Венелина Гяурова: Бяхме егоисти. Не разбирахме нито живота, нито смъртта...

Венелина Гяурова: Бяхме егоисти. Не разбирахме нито живота, нито смъртта...
"В деня на погребението на майка ми се заклех на гроба й, че един ден ще се махна от България. Като видях как изпращат мъртвите тук, като видях избитите й златни зъби, като видях как са обезобразили майчицата ми, златната ми – с отворени очи, с отворена уста, неизмита... Беше най-ужасният фарс, като онези на Маркес, само че ми се случи на живо. Който промени завинаги живота ми. Беше 1980 г." Една изповед на Венелина Гяурова, известна в артистичните среди като Пипата. Завършва ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) при проф. Люцканов в един клас с Владимир Пенев, Мартина Вачкова, Таня Шахова, Елена Атанасова. Или както сама казва – един от най-щурите класове! Следва разпределение във Варна, играе също в театрите в Пазарджик и Сливен. Малко след революционния по онова време спектакъл на Маргарита Младенова и Валери Петров, “Опъкометаморфози”, при първата възможност да излезе на Запад, решава да не се връща. Самотата преследва Венелина през целия й живот. Самотата става нейна постоянна спътница. Днес Пипата е отново тук, с очи и сетива, отворени за нов старт в живота.

Родила съм се в Сливен, сестро. Точно срещу старата сливенска гара се намира болницата. Защото баща ми наредил на милата ми майчица да роди там, близо до неговата майка, баба ми Василка. Била гореща лятна нощ, българският Сен Луис, самър таймс, 35 градуса, разказваше майка ми, и било пълно с циганьори – моите хора.

Закъсняла съм с 11 дни. Хич не ми се е идвало на този свят. После разбрах защо.

Мама имала кърма и ме кърмила до двегодишна, но ме дала на нейната съседка по легло, една голяма дебела циганка, която слагала на едната си гърда нейното цигане, а на другата – мен. Така съм получила и първото циганско мляко  “за късмет по пътя”, казваше мама.

Баща ми беше луд по опера, джаза и Сачмо. Имахме голямо радио от жълто яворово дърво. Ето го първия ми спомен. Един от най-щастливите, които по-късно съм търсила... Всеки ден към пет часа баща ми се прибираше от работа в „Редки метали“, носеше ми малко шоколадче и започваше да ми пее над бебешкото кошче. Имаше чуден глас. Пееше ми разни джазови парчета и много импровизираше:

Моя малка Венелинаааа, ти сърцето ми плени, тарарарарам…

А аз греех, сияех. Имам го този спомен, заклевам ти се. Била съм бебе, да, но помня неговото красиво и усмихнато лице над моето.

Живеехме в миниатюрен апартамент с кухня и стая. Срещу нас беше Хаман баир, на който е разположен сливенският женски затвор. Баща ми беше много красив мъж. Всички го харесваха, а жените го сваляха непрекъснато. Викаха му сливенския Ален Делон. Въпреки че беше по-красив от него, нещо между Ален Делон и Марчело (Мастрояни). А майка ми... Тя беше най-прекрасният човек, когото съм срещнала в живота си – златна майчица.

Бях малко русо синеоко момиченце, дебеличко, което се клатушкаше като патенце. И си пееше през цялото време, и си живееше в свой собствен свят. Имах тънко гласче и бях много бавничка. Винаги съм била такава. Вярно е, че имам вид на припрян човек, Припряна Гяурова, така ми викаха във ВИТИЗ. Но припряността идва от това, че целият свят ме кара да бързам, а моят ритъм е бавен.

В детската градина много ме обичаха. Веднъж се разболях от шарка и отсъствах две седмици. И като се върнах в градината, помня как всичките ми другарчета се бяха хванали за оградата и викаха: Нели, Нели, Нели! Това са едни от най-хубавите и искрени овации в живота ми. Нели ми казват моите роднини. Пипата сама си го нахаках и после съжалих.

Та това е моето детство – тази незабравима детска градина и баща ми, който танцуваше туист като луд. Имаше жестоки записи на едно ролково „Мамбо” и фантастични оригинални плочи на класика и Джордж Гершуин. Много се обичаха с мама и бяха страхотна двойка! А пък аз много обичах, когато излизаха заедно на театър или на кино и ме оставяха сама вкъщи. Изваждах всички комбинезони, шалове и обувки на мама, пусках грамофона, пеех и танцувах като луда. Любимата ми игра беше диригент на оркестър. Представяш ли си ме? Облечена в комбинезона на мама, нагиздена с всичките й гердани и обута с високите токчета, дирижирам цял симфоничен оркестър! А когато се върнеха, 

татко пускаше джаза или ме учеше да танцувам туист.

Венелина, Нели на 4 г.

Мама работеше като драматург в театъра и аз си отживях там. Театърът беше другият ми дом, там се чувствах в мой собствен свят. Няма да забравя никога първите спектакли, които гледах по 100 пъти. Първият беше „Сън в лятна нощ” на прекрасния режисьор и актьор Иван Раев. Другият беше „Макбет”. Никога няма да ги забравя. Толкова бях впечатлена, толкова дълго живеех в тези пиеси... Все още си спомням с най-големи подробности решенията на вещиците, огньовете на сцената и чичо Венко Пехливанов, моя адаш. Животът ми в театъра беше прекрасен сън. И ето още една странност. След години творческият ми дебют беше в „Сън в лятна нощ” във Варненския театър. Играх Елена, а моят Деметриус беше Владо Пенев.

Но като навърших седем, се случи нещо много тъжно. Родителите ми се разведоха.

Разделяха се две години. Разболях се със сърцето, диспансеризираха ме. Баща ми се разведе с нас заради една актриса, която се казваше Лидия Еминова, впоследствие стана Гяурова. А мама отиде в София да търси работа. Искаше да се преместим всички заедно, но не стана така. Останахме двете. И започна другият живот. Започнаха грижите. Започна един нов живот, в който аз бях свидетел на изключителните трудности, с които трябваше да се справя моята златна майчица, съвсем самичка. Започна работа в телевизията. След това отиде в радиото, редакция „Лик” – редактираше, коригираше, правеше и драматизации. Актьорското съсловие я уважаваше. Виждала съм го с очите си. Беше толкова скромна, толкова интровертна, толкова срамежлива. И толкова ерудирана и интелигентна. Казваха й енциклопедията. Четеше като звяр. Като малка за наказание я затваряли в мазето – да не чете толкова много. Учителите рядко я изпитвали, направо й пишели шестици.

Аз не бях като мама. Бях много мързеливичка.

Виж ме тук, с картонената питка на гърба

В първи клас бях добра и прилежна. Бях отличничка до четвърти клас. Имам една хубава снимка, играем „Житената питка”. Аз играех житената питка и бях едно към едно, но всички съученици едвам си сдържаха смеха. Те бяха по-малко "професионалисти" от мен. Много обичах да пея песни и имитирах най-различни езици – италиански, френски... и винаги с нещо за микрофон. Но животът на мама беше много труден. Живеехме в една стая и кухня с дядо и баба. Освен за мен с ниската си заплата от 142 лв. мама трябваше да се грижи и за тях двамата. Беше съсипана от раздялата с баща ми.

Трудно го преживя, много го обичаше и беше влюбена в него до края на дните си.

Когато поотраснах, се появи първата компания – бойна група, индианско племе, все момичета. Изчистихме един таван срещу училището и водехме момчетата, които ни харесваха, за да ги линчуваме на стълба на мъченията. Бяхме четири приятелки и командорехме целия клас. ДУшетата, така си викахме – Ани, Нели, Дафинка и аз – Вени. Аз бях Черния сокол, а малката лъвица – дУшето Нели, тя беше най-голямата командорка. Тя беше вождът, а аз й бях дясната ръка. Затова, ако трябваше да се набие някого, изпращаха мен. Бях защитник на крехките души и ако някой досаждаше на моите приятелки, аз излизах напред. Много ми харесваше да съм Лошата, защото иначе бях наивно и добро дете.

Първа любов? 

Беше смешно-тъжно, защото с Орлето живеехме в един блок, но в различни входове. А той беше толкова готин, приличаше на Ромео от филма на Франко Дзефирели. Но можех само да го съзерцавам, докато играеше мач, никога не можах да му се обадя, защото телефоните ни бяха дуплекс. И това беше леко трагично. Той беше по-голям от мен и естествено, не ми обръщаше никакво внимание. Когато бях влюбена, бях много зле – изпадах почти в безсъзнание и повръщах. Цялото ми същество се разстройваше. Слава богу, вече не ги преживявам така нещата, но тогава беше екстремно.

Късно се отраках.

По едно време, за да си спестя боледуванията, зарязах всички гаджета и започнах да се влюбвам в хора, с които няма никакъв начин да се срещнем. Бях във френската гимназия и бях влюбена едновременно в двама – Джон Ленън и Джими Хендрикс. До ден днешен идеалът ми за мъж е хибрид между тях двамата. Тези двамата ги изкарах без повръщане и ми беше по-гот. Иначе не бях голяма късметлийка в любовта, а и нямах самочувствие на хубаво момиче. Страхувах се от предателства, много тежко ги преживявах и се поболявах... В любовта бях по-скоро анонимна и съзерцателна.

Но да се върнем към живота. Театърът вече ми беше влязъл в душичката. Но не съм го търсила сама, той ме намери. Това, което съм бленувала и търсила, беше музиката. Тя ме хвърляше в истински мечтания и тръпки. Бях и голяма късметлийка, защото, леле, в каква богата музикална епоха живеехме... 70-те и 80-те! Учех във френската и бях абсолютен марс. Редовно се чупех от училище. Реалността винаги ми беше на втори план.

Живеех в друг коридор на реалността.

Но повечето момчета, които харесвах, ставаха гаджета на моите приятелки. Аз винаги „бех леко улево”, защото всички те бяха по-хубави и по-развити от мен. Дълги години любовта ми се изплъзваше, минаваше покрай мен. А аз си я изстрадвах, преживявах я в най-малки подробности самичка. Или с помощта на всички парчета и групи, които слушах... 

Пропуснах един факт, който със сигурност ме е комплексирал. Още в първи клас един Симеон ме спъна пред едно тото. Не знам защо го направи, но ме маркира за 10 години напред... Ама такава ужасна марка ми направи, че аз се пльоснах с физиономията върху бетона. Счупи ми се до половината току-що израснал преден зъб. И когато децата искаха да ме обидят, ми викаха: Щърба баба, щърба баба! И трябваше да навърша 18 години, за да може да ми се направи нов зъб. Не помня вече, сигурно е трябвало да ми се оформи челюстта.

Та си бях малко особенка.

Хем дете на разведени, хем с майчица, която си плаче всяка нощ, хем с проблем със сърцето, хем щърба баба, хем леко прецакана от приятелки и гаджета... Сигурно, за да скрия собствената си чувствителност и крехкост, съм избрала образа на бруталната Пипа. Но никой не можеше да ми отнеме рокендрола. Спестявах пари, за да си купувам тайно плочи „Стики Фингърс” на „Ролинг Стоунс” ми беше първата, онази с ципчето, „Бийтълс” и много други. Двайсет кинта навремето си бяха страшно много пари. Събирах си ги по няколко месеца от закуската, за да си купя нова плоча. И това беше много важно за мен. Никога не съм била особено привлечена от дрешки, гримчета и други дамски атрибути. И макар че редовно се лишавах от някакви неща, не бях мацка. Може би защото, докато мама беше жива, тя ми шиеше и плетеше всичко със златните си ръце. Спомням си обаче, че батковците от френската много ми се радваха. 

Защото бях някакъв абсолютен шемет.

А знаеш ли за какво си мечтаех като дете? Да стана археолог. Като малка четях много книги за историята, а онази дебелата за фараоните ми беше любима. Винаги съм искала да пътувам и си мечтаех да обиколя света с експедициите. Обаче, за добро или за лошо, съдбата ме спря във ВИТИЗ.

Снимка: Росен Донев

Защо към ВИТИЗ, а не към музиката? 

Ами да ти призная... не е много за гордост. Защото ВИТИЗ ми беше най-лесно. Бях много мързеливо лъвче, а и нямахме пари за пиано. Първата година ме спраскаха още на първи кръг. И слава богу, защото втората година ме приеха в класа на любимия проф. Николай Люцканов. Бяхме силен и известен клас. Бяхме и големи късметлии, защото асистенти ни бяха Грети, проф. Маргарита Младенова и Жоро Дюлгеров. 

Едно от представленията, от което все още си спомнят за мен и Владо (Пенев), беше „Месец на село”. Онзи ден скъпият ми Теди Москов пак ми го припомни това представление. Но да си призная, съжалявам, че тази роля не ми се даде малко по-късно. Защото десет години след това щях да направя всичко от нея, а тогава бяхме млади витизчийчета.

Направихме „Жените в Народното събрание” и беше страхотна вакханалия. На сцената имаше дървена конструкция на Акропола, а аз играех, познай коя? Лютата Ксантипа, жената на Сократ. Праксагора (Светлана Атанасова, много добра) беше главната, тя ни ръководеше. И мъжете все искаха нещо, а ние не им бутахме. Преди представление женките си купувахме една бутилка коняк и още в първа част, в Акропола, я изпивахме глътка по глътка.

И втората част винаги бяхме же-сто-ко! На градус.

Дори си спомням, че един път, както си пеехме от торбичката на нашата Праксагора, бутилчицата се търколи и всички се хвърлихме, за да я спасяваме на авансцената – да не падне в публиката. Спектакълът започваше с една коза. В момента, в който светнеха прожекторите, тя се изакваше първосигнално. Според нашия професор Люцканов, защото според него по онова време в Гърция и Атина е миришело така.

Козата се казваше Катето и беше пияница. Пояхме я с вино долу в мазето на ВИТИЗ.

Най-чаровният и прекрасен спектакъл беше по приказките на Киплинг, на Грети. Салоните бяха винаги пълни на него. Но сериозната ми работа беше в „Месец на село”. С Жоро Дюлгеров пък направихме „Антигона” на Жан Ануи, където аз играех Исмена. В „Антигона” имахме жестоки костюми – измислени и ушити от Владо Пенев. Тогава се беше развихрил и шиеше страхотни тензухени рокли. Бойка Велкова и аз му бяхме манекенките. Всичките ги е пробвал на мен. И ми подари една бозаво-розова, с мъниста и презрамки, която, спомням си, години наред я скъсах от носене.

Но мама успя да ме види само в Народния театър

в едно прекрасно представление на Гриша Островски, „Майстор Солнес” на Ибсен, където играех ролята на една глухоняма слугиня, която беше свидетел на всичко. Спектакълът започваше и завършваше с нея и проф. Островски беше много доволен от мен. Спомням си, един ден той дойде и ми казва: Пипо, искам да те взема за едно мое представление в Народния. А аз го попитах: Другарю Островски, защо върху мен сте се спрял, при положение че имате красивата Ваня Цветкова? Неговите момичета винаги бяха големи красавици. А той ми отговори: Ами защото те са много красиви. Ти имаш нещо друго.

Ти приличаш малко на кон. Така ми каза проф. Островски. 

Моята майчица почина, когато бях първи за втори курс. И тогава нещо в мен се счупи окончателно. Ако тя не беше починала толкова рано, щях да съм друг човек. Сигурно щях да имам по-голямо самочувствие. Защото тогава нямах съмнение за таланта си. Но всичко се промени прекалено рано и останах сам-самичка. Не можах да я прежаля. Като влезехме в 9 сутринта във ВИТИЗ, излизахме много късно вечерта и се прибирах пеша до "Плиска", за да дишам въздух. Баба ми беше сляпа и аз трябваше да й помагам. Беше много болна и почина шест месеца след като чедото й си отиде. Бях млада и много наивна. Животът беше тежест, през която трябваше да преминавам. Но се прибирах и сънувах мама всяка нощ.

Лягах, стисках очи и чаках с нетърпение да вляза в другия живот, в който сме двете заедно и щастливи.

Мама

Но във ВИТИЗ го играех голяма бохемка, ходех с черни очила. Съучениците ми знаеха – сложи ли "кака" очилата, да не ми досаждат. Имах периоди, в които с никого не говорех. Не можеше всеки свободно да ми говори каквото си иска, бях чешит. Но това беше и поза, защото не знаех как да се справям. И бях много сама.

Самотата стана моя постоянна спътница.

Когато майка ми почина, отидох до „Пирогов”, за да й занеса дрехи. Беше през лятото. Бях съвсем сама, нямаше никого. Погребението й беше на 15 август, на голяма Богородичка си отиде. Никой от приятелите ми не беше с мен, с изключение на приятелката ми от френската, Зинка. Но в повечето случаи те не са били до мен, аз съм била около тях. Владо (Пенев) ми беше най-близък от колегите, да. Прословутият дом на "Иван Вазов" беше винаги отворен и той ни готвеше в кухняата. Но той беше такъв с всички. 

Аз живеех в два паралелни свята. Клоунката Пипа, която през деня раздаваше компетентно съвети на девойките, а нощем се връщаше в своята действителност. Днес, когато се опитвам да събера тези два свята, се чудя дали трябва да разкажа за онези трагични истории, които ме белязаха? Но пък, ако не го направя сега, то за какво да говорим пак и пак… няма смисъл.

Бях на 16 години, бях девствена, когато ме изнасилиха много зловещо.

Мама затова се разболя и почина три години по-късно. Бяхме на море с четирима мои приятели, единият от тях ми беше юношеската любов, толкова бях влюбена в Пепи! Бяхме непълнолетни и нямахме паспорти. Една вечер си говорех с двойка словаци, когато един отвратителен тип, около 50-годишен, се появи и се представи като ченге. Извади някаква карта и успя да ме уплаши. Поиска документите ми за проверка и като стана ясно, че нямам паспорт, каза, че трябва да ме заведе в милицията. Бях уплашена до смърт и тръгнах. Още повече да не направя проблем и на приятелите ми, които също бяха непълнолетни. Като се отдалечихме, дръпна ме в гората. Помня само, че беше близо до лятното кино, където правеха концерти. И там, до оградата, ме изнасили.

Извади нож, молех му се да ме остави жива. 

Опитвах да се защитя, водеше се битка и съм оставила следи по лицето му, а аз бях цялата в синини. След като свърши, отиде да пикае и каза: Ако мръднеш, ще те заколя! Но успях да избягам. Тичах като бясна през гората. Две ченгета ме видели. И слава богу, защото сигурно щях да го задържа този кошмар в себе си, да го преглътна, да се деформирам като човек още повече. Помня как тичах на живот и смърт, като си повтарях: Ще го надживея това, няма начин, млада съм! Реших, че заради майка ми, за да не й причинявам огромно страдание, ще трябва да измисля някаква история. Явно, че докато съм тичала, отдалече си е личало, че нещо не е наред. И ченгетата ме спряха. Повтори се случката с документите, но този път наистина ме откараха в милицията. Плаках много, но казах истината. Заведоха ме с една милиционерска кола до болницата в Бургас, където ме прегледаха и почистиха. Сложиха ми детектив, много печен, и ме оставиха още една седмица в ММЦ „Приморско”, за да търсим този изрод по Черноморието. Накрая го заловиха и ме заведоха до Казанлък, за да го разпозная.

Познах го по сандалите – единственото, което исках да си спомня от него.

Същата вечер ме пуснаха да си ходя с вечерния влак и мама, като ме видя, започна да вие още на вратата. Опитвах се да я успокоя. Разказвах й, че сме карали моторчета, че съм се изтърсила от едно, дрънках какви ли не измишльотини и лъжи… Но тя всичко разбра на секундата. Една седмица ме притискаше в обятията си и виеше. Няма и три години след това, тя почина. Не можа да го преживее. Затова имах депресии, затова имах двойни животи… Когато майчицата ми умря, бях първи за втори курс ВИТИЗ. Бях много зле. Имаше дни, в които не можех да говоря с никого. Но бяхме още млади.

Всички бяхме егоисти. Не разбирахме нито живота, нито смъртта... 

В деня на погребението на майка си реших, че един ден ще се махна от тук. Заклех се на гроба й и го направих девет години по-късно. Когато видях как изпращат мъртвите тук, като видях избитите й златни зъби, като видях как са обезобразили моята майчица – с отворени очи, с отворена уста, неизмита... Защото не съм знаела, че трябва да оставя пари на онзи изрод от моргата. Дори бяха сменили дрехите й.

Сложили на една стогодишна бабичка тези, които й бях избрала, а на мама - дрехите на бабичката.

Изпаднах в истерия. Покрих я цялата с рози. Беше най-ужасният фарс, като онези на Маркес, само че ми се случи наистина. И промени завинаги живота ми. Беше 1980 г., когато загубих златната ми майчица и заедно с нея сигурността си в живота.  

 

П.П. Следващата седмица очаквайте втора част на интервюто с Венелина Гяурова, Пипата. 

 

Коментари

  • djani

    03 Ное 2014 19:35ч.

    Тъжно и безнадеждно, но отговарящо на действителността. Но емиграцията е бягство, отказ от борба. На тази тема съм посветил постинга си \"Емиграция и шизофрения\", харесан и публикуван в редица сайтове /на кирилица в търсачката на Гугъл/. Тези, живели в Родината се завръщат накрая, като пепел в погребалните урни, за да намерят вечен покой в родната земя. А наследниците им остават в новите си родини. Още по тъжно и безнадеждно...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Елена П.

    03 Ное 2014 22:24ч.

    Жесток роман...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • я

    04 Ное 2014 3:34ч.

    Отговарящо на действителността - друг път. Всеки има своя действителност. И като е загърбила България, защо сега е пак тук? Защо се връща?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ,,до **Я**

    04 Ное 2014 5:24ч.

    ,,,,ами прочети първия коментар,,,тъпак или там каквото ида си,,,

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Вили

    04 Ное 2014 5:27ч.

    Главният виновник за тежката й съдба е бащата. За съжаление, децата най-тежко приживяват раздялата на родителите си.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • я

    04 Ное 2014 5:33ч.

    Попитах защо се връща в наречената от нея скапана България. Тъпак не съм - даже съм прекалено умен. И ми е ясно, че причината за всички неудачи на тази жена е в нея самата и в нейните родители. Не в държавата.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Елена Е.

    04 Ное 2014 5:42ч.

    Великолепна, ярка актриса - помня я от Пазарджишкия театър. Ще се радвам да я видя пак на сцената.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Атанасова

    04 Ное 2014 19:33ч.

    Явно и тя е решила да се върне за да влезе в някой сериал, но мисля че е закъсняла, времето им мина. А сега много талантливи артисти чакат роли. Веднага интервчта, и естественно трагедии, трагедии. Вече човек незнае на какво да вярва - все изнасилвания, потъпкано детство и т.н..но това е българската ни черта.Госпожо Гяурова не очаквайте аплодисменти след 30 години, много вода е изтекла и както виждаме колегите ви -които са могли и са имали талант -са издържали, други не -това е живота.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • бай Юлий Цезаро

    04 Ное 2014 23:03ч.

    Ми шемет. То е съдба, носи и добро в живота, носи и лошо. От себе си не мож са махна ни в чужбина пуста, ни в Антарктида.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Юлия

    05 Ное 2014 0:27ч.

    Първо държа да репликирам прекалено умния я, на който много са му ясни всички неудачи на тази жена: 1-Тази жена нито се пряви на жертва, нито търси съчувствие. за да разкажеш това особено на българска аудитория е необходима огромна смелост, възхищавам и се! 2-Твоето злобно обвинение е и неверно - я го прочети пак и ми покажи точно на кое място тя нарича България СКАПАНА, бе скапаняк?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Юлия

    05 Ное 2014 0:39ч.

    Госпожо Атанасова, не искам да ви разочаровам, но госпожа Гяурова вече е доказала таланта си на международно ниво и е участвала 6 сезона в сериал на канадската централна телевизия, където е пожънала извесност и признание и откъдето я познавам косвено.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Владимирова

    05 Ное 2014 4:41ч.

    Прочетох материала, но по важно е че прочетох и коментарите и ще кажа Боже колко злоба има в тази държава Боже! Пази ни най-вече от самите себе си!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • я

    05 Ное 2014 4:58ч.

    бе скапаняк? ПАЗЕТЕ СИ НЕРВИТЕ, ГНЕВИТЕ СЕ, ЗАЩОТО СТЕ УЯЗВИМИ. ЗАЩОТО СТЕ ЗАГУБИЛИ БИТКАТА - и не с мен, скапаняка, а с живота. Нарича Родината си скапана иносказателно. Заклела се била да избяга. Избягала. Па се върнала обратно. А от себе си не можеш да избягаш. Нямам нищо против женицата, просто я привиждам като символ на голяма група наивници, които мислят, че всички са им длъжни за нещо. Защото имали талант. Талант имате всички, а характер имате ли?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ЩОТ НЕ МОГАТ ТИЯ АРТИСТИТЕ ДА СЕ НАСТРОЯТ ДА БЪДАТ ЗАПАДНИ ХОРА

    05 Ное 2014 6:13ч.

    ВСЕ ги влече да бъдат ТРУБАДУРИ НА ТОДОР ЖИВКОВ, его и таа дет са фърли от високо в Калифорния - Мариана там каква беше и тя се опитвала да живее по западно ама пусти трубадурски мераци от България, тука на Запад хората искат работа, не да им са подпичква некой ТРУБАДУР, Ваня Цветкова и тя цел жилот раздава карти в Лас Вегас вместо да са фане на завърши некакво образование, също и тази сега се върнала пак да продава номера в бегето

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Да бе, и игра в тоя филм \"СЕДЕМ ПЪТИ РАЗЛИКА\"

    05 Ное 2014 6:15ч.

    между шатите и бъэлгаря нали е СЕДЕМ пъти некъде разликата дет в тоо филм разни бивши комунета от киностудиите са фанаха да ОСМИВАТ емигрантите в НЮ Йорк че ужким играят номера че са добре само за пред гости, без да сметат, че на ЗАПАД са НАЙ$ГОЛЕМИТЕ БЪлгарски умове и супер заможни хора, които иначе ако беха в БЪлгариоя щеха да са подпичкват разни мутри спортисти и милиционери с тех като таа жена дето си тегли кибрити насред СОФИЯ.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Edna jena

    05 Ное 2014 18:51ч.

    Osven na zloba, na drugo ne ste li sposobni?! Zasramete se!! To e jasno zashto BG gine s takiva kopeleta kato vas!! Pak shte ima komentari, nali zashto ne e na kirilica. Ami specialno za tezi , zlobarite!!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • да сте живи и здрави

    05 Ное 2014 19:17ч.

    Чудя се на този феномен - как така в България се народиха толкова безчувствени лайнари?На мотори, на яхти, но безчувствени лайнари.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Стоянова

    05 Ное 2014 22:08ч.

    Спомените са нещо лично!Личният живот на всеки един човек винаги и навсякъде по света е белязан от някакви драми!Чета текста с интерес,но не виждам причина да правя каквито и да е генерални изводи за времето,страната и каквото и да е!Това са просто спомени,споделени от един човек.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • slater

    06 Ное 2014 0:11ч.

    има едни такива хора, които смятат че ако някой обича родината си, то той/тя непременно трябва стои там докато пукне, и в никакъв случай не трябва и да си мисли да я напускат ; и единствения начин да запазят \"достойнството\" си според тях е да останат там където са си : в родината ; в този форум и сайт има тенденция българите в чужбина да се охарактеризират като родоостъпници и предатели ; с какво това е по-различно от измислената дума \'невъзвращенец\' която режима на Тодор Живков ни наложи до 1989 ? аз не се притеснявам да ме наричат така - за мен лично, моето минало не започва през 681-ва и не завършва с днещната мизерна българска държава ; (забележете казвам държава, а не нация) и този там \'я\' - да не скача като недоклан петел, защото имал характер: тази нация е направила своя избор много отдавна, когато се отрече от едиствения си защитник ; отнесено до Венелина Г. - тя е намерила път навън, работила е, доказала се е, когато е решила - върнала се е ; тя е в правото си да организира живота си според собствните си критерии ; желая й успех ;

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • slater

    06 Ное 2014 0:15ч.

    има едни такива хора, които смятат че ако някой обича родината си, то той/тя непременно трябва стои там докато пукне, и в никакъв случай не трябва и да си мисли да я напускат ; и единствения начин да запазят \"достойнството\" си според тях е да останат там където са си : в родината ; в този форум и сайт има тенденция българите в чужбина да се охарактеризират като родоостъпници и предатели ; с какво това е по-различно от измислената дума \'невъзвращенец\' която режима на Тодор Живков ни наложи до 1989 ? аз не се притеснявам да ме наричат така - за мен лично, моето минало не започва през 681-ва и не завършва с днещната мизерна българска държава ; (забележете казвам държава, а не нация) и този там \'я\' - да не скача като недоклан петел, защото имал характер: тази нация е направила своя избор много отдавна, когато се отрече от едиствения си защитник ; отнесено до Венелина Г. - тя е намерила път навън, работила е, доказала се е, когато е решила - върнала се е ; тя е в правото си да организира живота си според собствните си критерии ; желая й успех ;

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • венелина

    06 Ное 2014 2:22ч.

    Благодаря ви, slater! ще добавя само един кратък цитат от Алехандро Ходоровски: Птиците родени в клетки мислят че летенето е болест.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Аз

    06 Ное 2014 16:27ч.

    Браво Венелина.Прекрасна си!!!! Тук в България само съществуващ.И еднаквостта е страшна.Никога не спирай да летиш,защото ...Там във високото горе е истинското дишане.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Калина

    06 Ное 2014 23:02ч.

    И аз съм от Сливен, и аз съм израснала срещу Хамам баир....Като пресметнах, съм по-малка с три годиниq вероятноq от Пипа.Моята майчица работеше в Кукления театър в град И аз се влюбих в театъра, но рано осъзнах, че не ми е мястото там. И моята майчица почина в \"Пирогов\", беше 1 август, беше сама.....толкова е тежко! Сякаш разчитам мъката на Пипа по майчицата й....Желая й късмет, защото самотата не е чак толкова лошо нещо...и аз живеех в паралелен свят и май продължавам....Чакам с интерес втората част, благодаря за искреността на Венелина, както и на Милена Нейова.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Neva3vra6tenec

    07 Ное 2014 1:26ч.

    Trogatelna izpoved.Bravo Neli!Dano samotnata ti lodka nameri svoja pristan.Iskreno 6te se radvam 3a teb.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мнение

    07 Ное 2014 2:06ч.

    Българите трябва да се научат да изслушват /прочитат/ истории,без веднага да дават оценка-винаги крайна-и да осъждат или възхваляват.Всички хора имат различна съдба и тъкмо това прави живота на всеки неповторим,независимо къде и как е живял.По-тъжно от историята са коментарите,пълни с обиди,показващи нетърпимостта на българина към чуждото мнение.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Wolf

    08 Ное 2014 7:39ч.

    Uchudwaschto tapi i zlobni komentari.Naprawo se chudia kak waobschte znaete da pischete?Towa e zasluga na komunizma ot tapanarite prawi polugramotni prostaci,specialisti po wsiakakwi temi,nai-weche po patriotizam-tap primitiwen

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • я

    09 Ное 2014 0:13ч.

    Wolf, по-неграмотен от теб едва ли има в таpr тема. Таpr тема изобщо е хранилка за такива като теб.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • я

    09 Ное 2014 0:16ч.

    Бяхме егоисти. Не разбирахме нито живота, нито смъртта... Продължавате да сте егоисти, продължавате да не разбирате нищо.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • нбнбнб

    10 Ное 2014 3:48ч.

    я е известен на всички педал. снощи пак се молеше някой да ги опъне, но никой не иска да се цапа. и я, оголил смръдливи задни части, разнася гнилоч наоколо. злобата е присъща на примитивите-педали, които се гордеят, че са останали в беге, потопени в тинята и всеки живот различен от тяхното вегетиране ги вбесява, защото нагледно им демонстрира техният примитивизъм, диващина и безполезност. да така е. на света има и плява, има и бунища. има и много боклук и сметища, където той се натрупва. някои успяват да използуват боклука и да добиват енергия, но в беге не искат да усвоят тази технология, защото ще изчисти боклуците, ще донесе светлина и ще прочисти въздуха. къртиците както знаете не обичат светлина и чист въздух.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Я

    10 Ное 2014 4:07ч.

    Ама естестествено. Виж какво смирение, увереност и успешност дъхтят от твоето изказване. Лошото е, нбнбнб, че всички, които защищавате обърканата жена тук, сте така. Специално ти с дебилното си изказване и правиш ужасно лоша услуга. Бесовете ви избиват дори само при логичния въпрос: - Като напускахте България завинаги и мятахте камъни зад гърбовете си, защо се връщате пак. Аз познавамв такива, които заминаха и даже не се сещат за България. И ги уважавам.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • SIMO

    10 Ное 2014 4:54ч.

    Поздравления за чудесните спомени! В живота на всеки човек има добри и лоши моменти, но само стойностните хора могат да се изправят след пропадане. Не мога да проумея злобата на някои от коментиращите не разбрахте ли,че светът е вече ГЛОБАЛЕН и почти няма значение къде се намираш. Моят баща казваше: \"Един заяк и в България и в Амирика си е заяк, а един вълк и в България и в Америка си е вълк. А пък нашите зайци мислят, че като отидат в Америка ще станат вълци.\" Всеки има право да отиде да живее където иска и да се развива както иска. Мой приятел през 70-те години преплува до Триест и сега е в Австралия, аз пък съм тука в България-въпрос на личен избор и това трябва да се уважава а не злостни коментарии.....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • я

    10 Ное 2014 19:37ч.

    Тая басня, дето светът е вече глобален, много сериозно я взимате, наивни мои. До новата война.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Кратко и Ясно

    11 Ное 2014 4:10ч.

    Неотдавна бяха попитали Кичка Бодурова чий го търси в БГто като е толкова успяла в Хамерика, и тя откровено им каза \"Кво да го правиш - Родина, да му ебеш майката\".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Емигрант

    11 Ное 2014 7:05ч.

    Права е кака Кичка. Липсва ни Долната Земя - Родина, да му....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Емигрант

    11 Ное 2014 7:05ч.

    Права е кака Кичка. Липсва ни Долната Земя - Родина, да му....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • я

    11 Ное 2014 15:58ч.

    Я си стойте там, бе, да му...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Neva3vra6tenec

    12 Ное 2014 0:36ч.

    Ami,6te si stoime \\\\\\\"tam\\\\\\\" gospodin JA.Napusnah BG,3aradi takiva du6evno bedni,primitivni,3lobni i ograni4eni kato teb.Dano se 3adavi6 s pomijata,kojato balva6!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • я

    12 Ное 2014 3:11ч.

    Бе аз кротко си пиша, помията бълвате вие, ма защо ли? Нали всичко ви е наред?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Непримир

    12 Ное 2014 6:09ч.

    От българите щеше да се получи една щастлива нация от хора, отворени за необятния свят, с широк мироглед, впечатлителни, умни, пътешестващи вредом по нашата малка и все пак огромна планета. Щеше кракът им да е стъпвал и на най-недостъпните кътчета, които може да си представи човешкото въображение, но накрая щяха да се връщат на парчето чернозем, голямо \"колкото една човешка длан\", за да изпеят около масата с приятели старата шопска песен: \"От нашето по-юбаво нема!\" И щяха те да правят всичко това, без да заплюват своето, без да ругаят гена си, без ненавист към хилядолетните си корени. >>> Щяха, но не би! Зер българите мразят преди всичко сами себе си. Готови са, колчем се зърнат в огледалото, да се изхрачат върху амалгамираното стъкло с най-дълбока погнуса. Защо ли? Защото не могат да се помирят с мисълта, че не са народ. Направили са ги - вероятно по някаква капризна прищявка - НАЦИЯ, но \"нация\" все още не значи \"народ\". Нация е - да пише на няколко милиона човека в паспортите, че са \"еди-какви-си\". Народ обаче е нещо друго. То е - няколко милиона човека да се чувствуват, че са едно и също нещо. >>> Ей това не могат да почувствуват българите! Те не могат да се примирят с усещането, че са така безобразно РАЗЛИЧНИ. Сбирщина! От четирите краища на света... От кол и въже... Също като американците, които са си едно струпване на огромен брой преселници от цял свят върху една, наистина благословена от Бога, но изложена на риска да се превърне в апокалиптично царство на Сатаната, земя. Може би затова имаше по едно време разни българи, дето настояваха България да стане задокеански анклав на САЩ в Югоизточна Европа. Май имаше резон в това начинание - подобията между доминиращите нрави в САЩ и в България са болезнено натрапващи се. >>> Какъв е изходът от така създалата се абсурдна ситуация? Пътят е един-единствен - ДА СЕ РЕСТАВРИРА ДЪРЖАВАТА, такава, каквато е била тя замислена в първите години след Освобождението от Османското \"присъствие\". Било е тръгнало добре - Симеон-Радевите \"строители на България\", макар и франк-масони (а може би именно поради това) са се били захванали да изграждат една истинска либерална държава. А знайно е, че не друго, а държавата е инкубаторът, в който се заражда новият организъм, обозначен като НАРОД. (Само тези, които имат мозък в главата си, за да мислят с него, са НАРОД; всички останали са НАСЕЛЕНИЕ, което може единствено - чрез казионните средствата на едно чисто чиновническо статукво - да се \"рамкира\" в размитото понятие \"нация\"). >>> И освен това държавата трябва наистина да бъде ЛИБЕРАЛНА, каквато днес България НЕ Е! България изгуби либералността си на няколко етапа. Първият път това беше превръщането ѝ в Кобург-Готска бащиния. Това ѝ докара ДВЕ ПАГУБНИ НАЦИОНАЛНИ КАТАСТРОФИ. Вторият етап беше възцаряването на Отечествено-фронтовската власт, с което беше напрапена на страната ни една чужда и неприемлива за никое човешко същество идеология. Последната фаза беше \"демократизирането\" преди 25 години. То също ни беше натрапено от подобни ТВОРЦИ НА БЕЗЧОВЕЧНИ ИДЕОЛОГИИ, но от още по-широк мащаб. При всеки етап обитателите на парчето чернозем, голямо \"колкото човешка длан\" губеха по нещо от признаците, с които се отличава НАРОДЪТ от ТЪЛПАТА, ЧОВЕШКОТО ОБЩЕСТВО от ПРИМИТИВНАТА СГАН, която умее само да бандитствува и да се забавлява с ЧАЛГА. >>> Лекуването на ЗАБОЛЯВАНЕТО трябва да се извърши с прилагането на РАДИКАЛНА ТЕРАПИЯ. Чрез късане на вредното и пагубното и захвърлянето му на бунището, а на мястото му - възцаряване на старите традиционни ценности, в които има място за нормални мъже и жени, които отглеждат нормални деца, а не - да вилнеят вредом ГНУСНИ И СМРЪДЛИВИ ПЕДЕРАСТИ. Ценности, които ще позволята да се реставрира основния колос, призван да крепи държавата - СРЕДНАТА ПРОСЛОЙКА. (Държавата генерира СРЕДНА КЛАСА, а средната класа РЕГЕНЕРИРА ДЪРЖАВАТА). >>> ...Е да, някой ще възрази: \"Та какъв либерализъм ще е това, в който пак - като в тоталитарните времена - ПРЕЗРЯНАТА ДЪРЖАВА ще ни се меси в личния живот и ще ни забранява да си ПЕДЕРАСТСТВУВАМЕ, да си ОЛЪЩВАМЕ ЗАДНИЦИТЕ И ГЕНИТАЛИИТЕ по улиците и площадите, да се забавляваме из \"капаните\" с долнопробни проститутки (милите прогнили мамини щерки!); да пребием до смърт този или онзи глупак, за да го ограбим; да си треснем по някоя и друга хубава доза кокаин или хероин; да дъним \"до дупка\" озвучителните си уредби с писклива порно-предизвикателна чалга... А когато видим в някоя зимна нощ, че някой клошар умира в подлеза, зъзнещ в картонената си кутия, да се изпикаем върху него, пък и да попръднем - за успокоение на лайняната си съвест!\"

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • я

    12 Ное 2014 6:52ч.

    Например, например на тебе няма да ти е излишно да пребориш граматиката.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Я па Я!

    12 Ное 2014 10:45ч.

    Любезни ми \"я\", внимавай, защото и аз съм трол като тебе! Но мога да те уверя, че като трол съм поне десет класи над тебе. Ако ти кажа от къде ми плащат, за да тролСТВУВАМ из форумите (и в частност тук), ще позеленееш от яд, защото едва ли някога толкоз ще ти платят твоите работодатели. (Наричам ги \"работодатели\", а не \"господари\", защото е обидно дори за такъв като теб да е слуга и да тичка подир господаря си, въпреки че щом ти плащат толкова малко, е точно така).

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • я

    12 Ное 2014 17:30ч.

    Давай, пич, тролствувай! Дреме ми на жилетката. Пък и едва ли некой, че дава паре за комнетари под тоз точно текст. Ентусиазмът ми е напълно безплатен, наивен с една дума казано.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Свет

    13 Ное 2014 7:54ч.

    БРАВО ПИПЕ !!!!С теб съм приятелко!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Емигрант

    09 Дек 2014 14:08ч.

    Видях в един по-горен коментар, че емигрантстването било отказ от борба. И тъй като аз съм емигрант ще споделя, че това е най-глупавото нещо, което някой може да каже. По-истинска борба в днешния глобализиран свят просто няма. Само човек, който няма представа за какво става въпрос, може да напише подобен коментар!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • имена

    14 Фев 2016 20:13ч.

    горката ни България

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Вашите имена /задължително/

    14 Фев 2016 20:23ч.

    мога да се хвана на бас, че поне половината от тия (от коментиращите) които с представят за работливи, борбени, красиви, можещи и т.н.пр емигранти, са хорица скучаещи цял ден и цяла нощ в милата ни родина

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Веско от Варна

    18 Фев 2016 22:35ч.

    Хубаво момиче. Много дълбока, чисто синя вода. Иска ми се да е спокойна. И да е щастлива.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ало, хейтърите,

    19 Фев 2016 15:16ч.

    Като не можете да сте хора, поне не бъдете зверове!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • мими

    20 Фев 2016 0:40ч.

    Още една се прави на интересна с измислените си истории! Как се на творците се случват такива драми и интересни житейски истории или здраво им работи фантазията ? Не знам, останалите коментатори да кажат дали е така

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Венелина

    06 Апр 2017 14:56ч.

    Благодаря Ви, Веско от Варна! Трогната съм от всяка ваша дума!!! Мими, това е една много малка част от моите истории. И всички те са истински, интересни и уникални, защото са преживяни и изстрадани от един смел и горд човек, какъвто съм аз. Жал ми е за вас и бедното ви изказване. Много отрова и злъч се изсипа върху това мое откровение. Никъде по света не съм се сблъсквала с толкова омраза!... Към една преживяла жена, която не познавате. С нищо не можете да ме изненадате, с нищо не можете да ме засегнете! Свободният дух и вътрешното богатство на един човек е най-жестокото придизвикателство за духовно ограничения.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи