истински творец, не знаеш много точно какво правиш!”.

 

- И при вас ли е така?

 

- Да. Особено когато, както е при мен, си един вечен дебютант. Прекарах живота си с радостта от музиката. С всички музики. И ако съм успял да го направя, то е защото винаги съм държал да си остана дебютант. Това ми позволи да реализирам амбицията си на периоди. Като художник.

 

- Кой от тези периоди предпочитате?

 

- Всички. През 50-те г. започнах кариера на аранжор. Бях се превърнал в нещо като задължителен преход. Всички ми звъняха: Барбра Стрейзънд, Барбара, Франк Синатра, Тони Бенет. По-късно, след десет години, ми омръзна. Тогава хванах една “нова вълна”. Трябваше да започна всичко отначало, откривайки професията на композитор в киното.

 

- Спомняте ли си началото?

 

- О, да! Беше много зле. Има друг човек, който задълго трябва да го помни, това е режисьорът Анри Верньой. Беше по времено на филма “Лисабонските любовници” (Les Amants du Tage). Скубех си косите заради точния разчет на времето. Това беше нещо напълно ново за мен. До такава степен, че прекръстих филма на Les Amants du minutage (от фр. - разчет на времето) … Но и тук отново, след десет години, изпитах нужда от промяна. Познавах Новата вълна наизуст. Знаех всичките им трикове. Заминах за САЩ.

 

- Междувременно работихте с Годар… И най-вече с Жак Деми! “Ла Ла Ленд”, който спечели шест Оскара, се представя като почит към вас и Деми. Гледахте ли го?

 

- Да. Режисьорът Дамиен Шазел ми се обади веднъж, когато беше в Париж. Каза ми: “Бих искал да ви покажа един филм, който току-що завърших, позовавайки се на вашата работа с Жак Деми. Гледах “Шербургските чадъри” 23 пъти подред и това промени живота ми”. Беше много трогателно. Филмът му е чудо. Прекрасен мизансцен, изпълнен с елегантност. 

 

- Мислели ли сте, че “Шербургските чадъри” ще има такова въздействие 50 г. по-късно?

 

- Как? Така ни унижиха, когато направихме филма. Един ден Жак ми се обади и ми каза за сценария си. Прочетох го и му казах: “Та това е мюзикъл!”. Той ми отговори: “Ти си луд!”. Вече бяхме направили “Лола”, който той искаше да е мюзикъл, но тъй като нямаше пари, го засне като обикновен чернобял филм. С две думи, заловихме се за работа. Един ден ми хрумна идеята за сцената при бижутера, когато Емери пее: “Ние сме в трудна ситуация”. Това беше повратната точка. Забелязахме, че ако се направи музика с всекидневни текстове и мелодии, които следват една след друга без речитатив между тях, се получава нещо, което никога не е правено.  

 

- Колко време отне писането?

 

- Един месец. Повече от година, за да бъде продаден проектът. Обиколихме всички продуценти. Аз бях на пианото, пеех им всички роли, Жак ми обръщаше страниците, пропускайки партитурите. Сякаш беше гег на Бъстър Кийтън. 

 

- До деня, в който срещате Пиер Лазареф...

 

- Вече го познавахме. Изпратихме му проекта. Три дни по-късно последва телефонно обаждане: “Нищо не разбрах, но изглежда симпатично. В сряда в кабинета ми”. И там той ни обясни, че има приятелка, която иска да стане продуцент. Тя ще продуцира филма ни, но, в крайна сметка, той плати. Тъй като беше влиятелен, успя да ни намери триседмично разпространение. За наша голяма изненада, ние останахме девет месеца в афиша на кината. Филмът бе направен с много малко пари. Деньов получи 500 франка. Нямахме кран за финалната сцена в снега. Дърпах едно въже, за да движим камерата на колела по една релса (смях).

 

 

Любовната тема в "Шербургските чадъри" от Мишел Льогран 

 

- В Холивуд атмосферата е била друга…

 

- Живеех от ден за ден. Един ден Норман Джуисън ме потърси за “Аферата Томас Краун”. Имаха петчасов филм и не знаеха как да го монтират. Аз му казах: “Ще композирам час и половина музика и вие ще монтирате отгоре”. Това не беше правено никога в Холивуд. Но се получи. 

 

- И ви донесе първия “Оскар”…

 

- Оскарът не е кой знае какво. Това е парченце захар, милувка. След него не пишеш по-добре или по-зле. Приятелят ми Лало Шифрин никога не е получавал “Оскар”. Това, което се промени обаче, е че всички филми минаваха през мен. 

 

- Какви са отношенията ви с “конкурентите”?

 

- Отлични. В САЩ композиторите са като моряците: съсловие. Имахме си наш колектив с Хенри Манчини, Лало Шифрин, Джон Уилямс, Андре Превен и десетина други. Събирахме се всяка сряда, разказвахме си филмите, по които работим. Помагахме си взаимно. В един момент дори мечтаех да направим турне с концерти за три пиана на Бах, които да изпълним заедно - Джон, аз и Андре. Но Уилямс не искаше да сяда отново на пианото. Имаше луда радост. Трябва да кажа, че работата в Холивуд беше страхотна. Даваха ни по два месеца, за да пишем. Аз карах яхта в продължение на седем седмици и работех през последната. Имам нужда от тази неотложност. Най-вече в киното, където за 25 секунди трябва да кажеш онова, което би казал за четири минути.

 

- Защо не останахте там?

 

- Не мога да живея сред хора, които са ти казали  всичко за 15 минути. Там няма достатъчно влечение към културата.

 

- Бързо ви признаха за класически композитор. Имате ли усещането, че в нашата страна нещата се променят?

 

- Този диск е доказателството за това, защото имах шанса да го запиша с Филхармоничния оркестър на Френското радио, нещо, което беше много важно за мен, защото неговото музикално наследство минава както през джаза, така и през Стравински, Прокофиев и цялата френска школа, от Дебюси до Равел. Но, същевременно, Парижката филхармония все още не ме иска. А Парижката опера, която все пак видя моя балет за Джон Ноймайер и го хареса много, не иска да вижда името ми на афишите си.

 

- Имате ли други проекти?

 

- Пълен съм! Аз съм в моите бурни 80 години. Трябва да направя повторното откриване на Марини с моя мюзикъл “Монте Кристо”, който бе поставен през 1975 г., но по онова време бе претупан. Жан-Люк Шоплен има една фикс идея спрямо мен: да направя мюзикъл по “Магарешката кожа”. В момента пиша музиката за следващия филм на Ксавие Бовоа, “Пазачките” (Les Gardiennes). Историята на жените, които са пазели стопанствата по време на Първата световна война. Имам безумната мечта тази музика да ми послужи за втората част на концерта за оркестър, който композирам сега. Накрая, с Натали Десе, записахме Between Yesterday and Tomorrow,, оратория по текстове на Алън и Мерилин Бергман, която написах за Барбра Стрейзънд. Животът на една жена в 15 песни. Това ще бъде повод за спектакъл в Театър “Шанз Елизе” през 2018 г., чиято първа част ще бъдат мои концерти. 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Още от категорията

 Годината на Магрит

Годината на Магрит

“Свръхреалното е реалността, която не е отделена от своята мистерия”....

1 коментар/a

Мери на 07.03.2017 в 14:12
От всички изкуства най-прекрасна е музиката, божествено творение, тя ще ни спаси от гибел. Прелестен Мишел Льогран! Благодаря за хубавите преводи!

Напиши коментар