За скулптора Андрей Николов изкуството е като любовта – появят ли се сметки, превръща се в проституция

Роден във Враца, дни след Освобождението през 1878 г., в бедно семейство на баща обущар, малкият Андрей дори не е виждал скулптурни произведения. Но постепенно се увлича по изкуство и през 1896 г. пристига в София, за да учи в новооткритото Рисувално училище. След години той вече е професор там. Учи и в Париж, където е изпратен с държавна стипендия по препоръка на преподавателя му проф. Борис Шатц. Във Франция е ученик на известния скулптор Антоан Мерсие. В продължение на 13 години живее и твори в Италия, което оказва силно влияние върху работата му. След завръщането си в България, по собствен проект Андрей Николов създава свой дом – доста необичайна за времето си къща-ателие, известната и днес Червена къща на улица „Любен Каравелов“ в центъра на София. Творецът работи непрекъснато, трескаво, създава множество изящно моделирани женски бюстове и актове, и цяла галерия портрети на видни общественици и творци, на цар Борис III. Автор е на паметника на загиналите в Сръбско-българската война в град Видин, на лъва пред паметника на Незнайния воин в София и др. Умира в София през 1959 г., на 81 години. В интервюта за вестник „Литературен глас“ от 1929 г. и 1938 г. скулпторът говори за живота си, разкрива интересни моменти и споделя вижданията си за изкуството и други теми.

За живота си

„Роден съм на другия ден след Освобождението в 1878 г. (бел. ред.: Това е неточно – Николов е роден на 29 април), в град Враца. Завърших четвърти клас – колкото класа имаше врачанската гимназия. Тогава и бях принуден да стана волнонаемен даскал с 45 лв. месечна заплата. Надъхан от социалистически идеи, каквито всеки младеж в онова време имаше, като някаква своя религия, заразих селото, поради което ме преместват в едно банатско село. На другата година във Враца се открива петокласна паралелка и аз отидох да продължа образованието си, а на следната 1896 г. дойдох в София да постъпя в Рисувалното училище. Явихме се на конкурс 140 кандидати, издържахме само 40 души.

Андрей Николов като гимназист

Първите години бях отличен ученик, макар и да разделях времето си между Рисувалното училище и Славянска беседа. Имах манията да стана актьор. Славянска беседа тогава беше български народен театър. Но не ме биваше. Обяви се конкурс за актьори. Мнозина издържаха, но аз се провалих. Оттогава се отдадох всецяло на пластичните изкуства.

- След като завършихте Рисувалното училище…

- Не, не завърших. Аз нямам диплома. Ако бях завършил, трябваше да стана даскал. Аз не исках това. Затуй не взех диплома.

- Как тогава станахте професор?

- Благодарение на една забележка в закона: „Художници със специално отличие, могат да не отговарят на образователния ценз“.

За да бъда скулптор, дължа благодарност на тогавашния ми професор Борис Шатц, който обърна особено внимание на мене, като ме викаше да му помагам и да се уча при него. Борис Шатц, на когото в знак на благодарност отнех и жената. Една жена – човек, каквито рядко се срещат в живота.

- Защо я оставихте тогава?

- Аз не я оставих; остави ме тя, когато узна, че обичам друга жена – сегашната си жена, на която дължа творчеството си и която героично понася капризите ми.

През 1903 г. открива се стипендия за следване скулптура в Париж. Стипендията вземам аз. В Париж забягва при мен и жената на Шатц с 6-годишното си дете. Тази жена ме заварди от съблазните на Париж. Нейното дете възпитавах като истински баща. В Париж прекарах цели четири години, години на творчество, усъвършенстване, напредък. Бях ученик на Антоан Мерсие.

От Париж пристигнах в България и взех на конкурс паметника във Видин за падналите в Сръбско-българските войни. Моят мотив беше един ранен български войник. Паметникът не бива да ни разделя, а да ни съединява.

Паметникът във Видин

През 1910 г. повика ме министъра на просветата, Никола Мушанов, да ми съобщи за назначението ми като професор в тогавашното художествено-индустриално училище. Казах му, че нямам диплома. Той отвърна: „Кой те пита за диплома. Дай само заявление, за да сложа резолюция“. Станах професор и смело мога да кажа, че съборих всички дотогавашни закоравелости в програмата и преподаването.

През 1914 г. получих двумесечна командировка в Италия, за да контролирам отпечатването на българските пощенски марки. Вече съм женен официално. Жена ми беше моя ученичка в Рисувалното училище. Заведох и жена си в Италия.

- Защо не се завърнахте след изтичане на командировката?

- Обяви се световната война. Беше невъзможно да се завърна. Жена ми беше на път да се освободи от бременност, а имах и син на няколко месеца. Оставиха ме като пазител-канцлер на нашата легация в Рим.

Годините 1915-1918 са най-хубавият период на моето творчество. Там се занимавах само с чистото изкуство. Не работих по поръчка, не увреждах ничии интереси. В Италия хората на изкуството не живеят с алчност, с настървение един срещу друг. Там има доблест, честно съревнование. Хубавото се признава и от най-големите врагове.

В България се завърнах през 1920 г. и намерих неочакван прием, който ме смути. В 1922 г. устроих първата си изложба в София. Струваше ми 160 хил. лв. да пренеса всичките си работи от Италия. Моралният успех беше колосален. Изложбата биде посетена накрая и от тогавашния министър-председател Стамболийски. „Какво ти откупиха?“ ме запита той. Казах му, нищо. „Че как така. Защо си донесъл тия работи. Чакай. Ще откупим за салона на външното министерство, за да видят чужденците, че не сме варвари, както ни мислят“. И взе бастуна, та запоказва: „Ето туй, туй, туй“. Оказа се, че посочи най-ценните работи. Работите се взеха, но парите не можах да получа. Някои от колегите на Стамболийски саботираха покупката. След 9 юни благодарение на министъра на финансите П. Тодоров покупката се изплати. Скулптурните творби възлизаха на 800 хил. лв.

Между 1922 и 1927 г. живеех в Рим и София. През 1927 г. ме хвана носталгия. Всичко, което ме радваше в Рим, ми стана черно и всичко в България красиво. И въпреки увещанията и сълзите на жена ми, аз се завърнах.

С болка на душата трябва да кажа, че в едно много късо време започнах да усещам отровните изпарения на завист и злоба, които излизаха като из блато. Мнозина приятели ми станаха кой явен, кой таен враг и видях неприязън, не само в колеги, но и в хора, дето интересите ни не се кръстосваха.

Андрей Николов (ляво), Сирак Скитник и Борис Денев в компанията на млади дами, София, 30-те години на ХХ век

За изкуството

- Кои са главните двигатели за един творец, г-н Николов?

- Една вътрешна необходимост, една сила, същата вероятно, която прави и цветето да расте (това – за художественото творчество, а не онуй, което гони само хляба).

- Жената не играе ли голяма роля?

- Ако говорим конкретно – да. Тя дори е главният стимул. Не всеки си дава сметка, но това е така. Дори скъперникът, когато е млад, трупа пари, за да е повече властен над жената, това му е интимната мисъл…

- А когато е стар?

- … Същият, когато остарее, превръща вече средството в цел. Става навик.

- У нас има ли условия за творчество на един артист?

- Не само у нас няма, но сега няма никъде. Защото изкуството е изкуство доколкото е отражение на духовния живот на човека. И понеже днешното модно човечество има много малко духовен живот, няма едно изкуство, което да храни душата на едно голямо мнозинство, както е било във времето на Ренесанса или в антична Гърция. И затуй сега има не едно, а много изкуства. Всеки художник, например, работи за себе си и една малка група около себе си. Значи, няма едно голямо изкуство.

"Дух и материя" - една от най-известните творби на Николов

- Вашето изкуство, скулптурното, е скъпо, няма приложение…

- Едно време папи и крале са предприемали грамадни скулптурни украси. Сега не е така. Скулпторът е заплашен да работи само за частни лица, при това богаташи само. А не там е смисълът на изкуството – да се затвори между четири стени. Едно произведение трябва да бъде на открито, да се вижда. Художникът е продукт на целия народ, на цялото човечество и не бива изкуството му да бъде достояние само на малцина.

… Изкуството е като любовта. Щом има хитрини, сметки, тя вече не е любов, а проституция. Всички сме виновни за хитрини в областта на изкуството: и художници, които го правят, и държава, която ги плаща, и общество, което ги приема.

- Но нали в края на краищата и артистът трябва да живее?

- Щом не може да твори истински и хитрува, да се залови за друга професия. Изкуството не търпи компромиси!

Младите у нас хитруват. Имат жив пример. Виждат и знаят, че идеализмът им няма да бъде възнаграден. Защото у нас няма критерий, мерило. Инак, хубаво чувство има, безспорно.

Лъвът от паметника на Незнайния воин в София също е дело на скулптора

За политиката

- Смятате ли, че артистът трябва да се меси в политическия живот?

- Не само трябва, но е и длъжен. Защото политиката е, която регулира целия живот в цялата му пълнота, и ние, артистите, както и всички, носим последствията от това. Някои професионални политици (а политиката не трябва да бъде професия) казват ни да не се бъркаме в политиката, защото била мръсна работа. На такива аз отговарям: „Ами вие, такива почтени хора, как се занимавате с мръсни работи?“

Артистът трябва да се занимава с политика и затуй, защото всяко човешко общество ще живее добре само когато се управлява по вечните закони на живота. А за да се направи статуя, за да се напише поема, за да се нарисува картина, създаде музика – трябва да се познават природните закони – законите на равновесието и хармонията.

За дома на Андрей Николов  – къщата на улица „Любен Каравелов“ в София

В последните дни полемиките около тази емблематична сграда, носеща днес името Център за култура и дебат „Червената къща“, са особено актуални и разгорещени. В статията от 1929 г. интервюиращият Христо Бръзицов дава интересно описание на този странен за мнозина дом.

„Хубаво и поетично звучи да живееш в Рим, край Тибър. Да видим сега, в България, къде живее Андрей Николов. Аз вече видях и мога да кажа, че на също тъй хубаво и поетично място.

Улица „Любен Каравелов“ № 19 още не звучи като нещо извън света. Червената, със своеобразен стил къща, погледната отвън също не представлява всичко, което би могло да се каже за обстановката, в която живее скулпторът.

Трябва да влезете през вратата, да се загубите в лабиринта от входове, изходи, да се възкачите по едни стълби, други стълби, да излезете в една и друга стая, тераса, втора тераса, да хвърлите поглед от тия тераси на Изтока, за да си отговорите едва тогава на въпроса: Дали край Тибър ще да е била по-интересна, по-поетична, по-романтична обстановката на скулптора, или тук, на две стъпки от центъра на една столица, а все пак като че ли в гора, като че ли вътре в планина, сякаш в приказка.

През есента Андрей Николов ще устрои изложба в собствената си къща, и тогава ще я разгледате. Има големи салони 11 на 9 метра и 7,50 м високи, осветени с десет големи глобусови лампи, изби за отливане, за гипс – и навсякъде разхвърляни неразтворени сандъци от Рим, криещи вътре произведенията на скулптора. Такава частна къща с фабрика вътре в нея за скулптурно творчество в София няма, то се разбира, че в България никак, а едва ли се среща често и другаде.

- В какъв стил е Вашата къща?

- Никакъв. Мой. Естествено, повлиях се от Италия. Толкова години стоях там.

- Някога какво ще се стане с Вашите огромни ателиета?

- Други ще работят в тях. Аз направих къща не само за себе си.