„Фантастична“ дипломация

Снимка: АП

На първо място, Вашингтон успя да прокара в ООН възможно най-тежките икономически санкции, чиято реализация изправи комунистическата държава пред неминуем икономически срив. И ръководството ѝ нямаше как да не отреагира на приближаващата катастрофа. Колкото и да разчита на вътрешните си сили, те няма как да заместят липсата на петрол и пълното прекратяване на експорта.

Икономическата изолация, осъществена от Америка, накара Пхенян да се откаже от самоналожената политическа изолация. Контактът с врага се яви по-малкото зло, отколко настъпването на пълно стопанско замиране. 

Показателно бе, че севернокорейският лидер се подложи на дипломатическо унижение, като трябваше да моли Вашингтон да не се отказва от срещата. С което успя и другия бизнес прийом на Тръмп - да накара отсрещната страна да се чувства по-заинтересована от постигане на сделката, отколкото самият той.

Втората важна победа за американската администрация бе спечелената психологическа битка. Тя не се впечатли от изпитанията на севернокорейската ядрена програма, а отговори с ясното предупреждение за нанасянето на превантивен удар. Така ядреният потенциал на Северна Корея и американското военно лидерство се превърнаха в пропагандни инструменти, чието отиграване носеше ползи само на едната страна - Америка. Тя можеше до безкрай да провежда учения с южнокорейците, да насочва самолетоносачите си към Корейския полуостров и да сипе закани към Пхенян. А последния трябваше да заплаща все по-висока цена за всеки свой ядрен или ракетен опит, под формата на нови санкци на ООН. Което превърна арсенала му за масово поразяване от елемент на сигурността в портал към саморазрухата.

Неслучайно още от есента на миналата година Ким Чен Ун смени своя тон, сякаш разкри предела на собствената си решимост. И готовността да седне на масата за преговори. Където неизбежно щеше да му се наложи да изтъргува ядрения статус на държавата си.

За да прикрие неуспеха на политиката си на оръжеен шантаж, която доведе и до цялостно отслабване на позициите му, Пхенян разигра серия от дипломатически инициативи. В последните три месеца Ким посети два пъти Китай, осъществи визита в Южна Корея и прие руския външен министър Лавров. Което освен „опипване на почвата“, трябваше да придаде на срещата в Сингапур един по-ординарен характер. За да не заприлича съвсем на капитулация.

Американският президент пък заяви, че няма да се подготвя особено за срещата. Държавният секретар Помпео бе предварително декларирал целта - пълно, достоверно и необратимо ракетно-ядрено разоръжаване на Северна Корея и очевидно Тръмп бе решил да се придържа твърдо към този постулат.

Но ако Америка изигра безупречно картите си допреди срещата, резултатите от самите преговори говорят, че нямаше да е излишно Тръмп да се бе подготвил по-обстойно. Защото колкото и да изглежда, че той постигна основната си задача - ядреното разоръжаване, то бе записано в декларация, която съдържаше и други пунктове, един от които гласи, че САЩ и КНДР ще работят заедно за установяване на „мир и стабилност“ на Корейския полуостров.

Всъщност налице е пакетно споразумение, което не дава ясен отговор нито как ще бъде верифицирано разоръжаването на Северна Корея, нито пък каква ще бъде формата на бъдещото взаимодействие между двете страни.

Можем да си представим какъв шок ще изпита комунистическата система при сблъсъка си с такова необичайно явление, като наличието на международни инспектори, които ще имат право да проверяват най-секретните ѝ военни обекти. От друга страна, американската администрация, дори и да желае, не може да демонстрира на практика някаква особена близост с режима в Пхенян. Общественото мнение ще изпита органическа резистентност спрямо всяко заиграване с една от най-свирепите диктатури на света. Което предполага близко разконцентриране на споразумението. Двете страни ще се стремят да изведат напред различни механизми - едните ще акцентират върху тези, които налагат разоръжаването, а другите - върху сътрудничеството. И много скоро взаимните подозрения и обвинения могат да сложат кръст на постигнатото в Сингапур.

В стабилизиращ фактор може да се превърне, колкото и да е парадоксално, самият Ким Чен Ун и по-точно собственото усещане, че времето му изтича. Политическото споразумение може да подрони устоите на властта му, но продължаващата икономическа изолация вероятно ще я помете. Той вероятно знае най-добре, че резервите на страната му са пред пълно изчерпване.

Северна Корея обаче поне ще се опита да изтъргува разоръжаването си на най-висока цена. Тя е наясно, че Съединените щати могат в един миг да се откажат от договореностите, но за един миг ядрено оръжие не се създава наново. В този смисъл за Пхенян е важно да получи някакви гаранци и от Китай.

Нищо от случилото се дотук не би било възможно, ако Пекин не бе подкрепял Вашингтон. Санкциите срещу КНДР действат дотолкова, доколкото го позволява китайската власт. А тя пък има една единствена цел към момента - да запази търговския си излишък с Америка. В името на тези над 400 милиарда долара бе поставен на изпитание и севернокореския партньор.

Политиката на Тръмп в момента, която преследва преодоляване на външнотърговския дефицит и опитите му да изгражда антикитайски регионален блок в Пасифика, може да поставят точка на китайската отзивчивост. Което пък ще отвори широко поле за маневриране на Пхенян. До пълно отказване от споразумението и продължаване на разитието на ядрената програма.

Но ако това не се случи, за режима на Северна Корея остава една последна сигурна гаранция - вярата, че никой няма да пожелае неговото падане, поради ужаса от последиците на подобно нещо. Може да се окаже, че бедността на страната ще пази комунистическото управление по-сигурно от ракетите му.

Свързани статии от автора:

http://www.glasove.com/categories/komentari/news/ruskoto-fiasko-na-obama

http://www.glasove.com/categories/komentari/news/otvyd-razlajvaneto-na-kuchetata-v-siriya