За властта, обществото и хленча на артиста

За властта, обществото и хленча на артиста
Слушайки крясъците за цензурата, която се вихри със скоростта на цунами над свободната творческа руска интелигенция, си задавам въпроси, на които съвременните „майстори на културата“ не отговарят и нямат намерение да отговорят. Защо? Отговорите не се вписват в парадигмата на неприкосновеността на „творческата работа“.

 

Все пак въпроси трябва да се задават – виковете са толкова силни, че чак пробиват кремълските стени и кули. И… всичко продължава.

 

Между тези въпроси има и простички, и по-сложни.

 

Защо е позволено да се говори, че продукцията на руската автомобилна промишленост например или тази на млечната промишленост е отвратителна, но не бива да се продума същото за продукцията на съвременния руски театър или кино?

 

Защо „майсторите на културата“ могат да анализират и хулят политиката на Русия – както вътрешната, така и външната – а на руските политици им е едва ли не забранено да анализират и обиждат романите, спектаклите и филмите на „майсторите на културата“?

 

Защо „майсторите на културата“ са в правото си да критикуват и бичуват религията и Църквата, а на Църквата и вярващите е забранено да обиждат и даже да критикуват произведенията на „майсторите на културата“. Кой е наложил тези забрани? Конституцията? В нея Църквата е отделена от държавата, но не и от обществото. А културата е част от живота на обществото.

 

Или да се критикува, хули и и обижда културата е забранил самият християнски Бог? Не, не е забранявал. Или може би Аполон Мусагет? Също не.

 

Впрочем театърът е роден от религията. Първо са се появили олимпийските богове (или митовете за тях), после религиозните мистерии, а чак след това Есхил и Софокъл. Най-младите в семейството на съвременните театрали поне биха могли да се вслушат в мнението на тези, от които са произлезли.

 

И така, защо „майсторите на културата“ са в правото си да иронизират и обиждат всичко и всички, а никому не е позволено да „накърнява“ произведенията на „майсторите на науката“?

 

Защо в театрите, тоест на обществени места, от сцената могат да се сеят всякакви ругатни и неприлични думи, като хората на сцената (актьорите) се държат (играят) непристойно, а на същите тези публични места зрителите са длъжни да бъдат възпитани, да не реагират обидно на онова, което не им харесва на сцената? Защото има свобода на творчеството? Нима в Конституцията или в други закони е написано, че тази свобода се полага само на „майсторите на културата“, а за останалите граждани е забранена?

 

Или там е написано, че зрителите имат право единствено: 1) да аплодират; 2) да не аплодират; 3) мълчешком да напускат нехаресалото им зрелище.

 

 

Защо, ако зрителят, току-що напуснал театъра, повтори на улицата това, което е чул и видял в залата, ще го приберат в полицията, а на никого не би хрумнало да арестува актьорите и режисьора преди това, докато са били на сцената?

 

Къде в Конституцията е написано, че свободата на словото и творческото себеизразяване са гарантирани само за актьорите, писателите, художниците? Къде там е написано, че те са забранени за всички останали, включително като реакция на създаденото от „майсторите на културата“?

 

Нима в Конституцията е написано, че единствено „критиците и експертите“ имат право да съдят тъй, както те считат за правилно, „художествените произведения“?

 

Защо е позволено да се мрази „политиката на Путин“ и да се дава израз на тази омраза с думи и действия, в това число и „художествени“, а не е разрешено да се ненавиждат, примерно, „творческите действия“ на Райкин (посочвам него, защото именно той повдигна отново тази мухлясала тема), защо не бива тази ненавист се изразява с думи и действия?

 

Нима театърът е „лично пространство“ на режисьорите и актьорите, а не публично – тоест принадлежащо на всички нас място? Не са ли объркали актьорите и режисьорите театрите, където – както самите те обичат да се изразяват – „служат“, с личните си жилища?

 

Защо най-малкото половината театрални художествени ръководители в страната, бидейки демократи и даже либерали, се държат в театрите си като източни деспоти, непрекъснато настоявайки за изборност и смяна на политиците, като в същото време самите те предпочитат да властват пожизнено?

 

Защото има „художествени школи“ и всякакви такива подобни заведения? Възможни са обаче и „политически школи“ и всякакви такива подобни заведения. И дори ще се осмеля да спомена нещо съвсем скандално: съществуват някакви „зрителски школи“ – някои по-спокойни, други ексцентрични, какъвто експериментален театър предпочиташ. Само че обществото е устроено доста по-непримитивно от най-изисканата театрална трупа. Напротив – значително по-сложно.

 

Защо актьор, произнесъл „смело“ реплика от типа на „Върви на…“, трябва да бъде аплодиран или залата срамежливо да мълчи, а ако на същата тази реплика се възмути дори само един зрител, е необходимо да се вика полиция и да се крещи, че този човек не е дораснал до изкуството? Защото актьорът е направил това „творчески“, а зрителят просто адекватно е реагирал на публичната дебелащина?

 

Защо, най-сетне, „хората на изкуството“ да имат право да посягат на всякакви свети неща, а всички останали да не могат даже да се възмутят от една-едничка „светиня“ във вид на конкретен спектакъл или конкретна изложба? С какво зрителите са по-лоши от артистите? Кой ги е лишил от граждански и творчески права? А и какво означава „майстор на културата (изкуството)“? Театралът творец? Ами ако той е бездарен, идиот, хулиган, осъзнат провокатор или даже „разхитител на капиталистическа собственост“? Или такива могат да виреят само сред всички останали граждани, но не се срещат в същата пропорция между „майсторите на културата“?

 

Кой е обявил „дейците на изкуството“ за неприкосновени? Те самите? А защо аз да съм длъжен да се съглася с това? В коя Конституция е написано това? Ако ще е равенство, нека е равенство. За всички и за всеки поотделно.

 

Проумейте най-после с вашите „творчески“ мозъци, че всичките ви привилегии съществуват единствено на базата на негласния договор на обществото и корпорацията „културни дейци“ като цяло, а не с всеки от вас поотделно. И във всеки момент обществото може да оттегли съгласието си от този договор.

 

Накрая. Не се тресете от страх и не обвинявайте другите, когато се повдига въпросът за бюджетното ви финансиране, за заплатите ви, за вашите доходи. Когато в ресторанта или в магазина се опитат да ви пробутат развалена стока, искате да получите парите си обратно. Защо тогава зрителят, читателят, слушателят – гражданинът данъкоплатец, да не може да си поиска обратно парите, които е дал, за да гледа някакво мухлясало „творческо произведение“. И още по-точно – защо да не може да настоява просто да не дава от своите пари за „развалена творческа стока“?

 

Или смятате, че миризмите ви са аромати? А може би просто сте свикнали с вонята на изпражнения и дори не ви хрумва, че на човека, дошъл отвън, където въздухът е свеж, ще му се повдигне от „творческата“ ви смрад? Именно това е нормалната реакция на здравия човешки организъм към зловонието, което само на вас, роднините и клакьорите ви изглежда като благоухание.

 

Вече не забелязвате, че при всяко споменаване на отделяните за вас пари от хазната започвате да се държите като свенливия крадльо Алхен пред безцеремонните, но напълно законни въпроси на Остап Бендер. Спомнете си гениалния Олег Табаков в съответния епизод на съответната екранизация на съответния роман и ще съзрете портрета на мнозина от вас.

 

Позволено е да се ругае и обижда Русия, а да се ругае и обижда театър „Сатирикон“ или който и да е друг подобен на него „институт“ не бива? Автохулиганът може да бъде хулен – това обаче не се отнася за хулигана на сцената? Позволено е да се бичува педофилът – това обаче е забранено да се прави с наслаждаващите се на педофилията, наричащи себе си „майстори на културата“?

 

На вас, „майсторите на културата“, ви е разрешено обругавате който и да е руски гражданин за негови действия или думи, които на вас не ви харесват. Същият този руски гражданин е длъжен да мълчи, ако ваши действия или думи не са по вкуса му или дори го отблъскват?

 

Ето, аз съм човек невярващ и също голям демократ. И аз съм за това никой да не нарушава законите. Аз съм за равенството – в Конституцията, в закона, в човешките права и свободи. Само че или на всички по равно, или, ако за някои са допустими изключения, същите изключения трябва да са позволени и за останалите.

 

Ако за „майсторите на културата“ е допустимо да нарушават по определен начин личната територия, свързана със свети неща на „обикновените хора“, то и „обикновените хора“ трябва да могат да прегазват „свети“ за „майсторите на културата“ територии.

 

Аз, разбира се, не съм „културен деец“, а журналист – и следователно по определение винаги „за“ свободата на печата. Но аз съм отговорен журналист – отнасям се към своята професия трезво и без излишно самочувствие. И знам, че в реалността свобода на печата има за журналистите, политиците и представителите на така наречените елити, а не за всички граждани на страната ни. Затова в определен смисъл свободата на медиите представлява ограничение на свободата на всички останали граждани.

 

Дори в страните, където свободата на медиите е максимално защитена със закон, легално и нелегално се запазват механизмите за противодействие на използването на свободата на словото от журналистите и другите автори в ущърб на интересите на обществото, на някои граждани или даже на собствената държавна власт. Такава е реалността. И не е необходимо да се преструваме, че не е такава.

 

Аз наричам отговорност честността да признаем, че ние (аз като журналист, вие – като „културни дейци“) имаме особени привилегии в обществото, включително и привилегии пред закона, че фактически ние сме узурпирали някои от свободите, формално дадени от Конституцията на всички граждани.

 

В отговорността влиза и това, че хората с публични професии са длъжни да разберат, че на техните публични действия могат да реагират както обществото като цяло, така и отделни граждани. Впрочем дори извън закона.

 

„Майсторите на културата“ обичат често да повтарят, че не са „златни чаровници, за да се харесват на всички“. Също толкова често обаче изискват от тези, на които не се харесват, да си налягат парцалите (ако не става дума за „критици“ или „експерти“) и да не им пречат да „творят“. Не сте ли избрали твърде лесен път към „безсмъртието“, уважаеми?

 

Вие, „майсторите на културата“, претендиращи за „безсмъртие“, вече сте неизброими – досущ дивите маймуни в Бразилия! И аз съм длъжен да ви вярвам?!

 

А вашите любими критици станаха твърде хитри. Например наричат произведения на изкуството модерните напоследък фотокартини. Произведението е картина (хубава или глупава – това е отделен въпрос), а фотокопието – извинете, не е такова. Виж, негативът на дадена снимка на картина без каквито и да било изкривявания, може да бъде считан за произведение. Фотоотпечатъците за изложби също не са изкуство.

 

Друг пример. И текстът, и ръкописът на „Война и мир“ са произведения; книгата „Война и мир“ не е такова.

 

По изложби да ни заливат с копия на оригинали. Защо? Това означава да се нанесе материален ущърб на организаторите, но не и да бъдат съсипани произведенията на изкуството.

 

Аз съм против цензурата. Но против цензурата поравно за всички в еднаква степен. Не само за „избраните“, дори да имат дипломи за театрали или кинаджии; или пък сами да са се провъзгласили за „творчески личности“ и „културни дейци“.

 

Нека се знае. Аз не съм срещу забраните по определени поводи и основания, които могат да се квалифицират дори като цензура.

 

Впрочем цензурата (в един или друг вид) най-често се е проявявала – в 90 процента от случаите – когато обществото съвсем стихийно започва подсъзнателно да поставя широка граница, да разграничава културата от варварството; тогава цензурата идва сама. Включително благодарение на художниците и журналистите, които не знаят, не разбират отговорността си пред обществото.

 

Аз съм за правото на всеки гражданин, без да изключвам „културните дейци“, за своята лична територия (например в собствения си дом), да творят и „творят“ всичко, което им харесва (без да поощряват престъпността, разбира се).

 

Аз не съм против това хора да придобиват собствена (но не чужда) жилищна площ, без да нарушават спокойствието на съседите си.

 

А на Червения площад (както и на „Манежния“, и на Рлощада на Революцията, и на Беларуската гара) категорично съм „против“ някакви европейски художници да ми се приближават и да ми нарушават личното пространство.

 

Превод от руски: Елена Дюлгерова

------------------

Заглавието е на редакцията

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Вишински

    29 Ное 2016 6:29ч.

    Само така. Давай и не се церемони. Да живее пролетариата и трудовото селячество.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Adolf

    07 Дек 2016 9:56ч.

    Нашите Х.У.И -та да четат и да си записват.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи