Жак Маритен: Християнският Запад пропусна своето призвание

Жак Маритен: Християнският Запад пропусна своето призвание
"Християнският Запад пропусна своето призвание, убеден съм в това като вас. И мисля, че нашата епоха падна по-ниско, отколкото можехме да си представим".

 

 

Кореспонденцията между католическия философ и неговите съвременници Мориак, Клодел, Бернанос, показва важната роля, която Жак Маритен е изиграл в интелектуалния свят през ХХ век.

 

“Лисиците си имат леговища и небесните птици -  гнезда; а Човешкият син няма къде глава да подслони”. Как да не чуем ехото на тези думи на Христос в онова, което Жак Маритен пише през 1960 г. на Жюлиен Грийн: “Където и да съм на тази земя, ясно усещам, че не принадлежа”. Тогава Маритен живее в САЩ, където Принстънският университ е създал за него катедра по философия. Жена му Раиса току-що е починала. Раиса, дъщерята на Израел, с която той е открил католическата вяра и е поискал да бъде кръстен на 24-годишна възраст.

 

При Маритен има една свръхестествена странност, за която свидетелстват неговите приятели. Внук на Жюл Фавр, един от основателите на Третата френска република, Жак Маритен е роден през 1882 г., израства в Париж с антиклерикална майка, която се развежда, когато той е дете. Учи в гимназията “Анри IV”, следва биология и физика в Сорбоната, по-късно се посвещава на философията. Обяснява ли този градски, републикански, рационален чернозeм недоразуменията между него и Мориак, Клодел, Бернанос? Тримата литературни гении са синове на плътската земя, Ланд, Артоа, Ен, и на католицизма.

 

През 1966 г. Мориак пише в своите “Бележници” за Маритен, към когото е дълбоко привързан: “Възхитителното при Маритен е, че нито един читател не може да го обвини в прогресизъм, това се подразбира, но също и в интегризъм. Той не клони към никоя страна”. Маритен е стожер, който през бурите на ХХ век никога не губи от поглед Евангелието. Като своя учител по философия Тома Аквински, Маритен винаги се стреми не да раздели и противопостави “абсурдната френска логика”, а да “различи, за да обедини” разума и вярата, временното и духовното, истината, с която не прави компромис, и любовта на хората с тяхната неуверена воля. Но неговият помирителен дух, както и прямотата му, дразнят някои от католическите му събратя, както показва кореспонденцията му с Бернанос, Клодел и Мориак, събрани в една забележителна книга.

 

В Сорбоната, където подписва петиция в подкрепа на руските работници, младият Маритен, социалист и привърженик на Драйфус, среща Раиса, родена в Русия в еврейско семейство. И двамата са обзети от една и съща нужда от истина, която вярата в силата на науката не успява да удовлетвори. Впрочем не философията ще отведе двамата млади към истината, която търсят, а един роман, “Бедната жена”, чийто автор Леон Блоа, възможно най-неспокойният католик, ще бъде кръстник на тяхното католическо кръщение. 

 

Между двете световни войни домът на Маритен в Мьодон ще привлича писатели и артисти от всички страни. Свръхнадарени в приятелството, те ще останат верни на тези “луди поети”. По-късно Мориак ще приветства тази вярност, която “превърна техния скромен дом в може би един от най-плодотворните духовни центрове във Франция и дори в Европа. При тях познанието се превръща в любов, следването на духа в милосърдие, това е тайната на всичко; защото, който каже вярност, казва милосърдие”.

 

Първият път, когато среща Маритен, Пол Клодел споделя на приятели: “Това е светец, може само да го гледаш”. Но много бързо той започва да се дразни от този светец. Клодел го обвинява, че е прекалено строг или прекалено снизходителен, особено към сюрреарилстите. Маритен осъзнава двусмислеността на сюрреализма, но уважава това “духовно явление”, което “носи в багажа си част от разкъсаното палто на Рембо”, както уважава “всичко, което отваря процеп, било то в нощта, към вътрешността на този свят”.

 

Друг от споровете им засяга Ренесанса. Маритен смята, че неговият буржоазен хуманизъм бележи появата на антропоцентризма, разделяйки човека от Бог. В своята велика книга “Интегралният хуманизъм” (Humanisme intégral) Маритен изповядва един хуманизъм, който държи сметка за върховните цели на човека и нуждата му от трансценденталност, а не от хуманизъм, който се ограничава до индивидуалното или социално благополучие. 

 

Клодел защитава Ренесанса с мотива, че “там, където е красотата, Бог не може да отсъства”. Според Маритен “е правилно и справедливо да се обедини цялата тази красота, но Ренесансът прекалено е забравил за Кръста”. Клодел го упреква, че не взема под внимание прогреса от ХVI век насам. Маритен не го оспорва, но в световния ход вижда “историята на едно нещастно човечество, което е напът към много тайнствено избавление, и прогрес към доброто, който минава през злото и лоши средства”. 

 

Този възглед за злото и доброто, които са смесени невидимо, той ще изрази още веднъж в писмо до Мориак през 1963 г.: “Скъпи мой, Франсоа, християнският Запад пропусна своето призвание, убеден съм в това като вас. И мисля, че нашата епоха падна по-ниско, отколкото можехме да си представим, а Блоа дори не го каза. Въпреки това обаче скришом се извършва толкова невъобразим напредък и има  прекрасни кълнове”.

 

Когато през 1926 г. папа Пий ХI осъжда “Аксион франсез” и “тези, които поставят партийните интереси над религията и искат да поставят втората в служба на първите”, Маритен, който е абониран за в. “Аксион франсез” от 1911 г., хваща перото. “Първенството на духовното” (Primauté du spirituel) ще му навлече сарказма на Клодел, който смята, че е прекалено снизходителен към църковната институция и предава десните католици. Бернанос, който също не одобрява политиката на Морас, продължава да не приема демокрацията, защото “демокрациите вече са икономически диктатури, в очакване на най-лошото”.

 

Бернанос, който през 1926 г. издава в “Плон” книгата си “Под слънцето на сатаната”, не харесва Маритен. (Според легендата Маритен е цензурирал романа). В писмо със смущаваща прозорливост, Бернанос пише на Маритен, че отхвърлянето, което усеща, е прекалено силно, за да не е подозрително: “Когато смятах, че съм отблъснат грубо от вашата любезност, това, от което със сигурност се опасявах, беше вашата сила. Все още се страхувам от нея, но й се подчинявам”. Но Бернанос никога не се подчинява задълго.

 

Тези два свободни католически умове ще се окажат съгласни - за разлика от Клодел, който взема страната на националистите - по време на войната в Испания. В началото на 1937 г., Маритен е разкъсан, виждайки ужасите, които се извършват в името на Иисус Христос, и предупреждава, публикува, създава Френския комитет за граждански и религиозен мир в Испания. Мориак го следва, защитава го от обидите на Клодел или испанските генерали, които твърдят, че водят свещена война. 

 

“Това, което ми покъртва сърцето, пише Маритен, е състоянието на духовна мизерия, която тази Испанска война и манията по политиката разкриха при много католици”. През 1937 г., виждайки надигането на опасността, той публикува “Невъзможният антисемитизъм” (L'Impossible Antisémitisme). Бернанос го напада рязко, Мориак го подкрепя. 

 

След войната, която прекъсва кореспонденцията им, Клодел ще поздрави Маритен за “чудесната патриотична роля”, която е изиграл от САЩ. През 1945 г. той пък ще благодари на Клодел за неговото Открито писмо до главния равин във Франция на Коледа 1941 г., в което изразява ужаса си от преследванията.

 

Кореспонденцията на Маритен с Мориак е блестяща. Тя започва през 1929 г., когато авторът на “Терез Дескейру” преживява духовна криза, която изразява в “Страданията на християнина”, истински вик на плътта срещу “християнското изискване, което първо ни изглежда безсмислено: да умрем, за да възкръснем”. 40 години по-късно, Мориак ще напише какво дължи на Маритен, който му помага през същата тази 1929-а година. 

 

Едно от разногласията им е за отношението на писателя към злото, което обрисува в своите герои. Мориак резюмира по следния начин онова, което Маритен го е накарал да разбере: “Разбира се, злото никога не е добро в смисъла на Жид, а зло, почувствано като безсъдържателен грях в нашия клет живот, каналите, през които прониква тази Любов, която ние, които не сме светци, само сме предчувствали”. 

 

Мориак осъзнава, че Маритен е светец. През 1966 г. той разказва в своите “Бележници” за посещението си при Маритен, който се е оттеглил при “Малките братя на Иисус”, близо до Тулуза: 

 

“Той е невероятно същият: той е на възрастта на своята душа и има такава външност - ако невидимото има външност! (…) Говорехме с прекъсване и аз си мислех за тази възхитителна съдба, за това бавно напредване в светлината, от анархистката младост и изкушението на самоубийството, до това оголване в късната вечер”.

 

 

 

Un catholique n'a pas d'alliés, de Maritain, Mauriac, Claudel, Bernanos. Correspondance présentée par Henri Quantin et Michel Bressolette, Cerf.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Пак Фигаро

    09 Дек 2018 14:08ч.

    Ясно.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • сенсей

    09 Дек 2018 17:32ч.

    Повече знаех за философските му възгледи, отколкото за публичното му лице и споровете му от онова време... Благодаря за хубавия текст!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • хамалин

    11 Дек 2018 13:38ч.

    разхвърляно

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи