Зачетох се в българска форумна дискусия за насилието срещу жените тези дни. Препрати я съпругът ми. Каза, че за първи път чете за тези неща, чувал ги е само в разговори от мене. Темата ми е близка, някога защитавах горещо в дисертацията си тезата, че българските жени са по-еманципирани от американските и че САЩ имат какво да се поучат от нас в тази област. В известна степен беше така: българските жени преди 1989 г. бяха свободни да учат, да се развиват, да следват мечтите си. Беше нормално да са учещи или работещи майки. Бяха във всички области на живота, бяха част от управлението на страната.

 

 

 

До 1989 г. имахме 52/48 съотношение на мъже и жени в Народното събрание. Годините след това донесоха едно от най-големите падения на правата на жените в България на институциално ниво и първата птичка беше фактът, че в първото избрано „демократично“ Народно събрание през 1990 г. жените бяха едва 12%. Между 1992 и 1995 г. съвсем сериозно се занимавах с въпроса „защо стана така“. И имах някакво обяснение: въпреки налаганата отгоре равнопоставеност на половете в България между 1944 и 1989 г., на битово равнище голяма част от българските мъже бяха, и все още са, скептични спрямо способностите на жените.

 

Дискусията, за която споменах, беше по вестникарска новина, че убийствата на жени у нас са се увеличили с 50% . Хората разпалено говореха за отношението на мъжете към жените в България, проблемите им, насилието над тях и за омразната на мнозина българи Истанбулска конвенция. Както винаги, желаещите  да се изкажат по темата мъже далече надминаваха по брой жените. Но трите жени, пишещи най-много, бяха образовани и умни. Дали някоя от тях е била жертва на насилие, попита ги един мъж, защото, ехидничеше той, „щом всяка трета българска жена е жертва на домашно насилие,... коя от вас е третата?”. Оказа се, че иронията му е неуместна – една от тях веднага отговори: „бит и такован не си признават – на това ли разчиташ? Недей! Аз и майка ми, домашно (насилие – б.а.), преди да станем щастливо разведени. Сестра ми и дъщеря ми – недомашно, като тинейжърки”.  Намеси се четвърта жена, която сподели, че „мъжете нямат никаква представа за истинския размер на посегателствата, сексуални най-вече, които жените търпим от деца... за всичките подвиквания, ...опити да бъдем опипани в транспорта от батковци и чичковци, по-големи съученици, а понякога от близки на семействата или учители... И това почти веднага след като навършим 10 години... Вие не знаете това, предполагам с момчетата се случва по-рядко. Не го знаеха по мое време нито родителите, нито учителите или дори приятелките ни, защото беше срамно, изпитвахме вина, погнуса и страх... А и не го знаете защото доста от мъжете намират това за допустимо, майтап, че и гордост, а също не допускате, че отношението ни към секса е различно и така трябва да е...имаме различно предназначение”.

 

Позволих си дълги цитати, защото те казват почти всичко за насилието над момичетата и жените в България някога и днес. Защото, въпреки някогашното добро поставяне и на двата пола в обществения живот, да пораснеш момиче в България не беше лесно, нито тогава, нито сега! За това трябва да се говори и този наш разговор не трябва да е монологичен, а диалогичен. В него трябва да участваме и двата пола. Написаното по-горе е истина, кореспондира с моя личен опит, засяга нашите деца и внуци. Не може да си позволим да гледаме настрани с вековното примирение на ощетения и страхуващия се да говори на неудобни теми.

 

Родена съм в семейство, в което не е имало домашно насилие и мачизмът беше почти непознат, с изключение на дядо ми по бащина линия. Той изповядваше вярата, че жените са по-долна каста от мъжете, в семейството са тежест – не са активи, а пасиви за домашния „ботъм лайн“. В момичето, разсъждаваше той на глас, не трябва да се влага много (образование, дрехи, емоции, обич и време), защото в негово лице храниш чужд човек: тя ще се ожени и ще е актив за „другото” семейство.

 

От него съм чувала, че моята баба направила само две добри неща в живота му – донесла му ниви като зестра и му родила две момчета – за негово щастие, нито едно момиче.  Слушах с неприязън тази неромантични разсъждения. Дядо ми ме направи феминистка от петгодишна възраст. Освен да приказва, той привеждаше в реалност разсъжденията си – след Нова година, като го сурвакахме като деца, даваше на мене 5 лева, а на брат ми 20. На изумлението на мама, че „дели децата”, сурово-кратко обясняваше, че аз съм момиче, а брат ми момче. Децата имат силно чувство за справедливост, аз определно бях наранена! 

 

Дядо гледаше с недоверие и без ентусиазъм успехите ми в училище и университета и не одобряваше разходите за ученето ми в София. С недоумение научи, че внучката му ще пише дисертация. За какво й е на жена да учи и пише? С явно неодобрение погледна на очилата ми, които лекарят искаше да нося постоянно от 6 клас (не че го послушах) и единственият коментар беше – „и какво се правиш сега, че с тях виждаш по-добре”.  Беше явно наранен дори, че го побеждавах на „Не се сърди, човече” в детството ми. Вие виждали ли сте не на шега разсърден дядо, защото внучката му го е била няколко пъти поред на игра? 

 

Така израснах в 1/8 мачистка и 7/8 напълно модерна обстановка, в която никой никога не е делял в образованието и всекидневния живот момичето от момчето. Като си помисля – вероятно всеки има нужда от определена доза негативизъм в живота си. За да цени доброто, което му се случва! Дядо почина на 90 години и не си спомням да ми е дал с нещо да разбера, че е доволен от мен. Не беше! Бях момиче! И единственото, което получавах редовно от него като внимание, беше бонбоните „лукче”, наред с останалите му внуци.

 

Затова пък освен мама и татко имах прекрасен брат, осем години по-голям от мен, който ме накара да се науча да чета на 5 години сама, като ми подари „Пипи дългото чорапче”. Той, докато беше студент в София, на всяко идване в Пловдив ми трупаше камари с книги да чета. Помагаше ми във всичко, взимаше ме на ваканции в София. Ходихме на планина, театри, кина и дори за първи път опитах пица с него на ъгъла на „Раковска” и „Гурко” – пицата беше нещо ново и модно през април 1977 г. – след едно представление във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). Научи ме от малка да бягам по няколко километра, което после замених с плуване. Покрай него още в 7 клас знаех какво искам да уча в СУ – най-малкото, знаех името на факултета в който исках да попадна, Философския.

 

Разказвам тези неща, защото мисля, че често практикуваният български домашен мачизъм има пряка връзка с физическия и психическия тормоз над момичетата и жените. Той се пренасяше и практикуваше в училищата ни от децата на насилниците! Момчетата като моя брат не знаеха какво значи насилие към момичета, това не беше част от семейния им опит.

 

Родителите ми работеха, едната ми баба почина когато бях на 3 години, а другата, която живееше с дядо на първия етаж от семейната ни къща в Пловдив, се рееше в облаците, някъде по средата на небето. Когато я питах какво точно прави загледана в една точка баба отговаряше – „мисля”. Във връзката ни баба-внучка аз бях възрастния човек. До година и половина ме е гледала „баба Лена”, гледачката ми, от която имам хубави спомени, беше като част от семейството ни. Чак до гимназиалните ми години имахме чести неделни обеди с нея. Беше странно-весело. Баба Лена се е грижила и брат ми до 3-4 годишна възраст и си го обичаше като свое дете. От нея слушах невероятни истории и изрази, които осъзнавах напълно едва след като пораснах. Носеше в главата си стотици природни рецепти с които лекуваше всичко и в тях сдъвкания лук и хляб (за подутина) бяха на голяма почет. Защо сдъвкани? Ами заради лечебната сила на слюнката. От нея съм чувала и за дезинфекцията на рани в детството й – препишкването им. 

 

Баба Лена беше автентична тютюноработничка от 14-годишната си възраст. Без да се срамува разказваше как майка й искала да помага за изхранването в къщи като се продава по улиците, но тя вместо това отишла да работи в тютюневите складове на сегашната улица „Иван Вазов” в Пловдив. „И не се дадох на мъжете”, обичаше да казва! След време, като видях за първи път операта „Кармен” с работничките от цигарената фабрика, „баба Лена” ми беше все в съзнанието. Много жилава, серт жена, с едно такова „класово” чувство за хумор от рода: „Калино, Калино, голям шегобиец е дядо Господ – от сопол дете прави”. Калина беше мама. По това време не разбирах нито шегата й, нито ужасения шепот на майка ми „Како Лена, не бива така, на масата има деца”. Баба Лена явно си беше патила от мъже-насилници както в детството, така и като семейна, а в последствие разведена, жена, защото често нареждаше на мама: „Ти си имаш Данчо (татко), той е ти е кротък, но от мен да знаеш – научи Нели да не се дава на мъжете”. Какво значи „да не се дава” мога само да гадая, но аз определено не им се давах.

 

Първият насилник в живота ми беше едно момче на 5 г., което за мое изумление поиска да види „какво имам отдолу”. Бяхме в детската градина и за първи път в живота си бях изнудвана по недетски начин от дете на моите години: „ако не ми дадеш да видя, ще кажа на майка ти и баща ти, че си ми дала”. Бях ужасена, макар да не разбирах какво точно ще каже, че съм му дала! У малките деца е размита границата на истина и лъжа и затова мислех, че ако някой излъже за теб, останалите ще го приемат за чиста монета. Месеци наред го избягвах, не исках да сядам до него. Когато мама идваше да ме взима от градината тичах при нея и я дърпах бързо да си тръгнем, защото се страхувах, че този малък, но развален вече момчурляк, ще й каже нещо лошо за мене. Живеех в страх месеци наред. От тогава датира нежеланието ми да ходя в обществена тоалетна, който към 2-3 клас ескалира до това да не мога изобщо да пишкам. Помня как мама и татко ми пускаха чешмичката, за да ме „подканят”, успокояваха ме и ме чакаха по 30 минути да направя това толкова естествено нещо. Водеха ме по лекари, тогава за първи път чух, че вероятно имам някаква „психическа травма“ защото физически съм добре, кръвните ми изследвания са отлични. Момчето за което говоря се оказа и в моя първи клас. С него бях в един клас чак до 7 клас. Ще попитате защо не съм казала на мама? Това дори не ми дойде на ум! Всяко дете приема всичко, което се случва с него, като своя грешка. На това разчитат и повечето насилници на света! Като капак на всичко учителката ми постави чавдарско поръчение да помагам в домашните на 4 момчета с лош успех, един от които беше някогашния 5-годишния манипулатор. Приех предизвикателството, но им пишех домашните на стълбите в нашата къща. Никога не ги пуснах у нас! 

 

В училище издевателствата на някои момчета над момичета продължаваха. В отделенията те се изразяваха главно в болезнено дърпане на плитките ми по всякакъв повод – решила съм задача, прочела съм нещо, писали са ми добра оценка – и шепот „зубър”, вдигане на поли и рокли, настъпване на лъснатите ми обувки, грубо изтикване на чешмата за вода и наричане с какви ли не имена сред които „очиларка” бяха най-нежните. В 70-те години на 20 век България се развиваше бурно, в Пловдив се стичаха десетки хиляди хора от село, които намираха работа във фабриките, никнещи като гъби край града. Със задна дата оценявам и защо точно квартали като нашия поемаха най-вече тези нови граждани – хората можеха да си намерят квартири само в къщи, не в блокове. А в къщите наемаха главно стаи в мазета. Мой съученик, един от тези на които помагах с домашните, живееше на 100 метра от нас, в мазето на една къща, в една стая, 4 човека – родители, бебе и момче на 7 години. Когато човек влезеше в стаята им, не виждаше нищо, цялата беше бяло море от съхнещи пеленки. Хора като тях живееха по 5 и дори 10 години в такива условия. В радиус от 200 метра от нашата къща познавах 7 такива семейства.  Нещата се подобриха в края на 70-те години, когато всички с такива условия се изнесоха в блоковете на новия квартал „Тракия”. Тези деца носеха със себе си и съответните отношения към съученици и особено към момичетата. Гледането под полите на момичетата с огледало сложено на обувката на някой от тях, докато сме построени по класове, беше най-невинното занимание. Далече по-противно беше, че, растейки, ни пускаха всекидневно ръце, смеейки се неприятно. Успокояват ме със задна дата, че това е вид интерес и обич у момчетата към момичетата. Простете, добре възпитаните момчета, на които нямаше нужда да помагат за домашните, се държаха по съвършено друг начин към момичетата.

 

До 13-та си година всяко по-събудено момиче от нашето училище имаше  изграден стереотип за (голяма част от) момчетата – че са глупави, с лош успех, зле възпитани и отвратително груби. Бяхме беззащитни, но подготвени какво да очакваме от мъжкия пол. Растяхме бунтовни и пълни с презрение към тях. И това определено не беше позитивно начало за бъдещи любими, съпруги и майки. Около 5-7 клас момичетата масово бяха подлагани на насилия от част от момчетата. В този момент стана и разделянето: едните поеха ролята на жертви и приемаха безропотно насилията, другите се бореха да не им бъде посягано. Бях от вторите. И двете групи никога не се жалваха нито на учителите, нито на родителите! Кой ни беше втълпил, че трябва да понасяме унижението без гък? Прочетох у Людмила Петрушевская история, много подобна на моята, в повестта „The Girl from the Metropol Hotel” („Маленькая девочка из Метрополя“). Не бях чувала за тази писателка, но някои от наблюденията й  ме поразиха с точността си. 

 

Невинността на всяко малко момиче е обект на постоянно посегателство от страна на недоброжелателни момчета и мъже и това се знае от българските майки. Всяка от тях, според характера и образованието си, налага със сила ако трябва опазването честта на момичето, поне докато завърши гимназия. Моята майка беше категорично и непримиримо против археологическа ми бригада след 9-ти клас в продължение на 30 дни в горите тилилейски над село Пилашево, Асеновградско. Въпреки това отидох. Момчетата, които имаха интерес към археологията, се случи, че не бяха от езиковите гимнаизии, а от техникумите. И те, за разлика от момчетата в английската и руската гимназия, доста агресивно искаха близост. Не че я получаваха, ние вече знаехме какво значи добре възпитано момче. Когато през лятото преди 10 клас казах на мама, че отивам с приятелки на море, тя прие новината, сякаш ме е загубила завинаги от списъка на спазващите добрите нрави девойки. Легна и театрално обяви, че ще се откаже от мен чрез „Държавен вестник”, ако тръгна. Вижте, бях добро и „книжно“ дете и съвсем буквално си представих обявата й в „Държавен вестник”. Въпреки това отидох в Мичурин на първото си самостоятелно море, което не значеше, че се радвах на свободата си. Майките могат да правят децата си удивително несвободни и нещастни с такива действия. Не споря, че донейде имат право, но най-тежкото беше, че те не желаеха да говорят с нас за проблемите на порасналите момичета. И ние от малки свиквахме, че те няма да помогнат, ако ни се случи беда. На влака за Бургас дойде да ме изпрати само татко, който кротко каза, че ми вярва и всичко ще е наред.

 

Последната битка с момчешкото насилие в основното училище дадох в началото на 7 клас. В едно междучасие ме наобиколиха 5-6 момчета и ме притиснаха в ъгъла на класната стая. Момчетата на тази възраст не са еднакво жестоки и груби, но имат лошото качество да се водят по ума на по-разпуснатите. Опипванията и посяганията им не просто ме плашеха, вбесяваха ме! За част от секундата прецених кой е най-слабият и неубедителният в тази глутница, която се хилеше на метър от мене в полукръг. Най-беззащитният беше момче с генетична болест – слабичък, нисък, с голяма глава и чело, изпъкнал гръден кош, бледосиня кожа и лилави устни. Едва си носеше душата, беше на ежеседмични диализи (това научих после), но и той беше решил да се прави на мъж като другите. Външно може да съм изглеждала плаха, но вътрешно беснеех. Вдигнах рязко десния си крак  и ударих силно със страничната част на стъпалото си момченцето в гърдите. Резултатът беше повече от очакваното – тъпите и груби момчурляци се разбягаха като пилци, а детето се повали като отсечено дърво. Наложи се да се наведа уплашено и да му помогна да стане на крака. Определено не се гордея със случката! Ударих най-слабия, с когото можеше да се справи всеки, но за пълна моя изненада те престанаха да се смеят мръсно и страхливо избягаха. И никой повече не ми посегна! Заобикаляха ме отдалече.

 

Днес, след половинвековен опит с деца и ученици, си мисля: в какви ли семейства са живели тези момчета и какви са били родителите, им отгледали тези страхливи и аморални дебили? Част от тях бяха изгубени за цивилизованото общество още от 5 –годишна възраст! Какво точно са виждали в къщи, живеейки в една стая и свидетели 24/7 на всичко, което става между майките и бащите им в леглото? 

 

В първи курс в СУ в София ми посегна първият братовчед на мама, когото знаех от малка и наричах „батко”. Нищо не последва след отказа ми, но фактът ме сломи. Това беше наш близък! Вече имах две деца, когато признах на мама какво е станало като съм била на 18 години и тя каза разстроено, че това е невъзможно. Че той не може да е направил такова нещо! Момичетата се отчайват не само от случките, а от безсърдечието на близките да признаят, че има проблем, който трябва да се обсъди и че има роднини, които трябва смело да бъдат поставени на мястото им. Повечето майки в България реагират на насилието точно така, заравят си главата в пясъка. Днес предпочитат да се борят срещу мними заплахи за „смяна на пола“ на децата им, нежели да погледнат истината в очите и да кажат на глас, че да, в България насилията срещу момичета и жени има епидемични размери. И в тях често участват близки. Не е ли безумие в името на имагинерното си спокойствие да изоставиш в очевидна беда и без закрила детето си? За родителите ни такива случки бяха срам и грях, сякаш те или децата са виновни за случилото се! По тази причина мама си отиде от този свят без да знае, че бях само на 7, когато щеше да ми се случи такава беда пред вратата на родната ми къща. 

 

Играехме на „дама” – нарисувано човече на асфалта, в което с момиченцата подскачахме на един крак, когато до нас се спря непознат и взе да ни гледа. Странно, усмихваше се само на мен. Беше започнало да притъмнява, другите деца се прибраха и аз също тръгнах към вратата ни. И тогава човекът ми каза, че иска да ми покаже нещо, хвана ме за ръката и ме дръпна към съседната строяща се къща. В този момент почуствах опасността – като черен тунел, в който не желаех да влизам за нищо на света. Точно като момиченцето на Петрушевская – изтръгнах бързо и неочаквано ръката си от непознатия и избягах – взех за секунди стълбите до третия ни етаж. Влязох! Заключих! Бях изплашена до смърт! И не казах на никой нищо за случилото се! Защо ли? Защото съм била научена, че всичко на този свят е моя грешка! Години наред се страхувах като излизам от къщи, оглеждах се за непознати. Като се връщах в къщи проверявах всичките ни 4 стаи, кухнята, двете тераси, банята, тоалетната за някой скрил се в тях непознат. Затварях вратата с ключ, после с резе и едва тогава започвах спокойно да уча уроците си. Едно малко уплашено момиченце, което само се справяше всеки ден с живота, от 7 сутринта до 7 вечерта. Обичах да играя навън, но много повече обичах да чета – на сигурно място, в къщи, без някой да ме заплашва. 

 

Нещата за които пиша не са повод за смях, солени шеги и отричане от рода на „няма такова нещо, това са женски измислици”. За всеки от нас би трябвало да е очевидно, че мъжкото насилие над жени е отвратително! Практикуващите го са морални и социални уроди, които ерозират цялата обществена тъкан и оставят неизгладими психически травми у момичетата. Гимназията ми беше прекрасен остров в моето детство, където за първи път видях само доброжелателни, добри, образовани и мили момчета. За това пък на път за училище трябваше да търпя опивания и отърквания в рейсовете от непознати мъже и момчета, а ако реша да ходя пеша, попадах на ексхибиционисти край р. Марица. Но за това в училище не се говореше. Това беше табу както в къщи, така и там. Възрастните решаваха проблема като се правеха, че той не съществува. 

 

Виждам по форумните ни обсъждния, че и до днес малко неща са се променили. Смисълът на това, което пиша, е да се разбие проклетото байганьовско мълчание и засукване на балкански мустак по „женския въпрос”. Времето на „мъжествен” тормоз срещу другия пол отминава. Дълги години съм била на кръстопът: от една страна се гнусях от нежелано и неискано докосване, от друга страна ме отблъскваше екстремния феминизъм от рода на “#MeТоо”. Наложително е да има дискусия, но е отвратително невинни мъже да падат мърцина. Определено не ми харесват манифестациите на „митуйците”, безцеремонността им да надкрещят околните, очевидната неженственост на някои. Във всяка борба между насилници и насилени, била тя класова, расова, полова, етническа, първата жертва е винаги истината. Това е също една от причините такива като мен да мълчат до днес.

 

Малко преди да замина да уча в СУ, споделях с най-добрите си приятелки, че никога няма да се омъжа, защото мъжете са глупави, пошли и в мнозинството си – груби и неприятни субекти. Животът е присмехулен: омъжих се щастливо на 21 години, студентка. Първата сред приятелките си. Това, разбира се, не реши проблема с неприятни и неканени сексуални домогателства, защото те съществуваха и все още съществуват у нас, без значение дали си малък, голям, брачен или безбрачен.

 

Политическите игри в България на тема ИК и насилието срещу жените са ми обяснимо противни в светлината на личния ми опит. Реалният разговор за съществуващото винаги и растящо сега насилие у нас срещу момичета и жени беше изместен с псевдопроблема за митичния „джендър“ и „трети пол”. Никой от критиците не прочете тази конвенция, никой не забеляза, че един от най-кресливите противници на ИК беше не кой да е, а „родолюбивият” Валери Симеонов. „Не сме съгласни да се вкарват в образователната система разяснителни текстове за (не) стереотипните роли на пола”, казва той в интервю. Що бе, г-н Симеонов, не искате да си говорим за масовите стереотипи в България по повод женския пол? Та това е един от пороците, който държи на дъното страната ни! Колко още жени трябва да бъдат убити, насилвани, лишавани от нормален семеен живот и майчинство, за да ни дойде наум, че това не бива да продължава? Г-н Симеонов като активно практикуващ мачист, човек без особени маниери на общуване, и простете – страшно напомнящ ми за уродите, които тормозеха момичетата в училищна възраст, пред очите на цяла България вършеше физическо насилие на българо-турската граница срещу възрастна жена с български паспорт, идваща да гласува у нас. Въпросът ми е дали този наш съвременен Бай Ганьо, зам. министър-председател на България, не желае ИК, за да може да продължава необезпокояван да тормози и други българки?   

 

Слабо ме интересува дали полуграмотни мутри от ГЕРБ били „за” ИК, защото така поискал от тях ЕС. Всеки образован човек би трябвало да знае, че не всичко, което се подкрепя в ЕС е лошо. Точно както не всички хора в САЩ са лоши, въпреки че Тръмп им е президент. И, разбира се, не всички политически беди по света са дело на Путин. 

 

Интересна за мен беше позицията на т.нар. „десни“ в България, с които формално сме на едно мнение по ИК. Те като „десни“ би трябвало на теория да се борят за здраво семейство, религия, консерватизъм и ред. Но на практика са „чуваеми“ главно чрез кресливото си преекспониране на лайфстайл теми като права на жените и ЛГБТ. Това е сякаш единственият им шанс да бъдат виждани, разпознавани, подобно на демократите в САЩ, които се подведоха по лайфстайлната демагогия на Хилъри Клинтън и забравиха класовата политика. Това поведение обаче отблъсква публиката и върши мечешка услуга на реалните права на жените в България! „Десните” са индуцирали много негативна енергия у народа срещу себе си и оттук всяко нещо, до което се докоснат, става автоматично неприемливо за голяма част от българите. 

 

Въпросът с насилието над жените в България е както цивилизационен, така и класов. Той няма как да се реши на политическо равнище от хора, които използват темата само за да са винаги верни на ЕС, да преследват лични цели, да се доберат отново до „държавната трапеза”. Трябват ни политици, които говорят от душа и сърце, на които жените биха повярвали. Като ляв човек мисля, че тежкото ни наследство в положението на жените може да бори и с класови, не само лайфстайлни аргументи. Борейки се за равенство на всички хора, левите няма как да подминат равенството и на жените в обществото и исторически не са го подминавали. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

85 коментар/a

Ина Влахова на 19.02.2019 в 11:48
Извинете, но не виждам тук нищо по-РАЗЛИЧНО от това, което се е случило във ВСЕКИ, подчертавам всеки живот на момиченце, девойка, жена и майка! Включително и моя. Не съм феминист, нямам нужда да бъда такава. С успех съм се бранила във всички възможни възрасти и всеки, който се е опитвал да се подиграе с мен (от мъжки или женски пол - а те са само ДВА, нали?) съм го поставяла на място - включително и с юмрук! Битката между половете е част от социално израстване на човешката личност. Забранявайки със закон МОМЧЕТО ДА Е МОМЧЕ И МОМИЧЕТО ДА Е МОМИЧЕ не само няма да доведе до нищо добро, а ще ПРОИЗВЕДЕ едно АБСОЛЮТНО ПЕРВЕРЗНО ОБЩЕСТВО - в което насилието ще е КАНОН. то вече е налице в скандинавските страни. Разказът на дамата е плосък и неудачен опит да ни зариби за прелестите на Истанбуската конвенция и Стратегия та за децата! Дами и Господа, насилници и насилени винаги ще има. Защото такава е ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА! И със закон не може да се промени! Вместо да бълвате змии и гущери в защита на измислени в бардаците стратегии, заемете се с изучаването на най-висшата одушевена форма на живот на Планетата - LA NATURE HUMAINE - там е разковничето. А не в гащите ви!!!
Ивайло на 19.02.2019 в 12:15
Животът на всеки човек е пълен със страдания и разочарования ... Така че , жалванията на тая женичка не ми направиха кой знае какво впечатление.
699 на 19.02.2019 в 12:33
Честно казано, направо се учудвам как може да си прекараш живота, давейки се в такава омраза към мъжете.
София на 19.02.2019 в 13:12
Потресена съм от наглостта да се твърди , че мъжете са насилници и Истамбулската конвенция ще защити жените. Там , където е приета ИК насилието се е увеличило , например във Франция , а това че чиновници от някакви НПО - та бъркат в душите на хората е издевателство против човешката природа ! Жените сме царици на психичния тормоз , злобни и саркастични подмятания които, дълбоко нараняват душата , да не говорим , че в последно време се движим полуголи , а се оплакваме от сексуални посегателства ! В крайна сметка мъжете са родени и възпитани от жени и не е честно да търсим вината вън от нас , ако не сме успели да се справим като майки !
moa moa на 19.02.2019 в 13:16
а кога ли ще има конвенция за защита на всекидневно битите,убивани и ограбвани,беззащитни старци по селата.
Атанасов на 19.02.2019 в 13:18
Поздравления за коментара на Ина Влахова! А Нели Хаджийска толкова си може (за 30 сребърника).
абв на 19.02.2019 в 13:35
абв Семейството е било производствена единица при феодалното ни общество преди 9 септември 1944 година и често е нямало любов в семейството, но и двамата са работели, като секса ги е сближавал. През социализма семейството беше матриархат от майка и дете, а бащата обикновено правеше дете или две, правеше къща или апартамент, и ако се скараше с жена си, то тя го гонеше от дома и всичко даваха на жената - и имота и децата. Сега 30 години след 10 ноември 1989 година се създаде семейство, което не е най малката стопанска единица, а е домакинство. И мъжът трябва да си избере жена да нагнети в нея любов и да консумира любовта със секс и пак и пак ...цял живот. И да има 3 и повече деца, които се къпят в любовта на майката и бащата, за цял живот, докато смъртта раздели майката и бащата. абв Светът се обърна на 180 градуса. Но това не значи, че от двуполови бракове ще се мине към еднополови бракове между гейове или лезбийки, а обръщането на 180 градуса е в отношенията между хората. Човек или прави волеви действия, или оценява волевите действия на другия. Там където преди обръщане на отношенията мъжът правеше волевите действия, а жената ги оценяваше, сега с обръщането на отношенията на 180 градуса жената ще прави волевите действия, а мъжът ще ги оценява. В това се състои обръщането на 180 градуса , а не да има гейове и лезбийки. Просто хората не знаят тази закон за отношенията в динамика и не могат да разберат какво значи обръщането на 180 градуса. А тук има една подробност, че кога ще правиш волеви действия, или ще оценяваш, това зависи от броя на хората в компанията или общността - четен или нечетен. Примерно когато мъжът и жената са четен брой - двама или четирима или шестима - жената трябва да прави волевите действия, а мъжът да ги оценява. А на всички други - мъжът да прави волеви действия, а жената да ги оценява. А когато са трима, петима или седмина, мъжът трябва да прави волевите действия на жена си, а жената да ги оценява. А на всички други в компанията да мъжът да ги оценява, а жената да прави волеви действия. Това не е толкова сложно, но трябва да се знае. А който знае тези неща, все едно е взел атомна бомба в ръцете си. абв Може би трябва да се изясни какво е волево действие и какво оценка или реакция. Волево действие е да правиш нещо с волята си, спрямо неодушевен предмет, човешко тяло или психиката на човека. Това е да работиш, да говориш за работа, за наука, за спорт, за психика и т.н. Когато командваш е волево действие. Погледа на жена е волево действие. Да говориш за мъж или мъже е косвено волево действие. Има и най различни други. Оценка или реакция е да реагираш с поглед, с интонация, с израз на лицето, с държане, да се обърнеш и да си тръгнеш е реакция, да задаваш въпроси е предварителна оценка, да правиш комплименти, обиди е оценки, положителни и отрицателни оценки, да говориш за жени е косвена оценка, погледът на мъжа е оценка, има език на тялото, ругатните също са оценки, но груби и цензурни оценки. Оценката е реакция с думи, с втората сигнална система и т.н. Колкото минава времето разбирам колко всеобхватни са волевите оценки и реакциите - оценките. Всичко което прави на този свят човека, са волеви действия и реакции - оценки. Науките педагогика и всякакви други се базират на закона за отношенията в динамика. Военните устави са на базата на волеви действия и реакции, оценки и т.н. и т.н.
Иринчето на 19.02.2019 в 13:37
Правилния подход е трябвало да бъде приложен още в детската градина - щеше да сработи чудесно, а и авторката би добила съвсем различно самочувствие от резултата. Никаква конвенция не е в състояние да свърши работата на един силен, добре насочен ритник! Впрочем "дядовците-мачовци" и "развалените момчурляци" покриват 99% от мъжкото съсловие. Оставащия 1% се разпределя сред "джендЕрите".
Мосю Воланд на 19.02.2019 в 13:44
Тече процес на яростна феминизация в българската територия. Да не се чудите защо на територията има само пенсионери , цига.ни, неопределени и откачени и 0,001 % нормални. Бъдете здрави !
Ххх на 19.02.2019 в 13:48
Тая женица описва живота на 99% от момчетата, момичетата и семействата им и се опитва да го представя като нещо ненормално и низ от насилие. Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!
абв на 19.02.2019 в 14:02
Една колежка казваше, че ако една жена не иска да прави секс с даден мъж, то няма сила, която да я накара да прави секс с него. А иначе и аз съм срещу изнасилвания или насила да караш една жена да прави секс с даден мъж. Но аз съм за ухажване на жените, например да направиш комплимент на една жена не е нещо лошо. Но трябва да знаеш докъде ще стигнеш. Или в живота винаги има лек флирт, и това е солта на живота. Но ако стане така, че се влюбиш в чужда жена или чужд мъж, има хватки, с които се избива любовта от съзнанието, И става нещо подобно на закаляването на стоманата, когато нажежена стомана се вкарва във студена вода. Така и човек може да премахва ненужно чувство или любов в съзнанието си. И това може да го прави и всеки мъж и всяка жена, ако иска да остане верен или вярна на половинката си. А аз не съм изневерявал на жена си, нито тя на мен за 31 година съвместен живот. Защото жена ми си отиде в един много по добър свят.
без имена на 19.02.2019 в 14:13
Поредната статия на авторката на тази тема заслужава само един коментар- българските мъже и българските жени не желаят приемането на ИК. Впрочем и без приемането и вече се работи с децата. Шест годишната дъщеря на моя близка е заявила на родителите си, че нямат право да и се налагат. Не случайно въведоха задължителна детска градина и обучение на 5 годишна възраст.
най-глупавото четиво на 19.02.2019 в 14:24
Ако една жена, седи и чака със закон да я уважават, то по-добре да ходи и да се обеси!
Втръсна ми! на 19.02.2019 в 14:24
Цитирам дословно какво е определението за джендър "пол" в ИК: Article 3: “gender” shall mean the socially constructed roles, behaviours, activities and attributes that a given society considers appropriate for women and men; Джендърът е социално конструирани роли, поведения, дейности и атрибути, които дадено общество счита за подходящи за жените и мъжете. Сиреч полът е социална конструкция. Също така в началото на ИК се посочва, че текстовете ѝ ще се прилагат без дискриминация спрямо sex (биологичен пол), джендър, джендърна идентичност, цвят на кожата, брачен статус, бежански статус и т.н. ИК прокарва дискриминация по полов признак в правото спрямо мъжете, както и при воденето на дела. Въвежда мъгляви определения за пол ( не се шегувам, има решение на КС точно по тая тема), сексуален тормоз и прокарва псевдонауката Джендър изследвания. Джендър организациите хубаво броят всяко убийство на жена, но премълчават факта, че убийствата на мъже са в пъти повече. Това важи за почти всички страни по света: мнозинството от убийците са мъже, но и мнозинството от жертвите също са мъже, убийстваъа на жени действително преобладават при домашното насилие, но те са само част от всички убийства.
Втръсна ми! на 19.02.2019 в 14:28
Да добавя още нещо. Защо феминистките виреят само по разни, НПО-та, администрации, университети? Защо не съм чул никога досега някоя жена, работеща реална работа в частния сектор, да каже, че е феминистка?

Напиши коментар