Дискусията за представянето на социализма в учебниците по история за Х клас завърши с победа на „здравите сили”. Авторите на учебници, набедени в съзнателна апология на тоталитарния режим, вдигнаха бяло знаме и сами цензурираха своите текстове, така че престъпленията на социализма да бъдат разобличени по най-недвусмислен начин. Притеснената общественост може да въздъхне с облекчение: комунизмът си отиде от учебниците по история - „спете спокойно, деца”.

 

 

Въпреки че резултатът от дискусията беше лесно предвидим, самата дискусия не беше безинтересна. Доц. Николай Гочев напр. се опита да обясни на несведующите, че въпросите за оценката  на историческите събития не могат да бъдат решени с оная категоричност, която е допустима при обсъждането на фактологическите въпроси. Освен това не е честно, говорейки за социализма, да изтъкваме само лошото, пренебрегвайки доброто. Нали в крайна сметка става въпрос не за социализма изобщо, а за нашия, българския социализъм, който не е паднал от небето, а е сътворен от българския народ!  

 

Тези и други „комунистически” съображения обаче останаха „глас в пустиня”. Гледната точка на победителите беше концептуализирана не от кой да е, а от директора на Института по история към БАН Даниел Вачков. В  изказване пред БНР той разясни същността на социализма, изтъквайки принципната разлика между тоталитаризма и демокрацията. Гледището му би могло да се представи така: 

 

1) Българският социализъм е тоталитарно общество.

 

2) Насилието е съществено свойство на тоталитарните системи, докато за демократичните общества то е нещо случайно, инцидент. („ … между насилието в демократичните режими и насилието в тоталитарните режими има съществена разлика. При демократичните режими насилието е отклонение от системата. Показва, че има проблеми и системата не функционира добре.”)

 

3) Обществата могат да се разделят на два вида - нормални и аномални. Демократичните общества са нормални, а тоталитарните (каквото общество е социализма) – аномални.

 

Това изказване не е типично за един историк, то е философско. И като много други дълбокомислени философски изказвания е достатъчно неопределено, за да е неуязвимо за критика. Ако кажеш, че при демокрацията насилието е по-малко, по-рядко  или не е толкова отвратително, колкото при социализма, могат да ти посочат факти, които говорят друго.

 

Какви факти обаче трябва да се посочат, за да се опровергае твърдението, че насилието при социализма е съществено свойство на системата? Кога едно насилие произлиза от същността на дадено общество и кога не?  И с какви емпирични аргументи може да се опровергае твърдението, че между репресиите през 1925 г. и тези през 1944 г. има съществена разлика? 

 

Сигурен съм, че въпреки тази прикрита неяснота, а може би тъкмо поради нея, разбирането на доц. Вачков за тоталитаризма и демокрацията би допаднало на мнозина. Тук е налице внушението, че социализмът е насилнически строй и мнозина, включително и авторът на тези редове, са готови да се подпишат под него.

 

Всички хора, които в началото на прехода се самоопределяха като демократи, т.е. противници на комунизма, мислеха именно така. Схващането на доц. Вачков обаче съдържа и едно друго внушение -  че демокрацията има някакво априорно преимущество пред тоталитарния социализъм, така че едно демократично общество е във всички случаи по-добро място за живеене от социализма. Според мен това внушение е крайно съмнително.

 

Аз считам, че самата идея за градиране на типовете общества, така че да се каже кое от тях е „по” и кое – „най”, е несъстоятелна. Според мен и демокрацията би могла да бъде нетърпима за живеене, както и тоталитаризма, макар причините в двата случая да са различни. Това разбира се не е тезис, който може да се докаже, още по-малко – в настоящото ограничено по обем изложение. Тук само ще се опитам да анализирам схващането на доц. Вачков и, ако не друго, да хвърля сянка на съмнение върху тезите, които той поддържа и внушенията, които произтичат от тях.  

 

Може ли да се твърди, че насилието е същностна черта на социализма?

 

Като казва, че насилието е иманентно присъщо на тоталитарните режими, доц. Вачков изказва една прекалено слаба теза: насилието е присъщо на всички режими, защото е атрибут на държавността. Където има държава, има ред, а осигуряването на реда е невъзможно без насилие. За разлика от ортодоксалните марксисти и анархистите аз считам, че без държавност няма цивилизация, така че цивилизованият начин на живот предполага наличието на насилие. Въпросът следователно не е в това дали в едно цивилизовано общество държавата упражнява насилие, а дали това насилие, осъществявано от държавните институции, се счита от членове на обществото за приемливо. 

 

Карл Маркс е считал, че след социалистическата революция държавата като инструмент за насилие ще стане излишна и ще отмре. В. Ленин също е вярвал в тази утопия, но след революцията Съветската държава не само не отмира, а се нагърбва с решаването на задачи, които никоя друга държава не си е поставяла. Целта е регулацията на всички сфери на обществения живот, така че съветският социализъм се превръща в едно свръхрегулирано общество. Регулацията се осъществява чрез разни видове законови забрани, които ограничават правата и свободите на гражданите.

 

На първо място стои маниакалната идея за абсолютната сигурност на установения обществен строй. В името на тази сигурност всички противници на социализма са физически ликвидирани, а гражданите, които на едно или друго основание се считат за неблагонадеждни, се изпращат в концентрационни лагери. По време на късния социализъм репресиите се смекчават, но „казарменият” характер на социализма не се променя съществено. 

 

Регулативната политика на държавата в социалистическа България е копие на съветската. Българските концентрационни лагери, които никнат като гъби след разпускането на опозиционните партии и приемането на Конституцията, са съветско изобретение. Аналогични на съветските са и ограниченията, които българската социалистическа държава налага над правата и свободите на своите граждани.

 

Излишно е да се казва, че една голяма част от тези рестрикции се считаха от повечето хора у нас за  неприемливи. Общото впечатление беше, че балансът между позволеното и непозволеното при социализма е нарушен: за всички мислещи хора беше ясно, че у нас са забранени прекалено много и прекалено важни както за бита, така и за духовния живот неща. Казано накратко, мнозина възприемаха т. нар. реален социализъм като общество, което е прекалено рестриктивно. В този и само в този смисъл това общество може да се нарече насилническо, репресивно. Тъкмо това изглежда има предвид доц. Вачков, когато казва, че насилието е присъщо на тоталитаризма и в частност – на социализма. 

 

Последната бележка е важна, защото насилието като такова има най-различни проявления. Ако говорим напр. за криминалното насилие (хулигански прояви, кражби, измами и пр.), при социализма то беше сведено до един възможен минимум. Същото може да се каже и за някои форми на психологическо насилие, напр. за унижението и изнудването, на които  работниците в едно предприятие могат да бъдат подложени от работодателя. (Да се уволни един работник при социализма за недобре свършена работа беше практически невъзможно. Този факт беше повод за шеги и вицове.)

 

Произлиза ли насилническият характер на социализма от неговата същност, както твърди доц. Вачков? Това е един „коварен” въпрос, защото същността на класа, означен с общото име „социализъм”, се определя чрез дефиниция, а в теорията на дефинициите, която е най-мътната област на философската логика, има една сериозна празнина. Тя засяга дефинирането на общи имена за обществени феномени като „социализъм”, „демокрация” и пр. Как трябва да се осъществи това дефиниране?

 

По принцип съществуват два начина за дефиниране на общите имена – априорен и емпиричен. 

 

По първия начин се определят общи имена, които имат една чисто инструментална функция. Такива общи имена са напр. „глупав”, „ирационално число”, „жител на южна София” и пр. Тяхната употреба се постулира и в крайна сметка е въпрос на конвенция. По въпроса за статуса на тези дефиниции има спор – дали те са извън истината и неистината (нито верни, нито неверни) или винаги са верни. 

 

Вторият начин за дефиниране е емпиричен. Той е приложим към т. нар. естествени видове  като „бор”, „тигър” и пр., естествени субстанции като „злато”, „вода” и естествени феномени като „буря”, „светкавица” и пр. Тези общи имена се мислят с помощта на емпирични дефиниции. Въпросните дефиниции се конструират, като се анализират свойствата на даден единичен предмет, определен за еталон. Еталонът се третира като типичен  представител на предметите от класа, подлежащ на дефиниране, така че важните свойства на еталона се схващат като присъщи на всички предмети от класа. Грубо казано, в този случай дефиницията е описание на важните свойства на еталона – на свойствата, без които този предмет не би бил такъв, какъвто е.1

 

Там е работата, че социалните феномени често се дефинират и по единия, и по другия начин, и не е ясно коя е правилната стратегия в случая. Заобикаляйки този спорен въпрос, бих желал да кажа, че както и да мислим социализма – априорно или емпирично, тезата на доц. Вачков остава извън обхвата на рационалната дискусия. 

 

В първия случай, когато дефиницията на „социализъм” се схваща като въпрос на конвенция, няма нищо по-лесно от това да се изрови от томовете на К. Маркс такава дефиниция на „социализъм”, която постулира несъвместимостта на това общество с насилието. В този случай обществото, което съществуваше в България от 1947 г. до 1989 г., би могло да се обяви за извращение на истинския социализъм, за псевдосоциализъм или напр. за държавен капитализъм [2}. Така тезата на доц. Вачков може да се отхвърли на формални основания.    

 

Ако не желаем да се занимаваме с този вид словесна еквилибристика, би следвало да мислим социализма емпирично. Тогава трябва да решим кой е еталонът за социализъм. Ако приемем, че това е съветското общество, което днес не съществува, въпросът опира до това дали то по принцип би могло да еволюира така, че да престане да бъде репресивно. Какъвто и отговор да дадем на този въпрос, той би бил едно контрафактическо твърдение, което е емпирично непроверимо.[3]  

 

Изводът е, че  тезата на доц. Вачков за есенциалния характер на насилието при социализма практически не ни казва нищо. Както би казал Карл Попър – тя е лишена от емпирично съдържание. 

 

За насилието при демокрацията

 

Доц. Вачков твърди, че разликата между насилието в демократичната държава и в тоталитарната е съществена. Нека да обсъдим този въпрос на фона на един период от нашата история, предшестващ социалистическия и сравним по времетраене с него: България от началото на века до 1944 г. 

 

Понеже не е тоталитарна, България през този период би следвало да се третира като демократична държава. (Тук се абстрахираме от липса на Народно събрание в отрязъка 1934 - 1938 г. Да не издребняваме!) Как стои въпросът с насилието през този период?

 

Картината е твърде потискаща. Войни, преврати, въстания, ужасяващ атентат през 1925 г и ответни репресии, които са не по-малко ужасяващи. После идва антифашистка въоръжена съпротива, в борбата с която властта не подбира средства… И тук, както при социализма, не липсват примери за политически мотивирано насилие, осъществено от държавата.

 

Такъв пример е приложението на Закона за защита на нацията от 1941 г., който е откровено расистки и е донесъл много страдания на българските евреи. Този закон, действал до 1945 г., е бил приет от Народното събрание при пълно спазване на демократичните процедури, макар и в разрез със Търновската конституция. 

 

Въпреки подобни ексцесии картината на насилието в Царство България е по-пъстра от тази в НРБ - тук участието на държавата в това насилие е по-дискретно.  Липсват ограниченията, характерни за следващия социалистически период, които засягат правото на информираност, свободата на печата и книгоиздаването, пътуванията в чужбина, свободния избор на местоживеене и пр.

 

Ето защо ние не можем да определим обществото в Царство България през посочения период като насилническо в смисъла, в който определяме по този начин социализма. Прави ли това разликата между насилието в Царство България и в социалистическа България съществена? 

 

Този въпрос е неясен. Кога разликата при упражняване на един и същи тип насилие, напр. убийство, е съществена? Съществена ли е напр. разликата между насилствената смърт на Димчо Дебелянов и тази на Алеко Константинов? Няма съмнение, че е едно да умреш на война като доброволец, а друго – да те застрелят по погрешка. Обаче толкова ли е важно това? 

 

Тезата на доц. Вачков за съществената разлика между насилието при демокрацията и социализма се натъква на примери на насилствена смърт от двата периода, които са поразително еднотипни. Аз напр. не виждам особена разлика между смъртта на Гео Милев, Христо Ясенов и Йосиф Хербст от една страна и Райко Алексиев и Александър Николов (Сашо Сладура) от друга. 

 

Тези и други примери ме карат да мисля, че е някак несериозно с помощта на неясния термин „същност” да се омаловажава факта, че насилието е господствало в демократична България в периода, предшестващ социализма. И не е от първостепенна важност за хората генезисът на това насилие – дали то се осъществява от Народната  милиция или от „неотговорни фактори”; дали е идейно-политически мотивирано или не. Така, както няма някакъв универсален принцип, който оправдава насилието, няма и универсален принцип, който го омаловажава. Убийствата в Царство България са точно толкова отвратителни, колкото и убийствата при социализма. 

 

За нормалното и аномалното общество

 

Тезата на доц. Вачков, че демократичните общества са нормални, а тоталитарните – аномални, кореспондира с популярното разбиране, че демокрацията е най-доброто възможно обществено устройство. Най-ясно и изчерпателно е изразил аргументи в подкрепа на това разбиране Робърт Дал в известната си книга „За демокрацията”. Тук той сочи десет основания, които правят демокрацията “нещо по-желано от всички нейни алтернативи”. Аз обаче си мисля, че в случая работата не опира до аргументи.

 

Става въпрос за една почти религиозна вяра в превъзходството и  вълшебната целебна сила на демокрацията, която е дълбоко вкоренена в съзнанието на съвременните интелектуалци.  Давам си сметка, че каквото и да кажа, нямам шанс да се преборя с това ирационално преклонение пред демокрацията.  Ще поставя обаче неколко въпроса, които схващането на доц. Вачков провокира.

 

Оправдано ли е да приемем един критерий за нормалност на обществото, който държи сметка единствено и само за политическата му организация? Тук презумпцията сякаш е, че или всички останали особености (характеристики) на обществения живот (икономика, правно съзнание, морал, изкуство, наука, религия и пр.) не са толкова важни, колкото политическата организация, или че състоянието на въпросните особености е функция от състоянието на политическата организация. Но аз считам, че и двете   въпросни предположения са погрешни. Поучителен пример в това отношение е  концепцията за общественото развитие на  Карл Маркс. 

 

К. Маркс дели обществата на няколко типа по един комплексен признак - господстващите в тях отношения на собственост и класовата структура, които тези отношения пораждат. Оказва се обаче, че колкото и софистицирана да е тази концепция, тя е невярна, защото преувеличава значението на икономическия фактор в обществения живот. Мисля, че в схващането на доц. Вачков се преувеличава значението на друг фактор, политическия, като погрешно се счита, че именно той придава един цялостен облик на обществото. 

 

Тук възниква и един втори въпрос. Изчерпващо ли е делението на обществата на нормални и аномални, за което адвокатства доц. Вачков? Какво е напр. съвременното китайско общество: нормално или аномално? И ако ние като убедени застъпници на демокрацията обявим първата по население и втората по икономическа мощ страна в света за една аномалия, няма ли да изпаднем в смешно положение?

 

Делението на обществата, лансирано от Д. Вачков на нормални и аномални, е аналогично на Попъровото деление на обществата на затворени и отворени. Карл Попър счита, че в затворените общества почти цялото човешко поведение се регулира от етически и юридически норми, докато в отворените общества, най-висша изява на които е съвременният капитализъм, една сравнително голяма част от поведението на хората излиза извън обсега на съществуващата нормативна регулация. Тази част от човешкото поведение, която не подлежи на нормативна регулация, може да се определи като нормативно неутрална и в този смисъл – свободна.

 

Свободата на хората в едно общество се схваща като благо и едновременно с това - като отличителна черта на това общество. В това отношение са възможни два типа общество: затворени, при които поведението на хората е в по-голямата си част несвободно (т.е. подчинено на съществуващите етични и юридически норми)  и отворени – в които поведението на хората е във висока степен свободно. 

 

Тази класификация е била изобретена от  К. Попър по време на Втората световна война и концептуализира противопоставката между съществуващите по това време две твърде различни обществени системи: диктаторските  режими (фашисткият и съветският) от една страна и западната демокрация – от друга. 

 

Концепцията на К. Попър, основана върху дихотомията, от която Джордж Сорос е заел името на своята известна фондация, е, подобно на физическите теории,  продукт на силна идеализация. (Да не забравяме, че първата любов на К. Попър са физиката и математиката).  В основата на тази концепция лежат две допускания: 

 

1) че моралът на дадено общество е нещо единно (нормативна система, която е общосподелена). 

 

2) че от гледна точка на облика на едно общество значението на поведението, което нарушава съществуващите юридически и етични норми (да го наречем – девиантно поведение), е пренебрежимо.

 

Според мен обаче има общества, за които тази конюнкция не важи, така че по отношение на тях Попъровата дихотомия е неприложима. Такова е например едно дълбоко разделено общество, каквото е било българското след 1923 г. Тук просто господстват два морални стандарта, така че това, което за едни е проява на висш морал, за други е неморално. Оттук идва и тази колизия, която придава трагичен характер на целия следващ исторически период, включително и изстъпленията след 1944 г. Според мен Попъровата концепция не е в състояние да „улови” подобни общества, да ги класифицира по определен начин.

 

Ако говорим за днешна България, то особено значение за разбирането й има онова поведение на хората, което нарушава всички писани и неписани норми. Това поведение е девиантно - то не е нито свободно, нито принудено в смисъла, в който придава на тези квалификации К. Попър. Въпросното поведение е продукт на един повсеместен нормативен нихилизъм и никоя партия до този момент не е предложила рецептата за лечението на това заболяване.

 

Така или иначе ситуацията е твърде нестандартна. Оттук идва и усещането на хората, че макар и по своето политическо устройство съвременна България силно да наподобява Западна Европа, разликата между живота в България и една Великобритания напр. е „от небето до земята”.

 

В заключение може да се каже, че Попъровото деление на обществата на два вида – затворени и отворени, колкото и остроумно да изглежда, е прекалено просто, за да е вярно. С още по-голяма сигурност това може да се каже и за експромпто  предложеното от Д. Вачков деление на обществата на нормални и аномални.  

 

------------------

 

1. Концепцията за двата вида дефиниране на общите имена - априорно и емпирично, се поддържа от Saul Kripke, Naming and Necessity и Hilary Putnam, Philosophical Papers,volume 2, Ch. 12, The meaning of “meaning”. 

 

2. Такава екстравагантна теза се лансира в монографията на проф. Георги Найденов от 2003 г. „Стогодишната парадигма”.

 

3. Контрафактическо е напр. твърдението „Ако Димчо Дебелянов не беше заминал на фронта, нямаше да бъде убит. ”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

46 коментар/a

И ОЩЕ НЕЩО на 23.08.2019 в 08:28
Убийства и насилие, дело на партийни институции, има от началото на режима през 1944 до края му през 1989 г. Поклон пред жертвите!
не, мреси им на демокраДцията! на 23.08.2019 в 09:19
Ако неолибералната им демокрация беше наистина праведна, то днес флагманите й САЩ нямаше с най-тоталитарна наглост да налагат санкции на непослушните спрямо глобално-политическия им хегемонизъм и монополната доминация на валутата им, и нямаше да още от създаването на ООН да превземат чрез "свои калинки" и днес удобно да блокират институциите на международното право, съчетавайки това с крещящото му нарушаване по всякакъв повод. Демокрацията им е една фасада, прикриваща вътрешна нищета, както правилно ни казваше едно време комунистическата пропаганда. Убеден съм, че даже и ония с най-черните души, които продължават да им вземат парите и да им служат, се увериха в това. Друг е въпросът какъв беше по характер оня строй. И аз като автора съм изпълнен с много противоречиви мисли и чувства прямо преживяното тогава. Но това не ми пречи да се гнуся от още по-чудовищната (и вече фарсова) свинщина, която ни натресоха с техните прословути "западни ценности". Защото знаем от мъдрите книги, че не само с хляб и банана живее човек, а и заради едното Слово Божие.
Кибик на 23.08.2019 в 09:34
Заебете философите! Ако социалистите обещаят да въведат социализма в пенсионнното дело и здравеопазването, гласувайте за тях! Други не обещават подобно нещо и работят за физическо намаляване на пенсионерите и богатеенето на бялата мафия - фармация и лечителство!
автор: Христо Георгиев на 23.08.2019 в 10:06
Черно на бяло 75 години от Девети Кой заповяда да се унищожи до крак Съпротивата в България Пета ловна дружина на подп. Казанджиев избива седем семейства заедно с децата и две четиригодишни близначета четвъртък, 22 Август 2019 / брой: 161 автор:Христо Георгиев https://duma.bg/koy-zapovyada-da-se-unishtozhi-do-krak-saprotivata-v-balgariya-n198218 Известно е, че през лятото на 1944 г. - месец-два преди съдбовната дата Девети септември, се екзекутират масово, без съд и присъда, партизани и ятаци. Но защо точно тогава? Показанията, които дава като свидетел пред Първи състав на Народния съд генерал Борис Димитров (1896-1945), командир на създадената в началото на 1944 г. жандармерия, са малко известни. Целта на привикването му в съда е да се установи дали масовите репресии и зверства, които се извършват при преследването на нелегалните в България по време на Втората световна война, са "художествена самодейност" на низши чинове, или са следствие на план, утвърден от министър-председателя Багрянов, регентите и министрите. Генералът е категоричен: всичко тръгва отгоре! ... https://duma.bg/images/2019/08/19242.jpg https://duma.bg/images/2019/08/19239.jpg https://duma.bg/images/2019/08/19240.jpg https://duma.bg/images/2019/08/19238.jpg
Какво на 23.08.2019 в 08:00 на 23.08.2019 в 10:52
е бъдещето? От християнската цивилизация на "догмата" за Светата Троица, минахме в християнска цивилизация на светата четворица, с четириединен Бог, или диамантената цивилизация, или Божието царство на Святия Дух. Старите учения, като фашизъм, социализъм, комунизъм, демократичен социализъм, както и религии кат исляма, просто изчезват и ще изчезват, и са само в носталгичните бълнувания на по възрастните вече хора. Няма да има реакция и реставрация на старото и на социализма и фашизма. Социалисти, комунисти, демократични социалисти нямат вече идеи за уж нещо по добро от капитализма. Социалистическата партия или ще се разпадне, или ще стане БСДП - българска социалдемократическа партия. Може да има ляво - социалдемокрация, център - либерализъм и дясно - консерватизъм. Отношенията се обърнаха на 180 градуса. Ще има и има вече глобална пазарна икономика, с пазари и конкуренция. Но ще има и има национални държави или държави на Отечествата с патриотизъм, родолюбие, любов към Родината майка и Отечеството - баща. Като освен това има федерализация на ЕС, както и на Север и Юг във света, като федерализацията е центростремителна сила, а държавите на отечествата е центробежна сила и федералното управление ще бъде един вид центробежен регулатор. Светът ще се обедини в СЕВЕР и ЮГ за да няма икономически кризи при новия глобален пазарен конкурентен капитализъм. Мисля, че са излишни всякакви носталгични спомени за социализма, който бе направен по едно грешно допускане на Ленин за държавно монополистичен капитализъм - империализъм. Хората трябва да запазят пълно спокойствие и да работят много и упорито и да повишават производителността на труда. Като капиталистите не трябва да увеличават нормите, но да увеличават заплатите, защото от увеличаване производителността на труда печелят и те Не трябва и да увеличават изкуствено цените и да има инфлация, за която няма причини, освен алчността на търговците да оберат парите на хората. .А политиците да реформират системата, за да се получи диамантеното християнство. Ще има доброта, човещина, любов, уважение и т.н. на хората един към друг. Не всеки да е срещу всеки, а хората да са рамо до рамо един до друг и добри и човечни да работят повече и да живеят по добре.
Аз описвам на 23.08.2019 в 11:03
това, което се случва в света. Не пиша някакви фантасмагории, които не са верни, а живата реалност. Но ме изтриват. А всички виждат, че светът се променя, но не знаят точно какво се случва. А аз описвам това, което се случва. И мисля, че хората трябва да знаят какво се случва и дори да коментират това в сайта. Истината не трябва да се крие и дали Явор Дачков или Администратора имат дадени други виждания и това, което пиша може да не съвпада с техните виждания, мисля, че не трябва да се изтрива истината.
Най-голямата ни трагедия като народ е, на 23.08.2019 в 11:38
че всеки защитава собствената си теза, И защитата не се състои в друго, не излизат с факти, че ето такива неща не е имало, не, те се защитават, заливайки с помия опонентите си. Да се плюе по управленията преди 9.09. не е нищо ново. 45 години ни учеха в училище колко ужасно е било тогава. Всъщност историята, която учеха децата за Царство България след Освобождението беше история на борбата на добрите привърженици на Димитър Благоев и всички останали `лоши`. И сега когато се правят опити да се каже нещо и за репресиите на самите `добри` започва големия рев. Преди 89- ни пълнеха главите само с това - колко всичко е прекрасно, как Партията ни води напред към светлото бъдеще и пр. и пр. Ами вместо тия вопли защитниците на социализма да разберат, че за тези 45 години трябва да се казва истината. А истината не е много приятна. Далече съм от мисълта да защитавам днешната демокрация, но да се пеят само хвалебствия за социалистическа България си е жива лъжа.
77777777777777777 глупака на 23.08.2019 в 11:55
у нас никога не е имало комунизъм/такъв е имало само в кибуците на израел/ а също и истински социализъм/като социална държава/.Имаше дьржавен капитализъм от болшевишки тип.Това за сведение на калинките в историческата наука .
Българин на 23.08.2019 в 12:36
До Мильо Лудия: Лагерът в Белене е създаден през 1949г. от комунистите. Освен, че си луд си и неграмотен!
75 г. на 24.08.2019 в 18:12
Тези, които дойдоха на власт на 9.9.44. , не са преставали да управляват под различни модификации и форми- комунисти, посткомунисти, седесари, царисти, герберасти, турци на българска служба- нещо като обратни еничари, при които е налице- според определението на дядо Вазов- "българин на турска служба". Българският народ се оказа неспособен да изгради своя система на демокрация, комунистите се самовъпроизведоха чрез мутирали милиционери, слуги на режима пред 89г., обслужващ персонал, дисквалифицирани комунисти, всякакви отрепки .Затова 75 години са една цялост, една и съща част от една епоха, която съвсем няма да си отиде скоро.
парадокс е на 24.08.2019 в 22:43
при капитализма от български тип, а и не само, да се каже или пише нещо добро за социализма и комунизма. Че е имало ужасно лоши неща е ясно, но къде е нямало, а и защо трябва да се представят тенденциозно и унизяващо усилията при изграждането на страната ни на милиони българи? А това лице - Даниел Вачков, и подобни като него ликвидират, както академизма, така и научния подход и се явяват разрушители - те ще разрушат всико в стремежа си да угодничат по най-недостоен начин.
Дължим голяма благодарност на 25.08.2019 в 13:15
на журналиста Христо Георгиев, който вече години наред въпреки манипулативната държавна пропаганда не оставя да умре истината за периода до 09. 09. 1944, както и за първите години след това. Нещо, което не се осмеляват да направят професорите по нова история, защото ще им изстинат местата. Всичко е въз основа на документи, а не като измишльотините на новопръкналите се демократи (част от които бивши сътрудници на ДС).
Глухар на 25.08.2019 в 17:08
Твърде много думи . Всичко зависи от това - колко голям простак държи властта . Той си нарича обществения строй както му харесва на него , без значение ние какво мислим и искаме . Прослушайте песента ТОДОР КОЛЕВ - „Песен за простака „
Авторът е прав на 26.08.2019 в 13:51
Даже подтвърждава Евгений Евтушенко: "Посредствеността е не естествена, както е не естествена ЛЪЖАТА!". Иска да каже много, но и това, което казва е стойностно за обективността на процесите в страната. Всички искат ИСТИНАТА! Коя е ТЯ? Оказва се - всеки я мери от висотата на своята осведоменост и някакви познания. Животът е сложен и трудно се описва с малко думи много хиляди години. Оказва се, че готови рецепти НЯМА, в т.ч. "Що е социализъм и има ли почва у нас?" на Д.Благоев на стотици страници се опитва да ни светне нас, а той сам е търсил отговор до последния си дъх. Е. опитахме един модел на "социализма", защото друг в този момент нямаше! Този модел бе изчерпан, защото и външните, и вътрешните условия се промениха! Нов модел никой не предложи, в т.ч. "Центърът за стратегически изследвания на БСП". Никой не предлага, защото елитите са на кръстопът: нравствеността пада стремително, всичко се подчинява на парите и виждаме как категорично се отричат очевидни факти. Стигнахме до там, че "българска" студентка в Берлин да пише дисертация, че Баташко клане не е имало??????? Други титоловани "учени" проповядват, че турското робство било "османско присъствие"; посланик Уорлик ни внушаваше, че Турция е оставила огромна култура в България…. 1944 г. официално е призната на държавно и международно равнище като Трета национална катастрофа на страната. Почва се строителството на Нова България с много борба, макар че е съпроводена с грешки, пропуски и т.п. Работата учеше, училищата бяха достъпни за всички, болници и санаториуми също, България стана уважавана страна сред съседите си и в света. Висшите ешалони на Партократията се самозабрави, ръководена главно от лични интереси, което естествено доведе до евтино продаване на всичките усилия и надежди на ТРУДОВИТЕ хора. Станахме това, което сме и още не можем да се изправим! Защо? Защото интелегенцията не може да оглави БОРБАТА за национална нравственост и с личен пример да докаже как се отстоява този морал. Доктрината приписана на А.Дълес, действа безотказно чрез своите соросоиди. Няма такива, като Ив.Чолев, син на един от най-заможните хора в Костенец, близък до Царя, който можел да го помилва преди разстрела 1923 г., но Ив.Чолев поставя условие: "Или да бъдат помилвани и всички останали мои 13 другари, или не приемам помилването!" Преди разстрела, на въпроса "Какво е последното ти желание, Иване?" Отговор: "Да бъда разстрелян ПРЪВ, та нито един от 13-те осъдени на разстрел да не остане с мисълта, че съм се възползвал от помилването на Царя!". Това поведение не е ли повод за сериозна дисертация? Или колко много АБПФК, когато Т.Живков ги създаваше, да отговаряха: "Ние не сме се борили за привилегии!" Кой ще ги изследва тези личности днес от всевъзможните научни центрове и фондации??? Архивът е пълен с такива примери на достойство, смелост и всеотдайност към Родината! Но, докато Уорлиците продължават да ни внушават своите Дълесови доктрини, заставят ни да преписваме нашата История, доброто ще живее само в спомените на тези, които са се борили, вярвали и вярват, че "животът да бъде по-хубав, животът да бъде по-мъдър…"! Помните, това са думите на синът на Първия кмет на Банско и майка му е възпитаничка на Американския коледж в София....
Ролята на учителя на 26.08.2019 в 15:36
След като е спорно, няма място в училище. Училищната история няма задача да разкрива цялата остина на някого. Тя учи децата да мислят, това е цадачата и целта и, и това се прави с примери от дадената област. И това се отнася за всеки предмет. Разни порфесори бъркат аудиторията. Ролята на учителя е да ги учи, но ни да пази психиката на децата от такива набези! Защо не покажете ка се организират хората да си направят цели села и всеки има къща (независимо от режима) и как това полезно нов хау да се изпозлва днес, а не да робуваш на банки 30 години? Не е ли безсрамно д аописваш живота на родителите си като живот в някакво престъпление. Гнусно е всичко това.

Напиши коментар