Легендарният военен кореспондент Джон Пилджър за личните си срещи с Уго Чавес и обикновените му последователи, за расовите аспекти на бедността и богатството в латиноамериканската държава, за историческите достижения на чавистите, но и за техните грешки, както и за презрението на опозицията и на големите медии към коренните жители на страната.

Джон Пилджър*

 

Докато пътувах навремето из Венецуела с Уго Чавес, бързо разбрах каква е заплахата за страната. В една земеделска кооперация в щата Лара хората чакаха търпеливо и си подхвърляха шеги в жегата. Подаваха си кани с вода и сок от пъпеш. Свиреше китара, а една жена, Катарина, пееше със своя дрезгав контраалт. „За какво пее?”, попитах. „Че сме горди”, дойде отговорът.

 

Аплодисментите за нея съвпаднаха с появата на Чавес. В едната си ръка носеше чанта, която се пръскаше от книги. Беше облякъл голямата си червена риза и поздравяваше хората по име, спираше да ги изслуша. Порази ме способността му да слуша. После започна да чете. Почти два часа пред микрофона цитираше от купа с книги до него: Оруел, Дикенс, Толстой, Зола, Хемингуей, Чомски, Неруда – страница тук, ред или два там. Хората ръкопляскаха и подсвиркваха, докато минаваше на друг автор. След това земеделците взеха микрофона и му разказаха новините около тях и от какво се нуждаят. Едно древно лице, сякаш издялано от дърво, дръпна дълга и критична реч за напояването. Чавес си водеше бележки.

 

В района правеха и вино от черния сорт сира. „Джон, Джон, качи се тук”, извика Ел президенте, виждайки ме, че се унасям от жегата и дълбините на „Оливър Туист“. „Той обича червено вино”, каза Чавес на аплодиращата и подсвиркваща аудитория, и ми връчи бутилка „vino de la gente” (народно вино – Бел.прев.). Изрекох няколко думи на лош испански, които предизвикаха свирукания и смях.

 

Изглеждаше нормално Чавес да е сред народа – все пак, с идването си на власт обеща, че всеки негов ход ще подлежи на оценка от хората. За осем години той спечели осем пъти в избори и референдуми – световен рекорд. Електорално беше най-популярният ръководител на държава в западното полукълбо, а вероятно и в света.

 

Всяка голяма чавистка реформа бе гласувана, дори новата конституция, като 71% от хората одобриха всеки един от нейните 396 члена, съдържащи нечувани дотогава свободи, като например чл. 123, който за пръв път признаваше правата на чернокожите и хората от смесени раси, какъвто бе и Чавес. По пътя видяхме голяма табела с цитат от феминистка писателка: „Любовта и солидарността са едно и също”. Неговите слушатели разбираха добре това и се изразяваха с достойнство, по-рядко с почитание.

 

Обикновените хора смятаха Чавес и правителството му за свои най-големи защитници – за едни от тях. Това важеше особено за коренните жители – метисите и афровенецуелците, презирани от предшествениците на Чавес и от тези, които днес живеят в имения в Източен Каракас, далеч от по-бедните квартали. Смятат се за „бѐли” и постоянно пътуват до Маями, където са техните банки. Тези хора са могъщото ядро на това, което медиите наричат „опозиция”. В предградието Кънтри клуб веднага различавах представителите на тази класа, които живееха в домове с ниски полилеи и картини с лошо нарисувани свои портрети. Тези хора биха могли да бъдат белите южноафриканци – дребната буржоазия на Константия (богато предградие на Кейптаун, Южна Африка – бел.прев.) и Сантън (богат квартал на Йоханесбург, Южна Африка – бел.прев.) – ядрото на жестокия апартейд.

 

Карикатуристите във венецуелската преса, по-голямата част от която е собственост на противопоставящата се на правителството олигархия, рисуваха Чавес като маймуна. Радиоводещ дори го наричаше така. В частните университети децата на по-богатите често правят расистки коментари към живеещите в колиби, които почти не виждат. Въпреки че западните вестници постоянно се занимават с политиките на идентичността, думите „раса” и „класа” почти не попадат в тяхното лъжливо „отразяване” на последния най-неприкрит опит на Вашингтон да завладее най-големите залежи на нефт в света и да си възвърне „задния двор”.

 

 

Въпреки грешките на чавистите – че оставиха венецуелската икономика да бъде прекалено зависима от нефта и че не погнаха големия капитал и корупцията, те донесоха социална справедливост и гордост за милиони хора и го направиха по безпрецедентно демократичен начин. „От 92-та изборни процеса, които сме наблюдавали” – казва бившият американски президент Джими Картър, чиято неправителствена организация „Картър сентър” е уважаван международен наблюдател на избори – „бих казал, че изборният процес във Венецуела е най-добрият в света. В противовес на това, американската избирателна система, с нейния акцент върху набирането на средства за кампаниите, е една от най-лошите”.

 

Разширил правата на местната власт до паралелна народна държава, особено в най-бедните квартали, Чавес описваше венецуелската демокрация като „нашата версия на идеята на Русо за народен суверенитет”. В един такъв квартал – Ла Линея, седейки в своята кухня Беатрис Баласо ми разказа как нейните деца са първото поколение бедни, които ходят целодневно на училище, получават топла храна и учат музика, изобразително изкуство и танци. „Видях как увереността им разцъфна като цвете”, ми каза.

 

В квартал Ла Вега чух как медицинската сестра Мариела Мачадо, 45-годишна и с дяволит смях, говори пред градски съвет по най-различни теми – от въпроса с бездомните до незаконните войни. В същия ден бе дадено началото на мисията „Майки от квартала” – програма за подпомагане на бедните самотни майки. При новата конституция жените вече имаха право да получават майчински и да теглят заеми от специална банка за жени. Днес най-бедните домакини получават еквивалента на 200 долара на месец.

 

В стая, осветена от една луминесцентна лампа, срещнах 86-годишната Ана Лусия Фернандес и 95-годишната Мавис Мендес. 33-годишната Соня Алварес дойде със своите две деца. Преди време те не са могли да четат и пишат, а вече учеха математика. За пръв път в своята история Венецуела имаше почти стопроцентова грамотност на населението с помощта на мисията „Робинсън”, насочена към възрастни и младежи, които по-рано не са могли да се образоват от бедност.­­­ Мисията „Рибас” пък дава възможност на всеки да завърши бакалавърска степен на висше образование, наричана „бакийерато” (мисиите „Робинсън” и „Рибас” са кръстени на венецуелски лидери от периода на борбата за независимост през 19-и век).

 

За своите 95 години Мавис Мендес бе видяла много правителства, повечето от които васали на Вашингтон, контролиращи кражбите на нефт за милиарди долари, печалбите от които в голямата си част са изтичали към Маями. „Нямахме значение като хора”, ми каза. „Живеехме и умирахме без истинско образование, без течаща вода, не можехме да си позволим дори храна. Разболеехме ли се, най-слабите умираха. Днес мога да чета и да си напиша името, както и много други неща. Каквото и да казват богатите и медиите, ние посяхме семената на истинската демокрация и аз имам удоволствието да ги гледам как растат”.

 

През 2002 г., по време на подкрепения от Вашингтон преврат, синовете, дъщерите, внуците и правнуците на Мавис са се присъединили към хилядите излезли по улиците с искане армията да остане вярна на Чавес. „Хората ме спасиха”, ми каза той. „Направиха го, въпреки че медиите бяха срещу мен и не споменаваха основни факти от случилото се. Ако някой търси примери за героични действия на народна демокрация, ето един такъв”.

 

След смъртта на Чавес през 2013 г. западната преса спря да описва с насмешливото „бивш шофьор на автобус” неговия наследник Николас Мадуро и го превърна във въплъщение на Саддам Хюсеин. По време на управлението на Мадуро спадът на цената на петрола причини хиперинфлация и ценови хаос в едно общество, което почти изцяло внася своята храна. Въпреки това, както журналистът и кинодеец Пабло Наварете показа, Венецуела съвсем не е бедствието, което описват. „Навсякъде има храна”, писа той. „Заснех много клипове с храна по пазарите в цял Каракас… В петък вечер ресторантите са пълни.”

 

През 2018 г. Мадуро бе преизбран за президент. Част от опозицията бойкотира изборите – тактика, изпробвана по-рано с Чавес. Но бойкотът се провали. Шестнадесет партии взеха участие и шестима души се кандидатираха за президент. Мадуро спечели с 6 248 864 гласа, което се равняваше на 67,84%. В изборния ден говорих с един от 150-те чуждестранни наблюдатели. „Изборите бяха напълно честни”, ми каза той. „Нямаше измами и никое от гръмките твърдения на медиите не издържа. Никое. Наистина удивително”.

 

Като сценка от Луис Карол, правителството на Тръмп обяви Хуан Гуайдо – появило се отникъде творение на Националната фондация за демокрация на ЦРУ, за „законен президент на Венецуела”. Неизвестен за 81% от венецуелците, както писа „Нейшън”, Гуайдо не е избиран от никого. Мадуро е „незаконен”, казва Тръмп, спечелил американския президентски пост с три милиона гласа по-малко от тези на противника си. „Диктатор!”, престорено емоционално заявява вицепрезидентът Майк Пенс. Петролен трофей пък вижда в Мадуро съветникът по национална сигурност Джон Болтън (когато го интервюирах през 2003 г., той ме попита: „Ей, ти комунист ли си, може би дори лейбърист?”).

 

За свой „специален пратеник във Венецуела” (майстор по превратите) Тръмп назначи осъдения престъпник Елиът Ейбрамс, чиито интриги по време на службата му при президентите Рейгън и Буш-младши създават скандала „Иран-контри” през 80-те години и за дълго потапят Централна Америка в кръв и нищета.

 

Ако оставим настрана Луис Карол, тези „откачалки” са като взети от кинопрегледи от 30-те години. Въпреки това лъжите им за Венецуела са приемани с ентусиазъм от платените агитатори. По английския Канал 4 Джон Сноу нахока лейбъристкия депутат Крис Уилямсън относно Венецуела: „Вижте, вие и г-н Корбин сте заели много мръсна позиция!”. Когато Уилямсън се опита да му обясни защо е погрешно да се отправят заплахи към суверенна държава, Сноу го отряза: „Дадох ви думата!”. През 2006 г. Канал 4 обвини Чавес, че заговорничи с Иран за сдобиване с ядрени оръжия – пълна измишльотина. Тогавашният кореспондент във Вашингтон Джонатан Ръгман позволи на военния престъпник Доналд Ръмсфелд да сравни Чавес с Хитлер.

 

Университетът на Западна Англия направи изследване върху това как Би Би Си е отразявала Венецуела за период от десет години. Изследването установява, че от 304 репортажа, едва в три от тях се коментират положителните държавни политики на Венецуела. За Би Би Си промените към повече демокрация и човешки права, програмите за осигуряване на храна, здравните инициативи и намаляването на бедността не са се случили. Най-мащабната програма за ограмотяване на население в човешката история не се е случила. Не съществуват и милионите, излезли в подкрепа на Мадуро и в памет на Чавес. Попитана защо снима само опозиционния марш, репортерката на Би Би Си Орла Герин отговори в Туитър, че било „много трудно” да присъства и на двете шествия в един и същи ден.

 

На Венецуела беше обявена война, в която е „много трудно” да бъде представена истината. Много е трудно да се говори за срива на цената на петрола от 2014 г. насам, до голяма степен заради машинации на Уолстрийт. Много е трудно да се представи като саботаж блокирането на достъпа на Венецуела до доминираната от САЩ международна финансова система. Много е трудно да се говори за американските „санкции” срещу Венецуела, донесли ѝ загуби в размер на поне 6 млрд. долара от 2017 г. насам. Трудно е и да се нарече незаконно блокирането на лекарства за 2 млрд. долара и да се нарече пиратство отказът на Банката на Англия да върне златните резерви на Венецуела.

 

Бившият специалист на ООН по човешки права Алфред де Заяс сравни всичко това със „средновековна обсада”, имаща за цел „да поставя държави на колене”. Това е престъпно нападение, казва той. Наподобява атаките срещу Салвадор Алиенде през 1970 г., когато американският президент Ричард Никсън и тогавашният еквивалент на Джон Болтън – Хенри Кисинджър, решават да „накарат икономиката (на Чили) да запищи”. После идва дългата тъмна нощ на Пиночет.

 

Кореспондентът на „Гардиан” Том Филипс публикува в „Туитър” снимка на шапка с надпис, който на местен испански жаргон значи „Да направим Венецуела отново яка”. Правещите се на клоуни репортери може би са последният етап в падението на журналистиката.

 

Ако пионката Гуайдо и неговите бели националисти заграбят властта, това ще е 68-мото американско сваляне на законно избрано правителство, по-голямата част от които демократични. Ще последва бърза приватизация на комуналните услуги и минералните богатства на Венецуела, и заграбване на нейния петрол, както подметна Джон Болтън.

 

При последното проамериканско правителство в Каракас бедността достига исторически размери. Няма здравеопазване за тези, които не могат да плащат. Няма и всеобщо образование. Мавис Мендес и милионите като нея не са могли да четат и пишат. Яко ли е това, Том?

 

*Авторът Джон Пилджър e легендарен австралийски журналист и писател, който живее и работи във Великобритания. Двукратен носител на британския приз „Журналист на годината“, както и на още над 20 награди. Като военен кореспондент е отразявал войните във Виетнам, Камбоджа, Никарагуа, Източен Тимор и др. Продуцент и режисьор на множество документални фирми. Почетен доктор на осем университета.


Превод: Илиян Станчев

 

Източник:baricada.org

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Драмата на Европа*

Драмата на Европа*

Драмата на Европа е духовна драма, драмата на Европа е драма на духа....

19 коментар/a

Тачо на 06.03.2019 в 19:50
книги се четат на неграмотни - А ти прочете ли, че става въпрос за ЦИТИРАНЕ, бе, ГОВЕДО?
абв на 07.03.2019 в 10:50
Поради каква причина българите мразят капитализма? Аз в първия си постинг обясних, че всяко явление има двояк характер, това го казва и Маркс. Социализма е държавен монопол допуснат вследствие невярна прогноза на Ленин, че ще има тотален монополизъм на финансовия капитал. Ленин създава ДЪРЖАВЕН държавно монополистичен капитализъм - империализъм, който е социализма. Докато в САЩ въвеждат силово конкуренцията чрез анти тръстово и анти монополно законодателство, или създава конкурентен капитализъм, чрез който се прави икономическо чудо. Сега в целия свят се прави глобален пазарен капитализъм със силово налагана конкуренция. и има пълна заетост, внедряване на НТПрогрес и рязко повишаване на стандарта на живот. Ако се мразят капиталистическите държави и се обича Китай, или Руската федерация, то в последните - Китай и Русия - има фашизъм, който е държавно монополистичен капитализъм - империализъм по теориите на Георги Димитров. Ако и това не е, то значи, че обичащите Русия и Китай са техни агенти, на които се плаща. По друг начин не може да се обясни мразещите фашизма, и борили се против фашизма - да обичат фашистка Русия на Путин и фашистки Китай.
Интересно на 08.03.2019 в 07:43
Какво пък може да се цитира от Оруел на група селяни кооператори? Аз мисля, че това е родено от творческата фантазия на английския австралиец, за да го разбере англоезичната му публика. А иначе във Венецуела агитацията залага на танците. Един танцуващ Мадуро в яркочервен копринен костюм струва колкото сто Оруела.
Българин от Б на 08.03.2019 в 20:27
а един Мадуро, който поздравява ПРАЗЕН ПЛОЩАД с малко фотошоп става чудесна пропаганда как Мадуро поздравява избирателите си в деня на президентските избори. Става и за венецуелски индианци, и за българе-Жужкофили. https://www.youtube.com/watch?v=6Pqz0cZM2hI&feature=youtu.be

Напиши коментар