Рисковете от мечтата за космополитност

В статия, публикувана на 1 юли в „Ню Йорк Таймс”, Дейвид Брукс твърди, че американската политика е подложена на основно преустройство. Старият спектър „ляво и дясно” не е толкова приложим за сегашната реалност, колкото разделението по оста „отвореност/затвореност”: „Последната надежда на Тръмп – пише Брукс – е да промени дебата за формата на правителството в дебат по темата отвореност/затвореност... Неговата единствена надежда за победа е да представи опонентите си като дясно-ляв естаблишмънт, който подкрепя отворените граници, свободната търговия, космополитната култура и глобалната интервенция.”

Един месец по-късно, в своето издание от 30 юли, списание „Икономист” публикува материал със заглавието „Новото политическо разделение: сбогом, ляво срещу дясно. Истинското състезание ще бъде между отвореното и затвореното”, който предложи подобна теза: „Конвенциите подчертаха нов политически разлом – не между лявото и дясното, а между отвореното и затвореното. Доналд Тръмп, кандидатът на републиканците, обобщи едната страна на този разлом с обичайната си лаконичност: „Американизъм, а не глобализъм ще бъде нашето кредо” – обяви той. Неговите антитърговски тиради бяха повторени от крилото на Бърни Сандърс от Демократическата партия.

След това „Икономист” цитира сходни динамики в Унгария, Полша, Франция и разбира се, в Обединеното кралство. „Популистките европейски авторитарни партии от лявото и дясното се радват на близо двойно повече подкрепа, отколкото в началото на ХХІ век. Освен това изцяло съставят управляващия кабинет или пък са част от коалиция в девет държави. Решението на Великобритания да напусне ЕС е най-голямата награда на антиглобалистите досега.”

Какво представляват глобалните дела

В лицето на Доналд Тръмп в Съединените щати и във възхода на популизма в Европа виждаме огромно предизвикателство пред мечтата за космополитност, идеята, че народите на света могат да загърбят различията си и да живеят заедно в едно мирно мултикултурно общество. Свидетели сме на триенето, което се получава, когато племенната идентичност бива оспорена от изравнителните процеси на глобализацията.

Мечтата за космополитност се уповава на вярата, че светът е рационален и универсален като науката и математиката. Племенната реалност е партикуларистка, не универсална, и повече емоционална, отколкото рационална. Тя усеща интуитивно кое е близо до нея и се отнася с подозрение към далечното. Ние, космополитите, а тук включвам и себе си, и повечето, които следят този сайт, сме изложени на риск да спрем да ценим емоционалната стойност на родния дом и земя.

От еволюционна и биологическа перспектива не е естествено да се чувстваш по-привързан към хората, които не виждаш и не можеш да докоснеш, отколкото към собственото си семейство. Никой от нас няма предци, които да не са защитавали родното. Пренебрегнатите бързо се превръщат в застрашен вид. Може би ние, космополитите, трябва да се разровим под прибързани определения като „фанатизъм” и „ксенофобия”, но не за да ги защитим, а за да разберем техните корени.

Отхвърляне на глобализацията

Бързото напредване на глобализацията чрез пътуванията, търговията и все по-усъвършенстваните технологии за комуникация се усети през последните десетилетия като непреодолима сила – неизбежна и неудържима, подобна на технологичния прогрес. Наскоро станахме свидетели на обратната тенденция – съпротива под формата на Брекзит и другите затваряния, които описва „Икономист”, да не говорим за призива на Тръмп за изграждане на стена в буквалния смисъл. Защо се получава така?

За да разберете широчината и дълбочината на антиглобалисткото течение, можете да се върнете към есето за международните отношения на Самюъл Хънтингтън, прераснало през 1996 г. в книгата му „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред”. Знам, в предишна статия оспорих една от тезите му и написах, че „По-важен от противоречията между великите цивилизации е сблъсъкът в рамките на всяка от тях. Това е колизия между „справилите се” (в известен смисъл предстои да се определи какво точно означава това) и „(из)останалите” – израз с осезаем ироничен резонанс.

Не искам да си връщам думите назад. Все още вярвам в тази своя теза. Но днес гледам на нея по-скоро като на семейна свада с Хънтингтън, не като опит да развенчая основната му идея, а именно, че цивилизационната парадигма обяснява съвременния свят по-добре, отколкото Студената война и Вестфалската национално-държавна парадигма, която я предшества. Нямах намерение да отричам ползата от възприемането на света като разделен между велики цивилизации. Просто посочих вътрешни цивилизационни цепнатини, различни от сблъсъците между отделните цивилизации, които Хънтингтън очертава. 

Много от неговите критици – те се съюзяват в едно юбилейно издание от 2013 година на Foreign Affairs – не разбират основния му аргумент. Той не предрича сблъсък, въпреки че аз твърдях точно това в една предишна статия, а неотдавнашни събития като клането в „Шарли Ебдо” и възходът на „Ислямска държава” го карат да изглежда доста далновиден.

Хънтингтън по-скоро предлага един различен поглед върху световните дела. Вместо да пречупва света през идеологически спектър – ляво и дясно, капитализъм и комунизъм, той ни предлага една цивилизационна перспектива, която разделя света на девет големи цивилизации – западна, латиноамериканска, африканска, ислямска, китайска, хиндуистка, православна, будистка и японска.

Естествено, краищата им се размиват. Те не са ясно очертани, както границите, които разделят държавите. Но различията им са разпознаваеми точно както различията между отделните религии, които са в основата на културите им. Възходът на религиите през втората половина на ХХ век, който Хънтингтън описва в главата „La Revanche de Dieu”*, може да се стори на модерния западен ум ирационален и регресивен. Но разковничето се крие тук – ние, западните модернисти, всъщност не разбираме особено добре как функционира останалият свят.

Вместо да гледаме на „останалите”, които се справят с живота по различен от нашия начин, като на доказателство, че човешката свобода е реалност, ние сме склонни да вярваме, че Западът е по-добър и по-цивилизован – вяра, която се осланя повече на идеята за линеен, универсален и секуларен напредък – от по-малко цивилизовани към по-цивилизовани, отколкото на плуралистичното разбиране за съществуването на множество цивилизации. И предвид нашия икономически напредък, висок стандарт, очаквания от живота, предвид науките и технологиите ни, не е чудно, че го правим.

Но го правим на свой собствен риск. Нашият универсализъм ни кара да бъдем арогантни и ни изкушава да се месим в делата на други цивилизации, което създава проблеми, включително кашата в Близкия изток. Едно от последните послания в книгата на Хънтингтън гласи:

„В нововъзникващия свят на етнически конфликти и на цивилизационен сблъсък западната убеденост в универсалността на западната култура страда от три недостатъка: тя е погрешна; тя е безнравствена; и тя е опасна”**.

Критиците на Хънтингтън

Да се четат критици на Хънтингтън в светлината на последните събития е поучително. В статия от 2013 година, озаглавена „Двадесет години след книгата на Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите”, Джефри Хейнс пише: „много от тях оспорват твърденията му за културен конфликт между „християнския Запад” и „ислямските фундаменталисти” с аргумента, че Единадесети септември не е начало на сблъсък между цивилизации, а по-скоро последното издихание на транснационалния ислямски радикализъм. (Остава да се види дали събитията в Мали и Алжир не са началото на нова фаза.)”.

Уви, през 2013 година Хейнс няма как да знае за предстоящия възход на „Ислямска държава”, така че няма вина.

През 2011 година в статия за книгата на Хънтингтън Дейвид Брукс пише: „Изглежда, че много хора от арабския свят споделят общ глад за свобода. Те знаят, че универсалните човешки права съществуват, и се чувстват обидени, когато не ги получават. Културата е важна, но под културните различия съществуват универсални стремежи за достойнство, за политическа система, която те изслушва, отговаря и уважава волята на народа”.

Но дали това е опровержение, или просто обобщение на това, което Хънтингтън намира за погрешно, безнравствено и опасно в западния универсализъм?

В едно отношение обаче аз заемам страната на някои критици. В последната ми колонка, след няколко дълги цитата на мои колеги от същото пространство, написах: „Изглежда, че ние споделяме чувството за дълбоко утаени наслоявания в човешкото общество. Ние гледаме на геополитиката от първата Реформация насам като на средата на сандвич, притисната от едната страна от хилядолетна религия, а от другата - от икономика, набираща сили с възхода на индустриалната революция”.

Въпреки че уважавам чувствителността на Хънтингън относно пресечната точка между политиката и религията, не съм толкова впечатлен от разбирането му за взаимодействието между политиката и икономиката.

В един пасаж, който подкрепя аргумента от последната ми статия, Фуад Аджами изяснява въпроса идеално: „Къде е този конфуциански свят, за който говори Хънтингтън? В дейните и процъфтяващи земи на Тихоокеанското крайбрежие толкова голяма част от политиката и идеологията сублимира във финанси, че страните от Източна Азия са се превърнали в работилници. Цивилизацията на Китай е мъртва, Индонезийският архипелаг е глух за зова на религиозните радикали в Техеран, докато се опитва да догони Малайзия и Сингапур. От земите на Тихия океан вече духа различен вятър. В съвременния свят властва икономиката, а не политиката”.

Един въпрос обаче остава – дори строг политически анализ на световните дела трябва да отчита културните и религиозните привързаности – разрастването на световния пазар не може да задоволи подобни емоционални потребности. Защото дълбоко установените ценности и вярата не са за продан.

Бел.ред. – рубриката за глобална политика се води от редколегията на Стратфор – разнообразна група от мислители, чиято вещина вдъхновява строга и иновативна мисъл. Мненията им са си единствено техни и служат за допълване и дори за оспорване на нашите убеждения. Ние приветстваме това предизвикателство и се надяваме на същото за нашите читатели.

*Джей Огълви се присъединява към редколегията на Stratfor през януари 2015 година. Пред 1979 той напуска поста си на професор по философия в Йейл, за да се присъедини към SRI, бившия Станфордски изследователски институт, като директор на научните изследвания. През 1987 година доктор Огълви е съосновател на Глобалната бизнес мрежа. Автор е на девет книги.

* La Revanche de Dieu (фр.) – отмъщението на Бога. – Б.пр.

** Цитатът е от изданието на „Обсидиан” в превод на Румяна Радева. – Б.пр.

Превод от английски: Филип Каменов