I. Тридесет и три столетия търговски войни
Мнозина изследователи твърдят, че икономическите санкции датират от времето на Пелопонеските войни. Те са прави, но не докрай, тъй като не санкциите са последица от тези войни, а войните са последица на санкциите.
През 433 г. пр.н.е. Перикъл сключил съюз с Керкира (остров Корфу) – непримирим противник на основния спартански съюзник Коринт. Пак тогава били подновени договорите за приятелство с Региум и Леонтини. По този начин достъпът на зърнени храни до Спарта бил силно ограничен. Както е добре известно, в Пелопонес жито не вирее в изобилие, а както е също така добре известно, когато си притиснат до стената вадиш оръжието. Появили се още съюзници на Спарта и Коринт. Мегара била съсипана от икономическите санкции на Атина, а Егина от години - обременена с много тежки данъци. С една дума причините се оформили и оставал само поводът.
През 432 г. пр.н.е. малкият полис Потидея на Халкидическия полуостров въстанал срещу властта на Атина. Къде Халкидики, къде Пелопонес? Спарта веднага обявявила война на своята съперница. Колко благородна била целта!?! Според спартанския цар Архидан II - представител на най-закостенялата аристократична традиция, важното било всички елини да се вдигнат срещу “тиранията на Атина” (всъщност най-развитата гръцка демокрация). Вдигнали се и взели, че я победили. Колко това било “хубаво” за Древна Гърция, най-добре разбрал Филип II Македонски, който я приобщил към младата си империя половин век след Пелопонеските войни.
Ние обаче твърдим, че първата икономическа война в историята е Троянската. Основание за това ни дава констатацията, че Илион (Троя) заемал стратегически важна позиция на крайбрежието на Егейско море и контролирал пътищата навътре в подконтинента. Неговият цар в много по-висока степен заслужавал титлата си в сравнение с т.нар. “царе” на десетките ахейски държавици. Именно затова те се обединили в решението да елиминират един път завинаги влиянието на своя съперник.
Разни там Елени и Париси, барабар с олимпийските богове и огромното число герои от двете воюващи страни, дето умирали всеки ден и пак не свършили, стават само за миманса на събитията отпреди тридесет и три века, които в съвременен прочит са нескопосна трагикомедия.
Минали години.
“Василеопаторът Стилиан Зауца имал роб скопец на име Мусик. Той се сприятелил със Ставракий и Козма, които произхождали от Елада, търговци – жадни за печалба и сребролюбци. Желаейки да печелят повече, чрез посредничеството на Мусик, те преместили тържището с българите от столицата в Солун и обложили българите с по-тежки търговски мита. Когато българите съобщили това на Симеон, той уведомил император Лъв. Заслепен от пристрастието си към Зауца, последният сметнал всичко това за дреболия. Симеон се разгневил и вдигнал оръжие против ромеите.” Така пише продължителят на хрониките на Теофан.
Ето че, през 894 г. избухнала първата търговска война в средновековна Европа. Войските на Симеон навлезли в Югоизточна Тракия и нанесли тежко поражение на византийците. При оттеглянето си българите отвели много пленници, а хазарите, които служили като наемници, били върнати на императора с отрязани носове.
В наши дни на наемниците в търговските войни не им режат носовете. Те обикновено се самоубиват или изпадат в тежки депресивни състояния. Представителите на по-високия ешалон стават клиенти на пенитенциарни учреждения, ако не са се подготвили добре да достигнат до екзотични държави, които не извършват екстрадиции. Най-висшите се оттеглят, за да правят необходимите анализи и в очакване на следващите сблъсъци да “лъскат саби, щитове”. Най-висшите от най-висшите се ползват от индулгенция. Такива като Доналд Тръмп по три пъти могат да обявяват личен фалит, но като застанат начело на държавата, раздават правосъдие от последна инстанция.
Минавали си годините, а търговските войни ставали все по-интензивни. Колко века са си разменяли удари под кръста Венеция и Генуа, но на спортен език, “мачът все оставал в центъра”. Генуезците взели леко позиционно предимство в Черноморския регион като се сношили с добруджанския владетел Иванко, а силно превъзходство получили чрез подкрепата на османските турци за завземането на Константинопол през 1453 година. Затова щедро им бил отпуснат цял квартал (Пера) за заселване и стопански дейности, където само генуезкият консул имал правомощия за уреждане на отношенията на сънародниците си. Турците имали мъдро разбиране за използването на търговските и занаятчийските умения на неправоверните. Затова след 1492 г., когато Изабела Кастилска и Хуан Арагонски изгонили евреите от Испания, Османската империя радушно ги приела. Все в същия период, венецианците пък заложили на своя карта – Свещеният орден на рицарите от Йерусалим, Родос и Малта.
Малко по-рано от описаните събития, противоречията ударили и мощния Ханзейски съюз, който обхващал основните търговски центрове от Лондон до Берген (Норвегия). Впрочем, и до ден днешен пазители на неговите традиции са свободният ханзейски град Хамбург и свободният ханзейски град Любек във Федерална република Германия. През 1356 г. южните ханзейски градове отказали да купуват от Новгород и Псков восък, който бил една от най-ценените тогава стоки. В отговор на това управлението на Новгород спряло износа на кожи от редки животни към останалите градове от съюза. Само че, тези кожи били полуобработени и имали трайност три-четири месеца. При тогавашните условия завършване на процеса било възможно само в Брюге (Брюж) и Лондон. Станало така, че вследствие на забраната за износ, целият Новгород се вмирисал. Тези пикантни обстоятелства са изкусно интерпретирани от Пол-Лу Сюлицер в известната му книга “Богаташите”. Все пак, страните постигнали споразумение и кожите поели по предназначение.
Като цяло, така заършват повечето от търговските войни.
И пак минали години...
Когато през 1770 г. Джеймс Кук започнал да изследва източното крайбрежие на Австралия, а Джеймс Харгрийвс изобретил предачната машина, северноамериканските колонисти взели, че се възмутили от британското присъствие и се хванали за оръжие. На 19-20 януари същата година се състояло подобието на битка при Голдънхил, близо до Ню Йорк. Нито едната, нито другата страна инкасирали сериозни загуби, но все пак бил открит конфликтът с британската корона. На 5 март 1770 г. станало “Бостънското клане”. Макар и силно хиперболизирано, защото пострадали общо трима души, то възбудило духовете и започнали епизодични сблъсъци по правилата на партизанската война. Дошъл обаче важен момент. На 10 май 1773 г. британският парламент приел закон, с който митото за чая, внасян в Обединеното кралство е намалено, но за този – товарен за американските колонии, останало твърде високо. На 16 декември Лендъл Питс повел отряд колонисти, предрешени като индианци-мохавки към кея Грифън. Те се качили на борда на корабите на Източноиндийската компания и изхвърлили триста сандъка с чай в залива. Това събитие остава в историята като “бостънското чаено парти” или “бостънското пиене на чай”. В Чарлстън докерите пък отказали да разтоварват чая и той така си останал на корабите.
Ето, че и заради чай са ставали революции, а не само заради “македонската наденица”, както ни уверява телевизионната реклама.
В края на 1806 г. Франция била на върха на могъществото си с единствен останал съперник - Обединеното кралство. Това мотивирало Наполеон да обяви блокада на гордия Албион, с която забранил от 21 ноември износа на храни и други продукти от континентална Европа. На 7 януари 1807 г. британците от своя страна наложили забрана на кораби на неутрални държави да търгуват с Франция, но тази мярка нямала особен ефект. Разбира се, започнали флангови действия. През септември 1807 г. британски морски сили подложили на обстрел Копенхаген и пленили флота на Дания като наказание за това, че тя се е присъединила към континенталната блокада. От своя страна французите изпратили окупационен корпус в Португалия, която отказала да се включи в континенталната система.
Най-важна в изтощителната икономическа война била позицията на Русия. Според договора от Тилзит от 25 юни 1807 г. между Наполеон и Александър I, руската империя поела ангажимента за присъединяване към континенталната блокада. Още към 1810-1811 г. станало ясно, че за Русия е крайно неизгодно участието в тези санкции спрямо Обединеното кралство, защото нейната външна тръговия спаднала с двадесет-тридесет процента. Руснаците започнали тайно да внасят британски промишлени изделия и да изнясят селскостопански продукти чрез кораби на неутрални държави. Същевременно въвели повишени мита за френските стоки. В разговор с пратеника на Александър I във Франция, в началото на 1811 г., императорът дал воля на негодуванието си. Той изтъкнал, че по достоверни сведения, руските митнически власти горят френските стоки и заплашил, че в отговор ще заповяда също “да се изгаря... всичко, което идва от Русия”. Макар и не най-важната, това е една от причините, които мотивирали Наполеон за “великия поход” през 1812 година, който поставил началото на края на преекспонираното му величие.
Този път минали не много години – само дето мястото на действие се прехвърлило в Далечния Изток.
Като основна база за икономическата си експанзия в Китай, Обединеното кралство използвало своите колониални владения в Индия, а до 1833 г. Източноиндийската компания имала пълен монопол върху британската търговия в района. Основните стоки, внасяни в Китай били вълна, памучна прежда, калай, олово и желязо, а износът от там включвал чай и сурова коприна.
През 20-те години на ХХ в., тази компания взела в ръцете си контрабандния внос на индийски опиум в Китай и той станал най-важният за нея доход, като се почне от данъците върху посевите с опиумен мак и се мине през издаването на лицензи на отделни търговци. Така вносът на опиум значително надвишил по своята парична стойност целия износ от Китай и се наложило последният да посегне на запасите си от сребро в държавния резерв.
Разбира се, Обединеното кралство искало не само узаконяване пласмента на опиум, но откриване на китайския пазар за внос на платове, намаляване на митата, установяване на повече пунктове за международна търговия - дотогава такъв бил само Кантон (Гуанчжоу), отмяна на някои привилегии на китайските търговци. Дълготрайна цел станала предоставянето на екстериториалност за британските поданици, което ги изваждало от юрисдикцията (както гражданска, така и наказателна) на местните власти. Върхът на претенциите стигнал до искане за създаване на военноморска база на китайското крайбрежие.
В своите попълзновения в този регион, Обединеното кралство далеч не било само. Търговците и корабособствениците от САЩ започнали да проявяват интерес към проникване в Китай и други азиатски държави още в края на XVIII век. Основно износно перо станали ценните кожи, а вносът по традиция включвал чай и коприна. Сериозен интерес представлявали китоловството и риболовството в северната част на Тихия океан. Американците се показали и достойни конкуренти в контрабандния внос на опиум – на тях принадлежали всички количества с произход от Османската империя.
По това време Франция била твърде заета с колониалната си експедиция в Алжир, но присъствала както в Китай, така и в цяла Югоизточна Азия с множество католически мисионери.
Управляващата династия Цин и нейното правителство добре осъзнавали гибелните последици от вноса и употребата на опиум – от здравето на населението, упадъка на нравите, разоряването на занаятчиите, отслабването на дисциплината в армията и сред чиновниците до изтичнето на сребърния запас в чужбина, което всъщност било икономически най-обезпокоителното. За да бъдат взети мерки, за императорски комисар в Кантон бил назначен сановникът Лин Цзе-сюи. През 1839 г. той заповядал да бъдат конфискувани от британските търговци и унищожени повече от 20 000 сандъка с опиум. И така през ноември 1839 г. започнала първата опиумна война.
Реалните военни действия се развили през лятото на 1840 година. Обединеното кралство разполагало в китайски води с шестнадесет военни кораба, с петстотин и четиридесет оръдия и четири хиляди войници. Те се оказали напълно достатъчни за разбиване на архаичните местни въоръжени сили. Още след първите поражения, централното правителство отменило забраната върху опиума. През 1841-1843 г. се редували периоди на примирие и британски наказателни операции. На 29 август 1842 г. на палубата на военният кораб “Корнуолис”, акостирал край китайското крайбрежие, бил подписан Нанкинският договор. Съгласно неговите условия, Китай отстъпил на Обединеното кралство Хонгконг (Сянган). Задължил се да плати 20 милиона юана контрибуции и да открие за британската търговия пет морски пристанища, в които да бъдат обособени отделни квартали за чужденците със собствено управление. Търговията с опиум не била легализирана, но и не била забранена – останали си добре известните и отработени стари канали.
На следващата година в Хумин било подписано допълнително споразумение, по силата на което Обединеното кралство получило правото на “най-облагодетелствана нация” и привилегията за екстериториалност, т.е. консулска юрисдикция за британските поданици, респективно несъобразяване с местния правен ред.
През 1839 г. САЩ изпратили два кораба, за да направят морска демонстрация на Китай. Те нарекли корабите “ескадра”, макар че по това време едва ли целият им военен флот се е равнявал на пълноценна ескадра (впрочем, авторитетният американски изследовател Джоузеф Най е изчислил, че през 80-те години на ХIX в. цялата редовна американска армия е била по-малка по численост от тази на Княжество България).
На 3 юли 1844 г. американците получили въз основа на договора от Ванся правото на най-облагодетелствана нация и всички предимства, дадени на Обединеното кралство. Те дори били надхвърлени с по-широко приложно поле на екстериториалността и безмитното превозване на стоки от едно открито китайско пристанище до друго. Вярно е, че този акт формално лишавал американските търговци на опиум от покровителство на тяхното правителство и от пряка защита на неговите консули. На това САЩ намерили бързо решение. Създадена била компания “Ръсел и Ко”, която поела опиумната търговия. Нейни собственици били консулите в Кантон и Шанхай, а те се ползвали с имунитет.
Най-накрая на опашката успяла да се нареди и Франция, но това е съвсем естествено, тъй като французите не си направили труда дори за минимална военна демонстрация (както американците), а още по-малко за преки военни действия (както британците). Те обаче, си получили правото на “най-облагодетелствана нация” на 24 октомври 1844 г. и извоювали свобода на китайците да изповядват християнството, а на френските мисионери да строят храмове и да проповядват в откритите пристанища на Китай.
Има-няма петнадесет години и избухнала втората опиумна война, ама тя не била толкова за търговията с наркотици, колкото за увеличаване на привилегиите на великите държави, защото и други от тях поискали да се хванат на хорото.
Изминал малко повече от век и бумерангът взел, че се завърнал. Благодарните народи на Далечния изток, които разбрали предимствата на опиума, решили да ги споделят със своите едновремешни покровители от САЩ и Западна Европа. И станала, каквато станала...