"Най-силната ми и ярка среща в професията беше тази с Катя Паскалева! Срещу мен се изправяше огромна вътрешна мощ! Понякога съм имал усещането, че вършим нещо възвишено, нещо, което ни спасява от всичко. Това са мигове, които с малко колеги съм преживявал. Потъвахме... Бяхме „извън”... Живеехме в съвършено друг свят." Трета част от интервюто с Рашко Младенов - още весели (и поучителни) истории от срещи на сцената и в киното с Олег Янковски, Михаил Казако́в, Августин Пейчинов, Кристо и Жан-Клод, Надя Ножарова и други звезди от световния небосклон. За приятелствата, за разочарованията. И няколко афоризма за финал. Ако искате да се срещнете на сцената с Рашко Младенов (НОИ) и големия ни музикант и композитор Константин Цеков (ФСБ), заповядайте на музикално-театралния спектакъл „ЛА” на 30 октомври (четвъртък) от 19,00 ч. в Младежки театър „Николай Бинев”
Рашко Младенов: С Коста Цонев спирахме да играем от възторг по Катя Паскалева

Може би е време да кажа, че подготвям книга с моите спомени и искам за нея да оставя професионалния си път – организацията на театъра, моето директорстване, отношенията ми с колеги – всичко, което е тясно свързано с професията ми.

 

"В лунната стая" от Валери Петров, театър "София" 
Калина Попова, Илка Зафирова, Рашко Младенов, Сашка Братанова, Ицко Финци и Мая Драгоманска (долу)

 

А сега да ти разкажа няколко истории, които биха заинтригували по-широк кръг читатели. Защото по времето, в което имах възможността толкова много да пътувам, целокупният български народ знаеше само социалистическия лагер. Човек не можеше лесно да излиза на Запад, да не говорим за Америка и Канада. Една от най-интересните случки – подарък свише – беше участието ми във филма „Виза за океана”, който снимахме в продължение на три месеца на кораб.

 

Потеглихме от пристанище Бургас в края на ноември 1973 г. с 12 човека снимачен екип: Лада Бояджиева – режисьор, Виктор Чичов – оператор, с двама помощници – Томето, втори оператор, и Кони – камерен техник, Ирина Маричкова – художник-постановчик, Никола Велев – директор на продукция, Румен Сурджийски – натоварен с всички останали функции – втори режисьор, скриптер, организатор, гримьор, реквизитор, осветител и общ работник, актьорите Антон Горчев, Кирил Господинов, Васил Попилиев, Георги Стоянов и моя милост. На всички ни бяха извадени международни моряшки паспорти, в които бяхме вписани като общи работници на кораба „Слънчев бряг”. Вероятно за да се избягват обяснения пред съответните власти на други държави какво търси на рибарски кораб група хора, която е с друг предмет на дейност. Преди да продължа, бих искал да кажа на

 

Тони, Дедето, Кирето, Жоро, Лада, Ирина и Кони – Царство ви небесно.

 

Целият екипаж на кораба беше радостно възбуден, че му предстои воаяж в компанията на известни български артисти, защото иначе, както ще разберем по-късно, тяхната работа беше тежка и най-вече еднообразна. Централната роля във филма се играеше от Антон Горчев, героят му беше главен механик на кораб. Георги Стоянов играеше капитана, Дедето Попилиев – помполита, Киро Господинов – палубния боцман (това отговаря на старшината в армията), а моя милост – четвърти механик (който също задължително е офицер). Имаше в сценария още едно лице от женски пол, което не пътува с нас, защото нейните снимки предстояха чак в Нигерия, където тя трябваше да пристигне със самолет. За тази роля беше избрана Силвия Рангелова, с която поддържахме непрекъсната връзка по телеграфа.

 

По българските посолства в Западна Африка малко преди нас беше минал „Козият рог”

 

 

и всички български служители искаха да видят Антон Горчев на живо. Явно нашето движение се следеше, защото още в Дакар на пристанището ни чакаше нашият посланик и същата вечер цялата ни снимачна група беше на прием в посолството. Разбира се, показахме си рогата, изпонапихме се всички, но слава богу, и работещите там не останаха по-назад. Движехме се към Гана, когато един ден видяхме на информационното табло (на филмовата ни продукция), че на другия ден ще се снима. Близки планове на Антон Горчев на кораба. Бяхме в открито море, вечерта с Тони ограничихме пиенето, за да е той свеж на другата сутрин. Аз, разбира се, също станах, да не пропусна нещо от снимките. Разигра се следната сцена. Камерата беше поставена на горната палуба. Накъдето и да я завъртиш, се виждаше само вода. Тони застана на указаното от режисьора място и търпеливо зачака. Бленди, измерване на светлина, поправка на грим и всички снимачни фокуси, преди да се пусне камерата. Когато всичко беше готово, Лада се обърна към Румен Сурджийски и му нареди: Помоли капитан Алатов да дойде, ако му е възможно! Не след дълго капитанът се появи и усмихнато каза: Капитан Алатов на вашите услуги.

 

Другарю капитан, сега, както виждате, камерата ми е тук, актьорът – тук, а слънцето ми е тук –

 

 

посочвайки и трите обекта. Може ли да завъртите кораба така, че ако актьорът ми е тук, а камерата тук, слънцето да ми дойде ето тук? - пак с изчерпателни движения показа нашият режисьор. Налага се да припомним, че от визьора на камерата, накъдето и да я завъртиш, се виждаше само море. Капитанът се посуети малко, огледа смълчаната ни група и плахо каза: 

 

Другарко Бояджиева, мисля, че ако преместите камерата ето тук, а другаря Горчев тук, слънцето ще ви дойде ето тук и без да се налага да въртим кораба.

 

И усетил конфузията, замаза: Не се притеснявайте, така става, когато човек не е на ясно с навигацията.

След три месеца в океана разбрахме, че не ни е разрешено да снимаме на територията на Нигерия, защото властите не са уведомени, че в държавата им ще се снима чужд филм. При първоначалното си идване бачо Кольо всичко уредил – и пребиваването, и спането, и храненето, и парите, само не му хрумнало да поиска разрешение за снимки. Виктор Чичов излезе с предложение да наемем едно такси комби, да качим снимачната техника, предварително епизодите да се разкадроват и за два дни(!), докато Силвия е в Нигерия, да заснемем каквото можем директно от таксито. Още при първия ни опит на портала на пристанището откриха техниката в таксито,

 

върнаха ни обратно и ни предупредиха, че при следващ опит ще конфискуват всичко.

 

Цялото ни пътешествие се обезсмисляше, на всичкото отгоре трябваше да стоим още цяла седмица в Лагос, за да разтоварим рибата, която междувременно бяхме събрали от нашия флот на екватора. Всичко това ни хвърли в отчаяние и ние с Тони категорично поискахме да ни върнат в България със самолет при първа възможност. Всички в групата бяхме изпосталели, изнервени, в непрекъснати кавги, не искахме нищо друго, освен да се приберем в България. Както разбирате, в тази морска авантюра не липсваха изненади, приключенията изникваха едно след друго и макар че в този момент не ни интересуваше нищо освен прибирането ни вкъщи, съдбата отново ни хвърли в поредния екшън. Покупките вече бяха направени и ни оставаше да издаяним само още три дни. Зареяни в сладки мисли за България, седяхме на палубата с Тони и Кирето и разсеяно следяхме разтоварването на рибата. Усмихнат до ушите, към нас се приближи една чернилка от техните докери и размахвайки местен вестник, заповтаря:

 

Бальгерия-Нигерия футболь! Бальгерия-Нигерия футболь! Енугу, Енугу!  

 

За да разберем със стоте английски думи на Кирето, че Енугу е град, в който същия ден има футболен мач между „Тракия” (Пловдив) и местния футболен отбор. Попитахме къде се намира този град и ни отговориха, че е на 100–150 км от Лагос. Не проявихме никакво колебание, такситата им бяха много евтини и

 

 веднага договорихме едно „Пежо” 405 до Енугу и обратно за 8 долара.

 

 

Таксито беше комби, с трета седалка отзад, така че се набутахме 7 души плюс шофьора. Мачът беше от 16 ч., тръгнахме към 12,30 и след час бяхме отново в джунглата. През нея беше прокаран асфалтов път (останал от англичаните), колкото да се разминат две коли, и по време на цялото пътешествие срещнахме всичко на всичко едно камионче и една бракма като нашата. Африканците са забележителни шофьори. Нашият човек караше със 150 км в час, като

 

едната му ръка беше на волана, а с показалеца на другата упорито търсеше нещо в носа си.

 

Радостната възбуда започна да ни напуска, когато след 250 км нищо не подсказваше, че може да се появи цивилизация. Минахме през шегичките, че ако попаднем на човекоядци, ще присъстваме на ритуала, преди да ни изядат. Но не щеш ли, след като изкачихме едно възвишение – ето ти го град Енугу. Бедни къщи, тук-там тухлени постройки. Още при влизането в града ни спряха полицаи, които, виждайки цяла кола с бели, веднага предположиха за къде сме тръгнали. Размениха няколко думи с нашия шофьор и една джипка тръгна да ни ескортира до самия стадион. Озовахме се пред голямо телено заграждение, което опасваше целия стадион, приличащ на гигантска буца пръст. След нареждане от джипката

 

бяха отворени железните врати, минахме през един тунел, прокаран в буцата,

 

 

и в тържествено дефиле закръжихме около самото игрище. Течеше вече второто полувреме, нашият човек най-после си извади пръста от носа и след две кръгчета спря пред нещо като трибуна, скована от дъски, на която имаше само трима души. Един дебел негър, една дебела негърка и едно дебело негърче седяха в три кожени английски кресла, над главите им висеше покривало от мръсен брезент, по средата на който имаше дупка, а през нея минаваше електрически кабел, завършващ с голяма въртяща се перка. Останалата част от стадиона представляваше амфитеатър от гола пръст без пейки, където беше наклякала и насядала вероятно цялата мъжка част от населението на града. Както се полага, цялата тази тълпа крещеше и свиркаше и сякаш нашият автомобил за известно време отвлече вниманието на всички, защото за малко затихнаха. Точно в този миг ние спряхме тържествено пред трибуната, шумно се изсипахме от таксито и закрещяхме като обезумели: Тра-ки-я! Тра-ки-я! Шокът беше пълен.

 

Нашите футболисти спряха да играят,

 

от резервната скамейка наскачаха треньори, резерви, всички съпровождащи отбора и ни запрегръщаха, познали няколкото известни артисти. Целият стадион се смълча, реферът не разбираше какво се случва и не знаеше какво да предприеме. Дебелият негър се надигна от креслото (впоследствие научихме, че това бил кметът на града), размени няколко думи с таксиджията, дари ни с широка бяла усмивка и ни посочи да седнем на ръба на дървената трибуна (демек в краката му), за да догледаме всички мача. А самият мач беше още по-голям джумбуш. Температурата – 45 градуса по Целзий, непоносима влага, въздухът не мърда и без да се движиш, дрехите залепват за тялото. „Тракийци” едва се влачеха по терена, резултатът 20 минути преди края беше 0:0! Явно класата на отбора домакин беше в пъти по-ниска от тази на гостуващия, защото техните момчета скачаха като козлета по терена, без това да им носи някаква полза.

 

Гледката беше забележителна – единайсет облечени в еднакви екипи мъже, разположени в полукръг, почти без да се движат, ловко си подават топката един другиму и други единайсет, в други екипи, търчат между тях като обезумели в усилието да се домогнат до тая топка. Усилия, които до края на мача не доведоха до положителен резултат. Усещането, че никой не разбира нито дума български, изтръгваше от гърлата ни неподозирани познания на балканския уличен фолклор. За трийсетина минути у никого от нас не беше останала и капчица глас. Веднага след мача се настанихме в ресторанта на единствения хотел в града, където заедно с Чико Дерменджиев и компания пихме до 5 часа сутринта. От обратния път нямам спомен, защото се събудих в таксито към 12 часа на обяд, малко преди да ни остави на кораба.

 

След два дни – ура! С Антон сме на борда на ИЛ-18 на път към Виена.

 

 

Първото междуконтинентално пътуване със самолет донесе и на двама ни не по-малко незабравими преживявания от цялото тримесечно морско приключение. Да прелетиш половин Африка, че и Сахара в това число, с ИЛ-18, само по себе си изисква здрави нерви, силна вяра в бъдещето, любов към ближния, готовност за саможертва, самообладание и още ред човешки качества, които иначе се проявяват в продължение на цял един живот. Ако оприличим това возило на летящ ковчег с четири мотора, вероятно бихме обидили неговите създатели, макар че от направената по-късно справка научихме, че този модел самолети е без произшествия по технически причини. Това не пречеше на усещането по време на целия полет, че той всеки момент ще се разпадне, и ние с Антон използвахме случая, за да споделим неща, които обикновено хората си споделят на прага на отвъдното. Когато все пак кацнахме, си дадохме дума, че забравяме завинаги тези излияния.

 

 

Рашко Младенов, Ингеборг Вестфал и Васил Михайлов в кадър от филма "Фалшификаторът от "Черния кос"

 

 

Имам незабравими истории от снимките на „Константин-Кирил Философ”.

 

 

Филмът се подготвяше за честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава и както е редно, бяха изсипани пари с чували. По-голямата част се снима в Прага в известната чешка киностудия „Барандов”. Там се запознах с Иржи Менцел и може да се каже, че това беше началото на нашето приятелство. Освен в Прага филмът се снима и в ботаническата градина на двореца в Балчик, снимахме десет дни в изключителния и забележителен обект Алхамбра в Гранада, Испания, стар замък на маврите. Но едно от най-странните ни пътувания бяха снимките в Грузия. Във филма участваха най-известните наши артисти – Руси Чанев, Георги Черкелов, Наум Шопов, Васил Михайлов, Марин Янев, Велко Кънев, Николай Бинев, Павел Поппандов, Антон Радичев. И всички ние пътуваме за Грузия, където трябваше да снимаме епизод с нас, първенците, които посрещат победоносната византийска армия. 

 

Актьорският състав пътуваше със самолет, а седмици по-рано от България са натоварени камиони и тирове, които возят снаряжение за войската – доспехи, мечове, щитове, дрехи, тоги, грим – бради, мустаци – всичко, което една тежка историческа драма предполага. И пристигаме в Тбилиси, настанени сме в техния най-луксозен хотел. Бях в една стая с Антон Радичев (който беше помолил на едно събрание да се отнасят с повече респект и вместо с „баба Тонка” да се обръщат към него с г-жо Обретенова). Стаята беше превзета от хлебарки и дървеници – ужас някакъв. На втората сутрин ни вдигнаха в 5 часа. Голяма част от нас имаха много тежък грим, който отнемаше дълго време.


Бях на 33 години, а играех Фотий, учителя на Константин – много тежък грим – бяла коса и брада, тежки дрехи. 

 

Та същата тази сутрин ни качиха на едни малки автобусчета, съветски, допускахме, че са още от войната, които дрънкаха невъобразимо. И тръгнахме по планината Кавказ, по едни серпентини се изкачвахме нагоре и нагоре. Четири часа пътувахме, за да стигнем до едно село Аллах Верди, където освен джамия имаше и православна църква. Огромен зид, висок някъде два метра, обикаляше църквата. Зад нея, в двора, беше построена дъсчена естрада, от която всички ние, първенците, трябваше да приветстваме многохилядната победоносна византийска армия. И възникна въпросът кой ще изпълнява нейната роля?!

 

По предварителни сметки трябвало да се съберат местни хора за статисти. Но се оказало, че по-голямата част от тях са заети с ежедневната си работа. Но ние вече сме там и разбираме за опитите да се съберат повече хора и че е направен опит в разговор с директора на гимназията да се снимат ученици. Междувременно Руси Чанев предложи да облечем хората, съгласили се да участват, с римски доспехи и да се въртят в кръг около естрадата, на която сме се изтипосали ние, първенците. И така да се създаде впечатлението за многохилядна победоносна византийска войска. Освен това в селото имаха някаква особена порода кончета – нещо между кон и пони, затова

 

на Лъчо Стоянов, който играеше пълководец, краката му стигаха почти до земята.

 

 

 

Рашко Младенов, Лъчо Стоянов и Марин Янев в Испания по време на снимките на "Константин-Кирил Философ"

 

 

Но най-странното беше, че камерата, която беше сложена зад гърбовете ни, за да снима армията, а след това и нас, първенците, не виждаше нищо друго освен зида на оградата и стената на църквата. Така и не разбрахме защо трябваше да бием този път до това селище в планината, на майната си, за да заснемем този епизод, който можеше да бъде сниман в двора на всяка българска църква. Може и да е имало някакви причини, които са ми убегнали. Но разказвам случката...

 

И понеже си говорим за кино, се сетих за една история, свързана с двама от най-големите съветски актьори – Олег Янковски и Михаил Казако́в.

 

Говоря ти за началото на 80-те години. Сатиричният театър, където работеше тогава Грети, имаше прекрасна стара чокойска къща, разположена срещу самия залив, в която всяко лято почиваха артистите на театъра. Имаше шест стаи и огромна кухня с условия да се готви – прекрасна къща. Но понеже в Балчик няма хубав плаж, ние всеки ден ходехме с коли на плаж в курорта Албена, който все още не беше гъсто населен. В края на курорта имаше хотели, в които отсядаха предимно съветски туристи. Дори на чадърите на плажа пишеше СССР. И един ден сме се събрали цялата тайфа – тази година бяхме със Стефчо Стефанов, Иван Григоров, Ангел Георгиев-Ачо с жена си, Стойно Добрев, Славчо Пеев. Разположили сме се и аз виждам пред себе си на пет метра самия Олег Янковски. Бяхме гледали филма „Полети насън и наяве”, „Огледало”на Тарковски. Разбира се, веднага го споделям с колегите, престрашавам се, отивам при него и му се представям.

 

Казвам му, че сме български артисти, че сме страхотно изненадани да го срещнем „наяве”, показвам му „ееее онова градче отсреща, в което почиваме...”. Дойде при нас, каза ни, че е на почивка с жена си и колегата си Михаил Казако́в, също с жена си, дошли са тук инкогнито, за да си почиват, а този хотел им посочил Никита Михалков. Разговорихме се, дойде и Михаил Казако́в, стана дума, че ние сме отседнали в прекрасна къща на театъра, в който работим, и не знам как се стигна дотам, поканихме ги на следващата вечер да ни гостуват с жените си, като се уговорихме аз да отида да ги взема от хотела към 18,00 ч. Спретнахме страхотна трапеза – на терасата опънахме дълга маса. По онова време имаше прословут месокомбинат в гр. Толбухин (сега Добрич), от който два пъти седмично един „Жук” ни зареждаше с всички възможни месни продукти, които не можеха да се намерят по магазините. Та за тази вечер беше сготвено страхотно – с големи салтанати и вкуснотии и разбира се – огромно количество алкохол, предимно водка!

 

Тези хора имаха различен вид и излъчване... Олег Янковски и Михаил Казако́в бяха звезди вече,

 

 

но страшно умни и интелигентни хора, без да се звездеят, нормални хора... Но трябва да кажем, особено за Казако́в – това е един от аристократите на съветския театър и кино. Ако седнеш с него на разговор, да ти направи той анализ на Чехов, Шекспир – великолепен театровед със страхотна мисъл. И Янковски беше такова ниво, макар и по-млад от него.

 

Седнахме ние на масата. И така се случи, че от едната ми страна беше седнал Михаил Казако́в, а малко по-встрани бяха седнали двете им жени. И когато започнахме да разливаме водката и стигнахме до Олег Янковски, той си сложи ръката върху чашата си и каза: Не пия. А! Посегнах да налея на моя съсед Михаил Казако́в, който също сложи ръка и каза: И аз не пия. Стана голям конфуз, защото ние се бяхме събрали да се надпиваме с руснаци, а се оказа, че те не пият. Ами сега, как ще продължим? Нашите си разляха ракиите и започнахме... Но не минаха 15-ина минути, усещам, че някой ми натиска главата надолу, за да се наведа. Разбирам, че ръката е от дясната ми страна, че това е самият Михаил Казако́в. Аз се навеждам, обръщам лицето си към него, а той ми прави знаци да задържа.

 

Взе водна чаша, която напълни догоре с водка. Стана много бързо. И докато стоя като параван с наведена глава, виждам как той я изпи на екс. Цялата чаша! След което ме потупа по гърба, което значи: Свободно! Изправих се изненадан, разбира се. Разговорът вече върви и след няма и три минути същата ръка ме натиска по главата, аз разбирам, че това се повтаря, и виждам, че се пълни втора водна чаша. Отново съм потупан по рамото. Минават някъде около пет-шест-седем минути и с една вилица се почуква по чинията за тишина, така се прави за тост. Става самият Казако́в, тържествено, и започва:

 

Дорогие друзья, събрали сме се тази вечер... Думите започнаха да се разтягат

 

 

и още на петото изречение сякаш някой му подкоси краката! Настъпи суматоха. Първо скочи жена му, поиска веднага да си тръгнат. Неловко... Моето неудобство беше страхотно, защото трябваше аз да ги върна. Пътувахме в неловко мълчание до Албена, след което ние с Янковски трябваше да го пренесем до стаята. Огромно притеснение и от това, че хотелът беше пълен със съветски туристи, че всички го познават. Кой знае защо, аз се извинявах. На другия ден на плажа Олег, като ни видя, дойде при нас и каза: Имате страхотни извинения за това, което се случи снощи. Тогава разбрахме, че Казако́в е имал проблеми с алкохола и че от ПЕТ години не е слагал капка в устата си. Какво го е провокирало онази вечер...

 

Кирил Господинов, Армен Джигарханян и Рашко Младенов по време на снимки на филма "Слънчев удар”

 

Срещата с такива хора е стра-хо-тен респект!

 

За първи път срещахме с хора от голямото театрално изкуство и кино, хора със страхотна биография, особено Михаил Казако́в. Те са от старата руска аристокрация, изключителни ерудити, могат да ти направят анализ на всяка пиеса, разговарят по друг начин. И тези двамата бяха изключителни – гледаш ги с отворена уста, когато говорят неща, които би трябвало и ти да знаеш.

 

Хората, които са ми станали близки приятели и от които съм се учил и на които съм се възхищавал? Ицко Финци, когото аз страхотно обичам, Илка Зафирова, Жана Стоянович, Николай Бинев, Васил Димитров, Тодор Колев... С Коста Цонев сме играли и живели, както се казва 20 години в театър „София”.

 

Има една незабравима история с Коста (Цонев) и Ицко Финци. Говоря за средата на 80-те години. В театъра имаше лек застой и активно се търсеше пиеса, която да не е с много хора и да е „касова”. По предложение на големия ни преводач Кръстан Дянков се взе решение да се направи пиесата „Царството земно” на Тенеси Уилямс. И излезе следното разпределение:
Лот – травестит, мисля 18-годишен, болен от туберкулоза – Ицко Финци,
Доведен брат на Лот, 29 годишен, негър – Коста Цонев,
Мъртъл, млада проститутка – Катя Паскалева.

 

Звезден състав! Ицко, Катя Паксалева и Коста Цонев!

 

Тежка пиеса, тежък декор с къща на два етажа. Минават няколко седмици, месец, и се получава писмо до директора на театъра от Ицко Финци. Другарю директор, бях разпределен в ролята на Лот в пиесата на Тенеси Уилямс „Царството земно” – 18-годишен травестит. След едномесечни репетиции установих, че

 

 

до травестит мога и да го докарам, но до 18-годишен няма да мога.

 

 

Затова моля да бъда освободен от разпределение. На следващата сутрин на вратата ми позвъни композиторът Кирил Дончев, партиен секретар на театъра по онова време, и каза: Слагай една ризка и тръгвай с мен. Директорът те вика! Отивам аз при Кольо Георгиев, той сложи пиесата на масата и каза: След две седмици премиера. До понеделник да си научил текста. И влязох в тази роля. Беше незабравим репетиционен период! Катя Паскалева направи чудеса! Беше бляскава! С Коста Цонев сме спирали да играем на сцената от възторг по нея! За да я гледаме как играе. Велика беше Катя в тази роля!

 

С Коста Цонев в „Ричард III”, театър "София" 

 

Катя Паскалева е една от най-големите ми срещи в българския театър!

 

До този момент твърдя, че тя е най-голямата ни драматична актриса! В киното, особено в театъра, тя направи фантастични неща. Имал съм огромното щастие да й партнирам в „Царството земно”, в „Стаята” на Димитър Коруджиев. Около тази пиеса станаха големи скандали. Беше заклеймена като „чужда на социалистическия реализъм”. Черна и мракобесна, главният герой, който играех, беше пациент в лудница. Как така? В България луди няма! Привикаха ме при градския секретар на Партията, за да ме навиват, ако може, да спестим това-онова, действието да се развива в обикновена болница, моят герой да е просто болен, но не луд... После спираха няколко пъти пиесата, но накрая я пуснаха. Гледаше се при огромен интерес. И третото представление, в което съм играл с Катя, беше „Звезди” на Агнешка Ошецка. Представлението беше голям хит.

 

Най-силната ми и ярка среща в професията беше тази с Катя Паскалева! Срещу мен се изправяше огромна вътрешна мощ! Тя потъваше в това, което върши. За Катя друго не съществуваше. Понякога съм имал усещането, че вършим нещо възвишено, нещо, което ни спасява от всичко. Това са мигове, които с малко колеги съм преживявал. И Катя е една от тях.

 

Потъвахме... Бяхме „извън”... Живеехме в съвършено друг свят...

 

„Стаята” репетирахме с Пантелей Пантелеев, един от големите ни режисьори, който много млад си отиде. Всеки ден от 9,30 до 13,30 репетирахме в театъра и веднага след това с Панто отивахме у Катя, която живееше в блока отсреща. До представление тримата чепкахме пиесата. Това не можеш да наречеш работа, това беше живот.

 

Но да се върнем към забавните случки. Мога да ти разкажа за нашето пребиваване в Ню Йорк.

 

Беше организирана екскурзия за 40 артисти от Младежкия театър и още от България си взехме билети за пет театрални спектакъла, като за техния подбор ни помогна Анани Явашев. Гледахме мюзикъла „Лени и разбивачите на сърца” в театъра на Джоузеф Пап – един от най-големите техни режисьори, майстор на Шекспировите пиеси. „42 улица” е един от другите популярни мюзикъли, който се играе сигурно повече от 40 години на Бродуей. Гледахме „Дрийм Гърлс” и най-гениалното представление за мен – „Кармен” на Питър Брук. Беше световен хит! Играеше се в Метрополитън Опера. С Калина (Попова) отидохме до Таймс Скуеър, където се продаваха билети за представленията в същия ден с 50 % намаление. Наредихме се на огромна опашка и

 

успяхме да си купим билети по 50 долара за „Кармен”. Феноменално!

 

Всички ние, 40 артисти, бяхме настанени в хотел на 46-а улица, както се казва – на пъпа на Манхатън. Жана (Стоянович) беше се сближила с жената на Кристо, Жан-Клод, която беше идвала в България, за да се запознае с Анани и Дидона. И получихме покана от самия Кристо да посетим дома му. За да разберем, че до този момент българин не бил стъпвал в неговото жилище. Бяхме „избрани” седем души, които да му гостуват между 18,40 до 19,50 ч. Интересно е да се каже, че Кристо живее в стар индустриален квартал на Ню Йорк, целия застроен с еднотипни фабрики, за които имало решение да бъдат разрушени. Събрали се художници и артисти, хора на изкуството, и предложили на кмета вместо да разрушават сградите, да им ги дадат за ателиета и жилища. Направен бил проект за възстановяване на сградите, но при условие да не преграждат сградите и помещенията на стаи, т.е. цеховете да се запазят каквито са. И ето ни (Жана, Николай Бинев, Домна Ганева, Васил Димитров, Николайчо Стефанов, Роксена Кирчева и моя милост) в 18,30 вече на мястото, за да не закъснеем, и точно в 18,40 звъннахме.

 

Посрещна ни Жан-Клод и влязохме в тази „фабрика”.

 

 

Отидохме направо на третия етаж, където е тяхното жилище. Представи си помещение – голям фабричен цех, което беше цялото в произведения на изкуството – картини, скулптури – като галерия. В края му имаше огромна, тежка кожена гарнитура с голяма кръгла маса, така че да могат да седнат много хора. Веднага след нея една полукръгла стена, която спираше погледа към тяхната спалня. В средата на това помещение беше разположен голям кухненски бокс, някой дори се пошегува, че прилича на щанд в „Кореком”, защото за нас такива неща имаше само там – всички възможни кухненски прибори и уреди, организирани красиво около този „щанд”. Стояли сме там час и десет минути, каквато беше поканата. Кристо беше изключително любезен. Първо разгледахме картините, той ни обясняваше всяка една от тях от кого е. Накрая стигнахме до празна стена, на която имаше една-единствена дървена етажерка, върху която имаше голям пакет – нещо, завито с амбалажна хартия, завързано с канап. Личеше си, че не е пипано с години.

 

За да ни каже Кристо, че това е неговото първо произведение, 



което той през 1963 г., ако се не лъжа, представя на изложба в Париж. Затова му беше отредено специално място. След това ни заведоха горе в неговото ателие и там видяхме за първи път макет на проекта на прословутата „опаковка” на Сентрал Парк. Показа ни и свои картини. Беше забележителна среща! Разбира се, точно в 19,50 ч. Жана деликатно каза: Трябва да тръгваме вече, беше ни страхотно приятно.

 

Имахме и много смешна случка. Обикновено нашата тайфа (изброените седем по-горе) се събираше в стаята на Домна и Николай. И един ден влиза Васил Димитров и казва: Преди да тръгнем за Америка, ми се обади една възрастна жена и ми каза: „Другарю Димитров, синът ми живее в Съединените щати. Разбирам, че група артисти ще заминавате за там. Имам към вас огромна молба.

 

 

Моят син страхотно обича козунак, а там няма. Опекла съм му два козунака.

 

Знам, че не разрешават да се носят храни в багажа, най-много да ви ги вземат. Ако все пак минете с тези два козунака и ги занесете на моя син, и аз, и той ще бъдем много щастливи”. И не щеш ли, Васко взима козунаците, успява да ги пренесе и се среща с въпросния човек. Идва при нас след срещата с няколко пакета с подаръци. Оказва се, че въпросният човек е самият г-н Августин Пейчинов, богат българин, с хотели и ресторанти, със сериозен бизнес. И казва Васко Димитров: той кани някои от групата артисти в един от своите ресторанти. Може би е добре тук да отворя една скоба и да кажа, че това се случва между 2 и 12 януари – най-върла зима, и всички ние сме с овчи кожуси, якета, пуловери и пр. Единствен Николай Бинев си носеше официален костюм и вратовръзка. Към 17,00 ч., когато във фоайето на хотела се събираха всички групички от нашата актьорска кавалкада, Лидия Вълкова влезе и каза:

 

Идете да видите отвън „Ролс-Ройс”! Ние си замълчахме, а Жанчето промърмори: Сигурно е за нас.

 

 

И наистина. Оказа се, че нас чака. Шофьорът беше черен, с фуражка. Зад него имаше втора кола – такси, за да ни заведат в ресторанта на г-н Пейчинов. В ролса се качиха Николай, Домна, Жана и Васил Димитров, другите в таксито, което ни откара до този ресторант. За да разберем, че от едната страна живее Труман Капоти, от другата – Пол Нюман. Спират двете коли, ние се изсипваме от тях. В този адски студ излиза красива жена, облечена във вечерна рокля, за да ни посрещне на развален български: Вие сте гостите нашите... Влизаме в едно преддверие с голяма камина, с ловни трофеи по стените – красота. Разбира се, имаше и много кич – отвсякъде течеше злато и гипсови орнаменти. В салона, от лявата страна на един царски трон

 

седеше жена, облечена в страхотен брокатен костюм, с прическа и голяма брокатена джуфка на главата.

 

 

Стои там с протегната ръка. И ние, минавайки покрай нея, й целуваме ръка. За да се окаже, че това е самата Надя Ножарова – най-голямата българска кино и оперетна звезда! Това не беше обикновен ресторант с маси, а имаше три различни по големина зали за гости, обикновено наети от определени компании. Например звъни Пол Нюман и казва: Довечера имам десет души гости, пригответе ни средната зала. Обслужваха ни седем-осем келнери в смокинги, всички ирландци. И сега си ни представи нас – с кожухчетата и жилетките. Разговаряхме дълго с Надя Ножарова и ето че се появи самият домакин, г-н Пейчинов. Много елегантен, държа се изключително мило. Сервираха ни неща, които за първи път в живота си виждахме. По едно време донесоха някакви засукани крилца, които трябваше да ядем с ръце, и до всеки от нас сложиха по една порцеланова чаша със забито лимонче отстрани. Николай първи се усети и каза тихо настрани:

 

Това не се пие, не се пие! За пръстите е!

 

Като основно ястие ни донесоха плетени кошнички от пържени картофки, а вътре в тях по четири трупчета на птички, които така и не разбрахме какви са. Беше смешна и ситуацията с нашето пушене. Щом запалиш цигара, отдясно една ръка се протяга и поднася пепелниче. Като си изпушиш цигарата, пепелничето изчезва. Накрая ни беше поднесена торта, която, както г-н Пейчинов заяви, била поднесена, сега да не объркам президентите, мисля, че Брежнев и не помня кой беше на Щатите тогава. Та на тази среща-вечеря била поднесена същата торта. И за да приключа с нюйоркската одисея, ще кажа, че още първия ден разбрахме, че всеки понеделник от 19,30 в Майкълс Пъб Уди Алън свири на кларнет. Имаше места на пътеката по 18 долара, затова всеки един беше прибрал 20 в джоба – 18 за билет и 2 за такси, като решихме до понеделник да не пипаме тези пари. И ето ни пред Майкълс Пъб, за да видим табела на вратата:

 

Поради заболяване тази вечер Уди Алън няма да свири.

 

 

На следващата сутрин (с ролс-ройса на г-н Пейчинов) отидохме в Чайна Таун, за да похарчим тези 18 долара за джапанки и шушляци по 1 долар. Шофьорът се чудеше накъде да гледа, хората също се обръщаха след колата – невероятна гледка беше през този битак да преминава такава кола. А когато се изсипахме (този път се бяхме натъпкали и седмината) от ролса, хората ни помислиха за някакви екзотични богаташи... Но най-голямото преживяване за мен остава „Кармен” на Питър Брук!

 

Важните за мен хора, от които съм се учил и които са станали мои приятели?

 

Мисля, че съм саможив човек и може би затова близките ми приятели се броят на пръсти. Може би защото един-два пъти съм се парил и това дълбоко ме е наранявало... Разбира се, имам няколко, които са незаменими – Николай Бинев, Илка Зафирова, Жана Стоянович, Николай Поляков. С Вальо Ганев до един момент бяхме изключително близки приятели. Разбира се, Антон Горчев, дори не знам дали да не започна с него. Защото с него съм изпадал в най-интимните си откровения, та ние три месеца живяхме заедно! Много различни са всички тези хора и като характери, и в професията, но много съм взел от тях. Смятам за свой приятел и Ицко Финци, от когото много съм се учил. Може да прозвучи странно за хората, които ни познават и знаят за отношенията ни в театър „София”, но един от артистите, които много ценя, е Руси Чанев. С него не мога да кажа, че съм бил близък приятел, но той е един от малцината в професията, които безкрайно уважавам – предан човек на професията, талантлив, ерудиран.

 

Елена Мирчовска, Рашко Младенов и Жана Стоянович

 

В живота си имах и един голям период, в който бях част от една артистична компания около Николай и Домна. Те имаха дете, по-големия им син, който беше болен от церебрална парализа – Боян. Когато аз се присъединих, Бобо беше вече около 15-годишен. Освен ужасяващата болест мъчение беше и фактът, че той не можеше да спи нощем. Затова двамата с Николай слушаха музика по цели нощи. Всяка вечер след представление тази голяма компания от артисти се събирахме у тях. Бяхме голяма весела компания около Бобо. Бяха години, в които живеехме живота си по друг начин, бяхме станали и много близки помежду си.

 

Спомням си, че последните години Николай замина за Ню Йорк, където имаше приятел аптекар, българин, който го свърза с лекари. Николай изкара шестмесечен курс по специална масажна техника и после сам правеше масажи на Бобо. Всяка вечер сме били заедно – Жана, Венци и Калина, Ваня Цветкова, Жоро Кадурин, Румен Цонев, Николайчо Стефанов, Митко Марин, Андрей Аврамов, Дидона и Анани, Васко Димитров, Веста, Искра Радева, Лучия, Вихър Стойчев, който до смъртта на Домна остана единствен да й помага. Ако не можеш – обаждаш се. Николай беше страхотен меломан. Още тогава имаше над 500 плочи с опера и двамата с Боян най-много обичаха да слушат такава музика. Денонощно. Когато си тръгнеше и последният от нас, към 12–1 часа през нощта, знаехме, че Бобо не заспива до пет сутринта, знаехме, че и Николай няма да спи до пет сутринта. Седяха двамата и слушаха музика.

 

Човекът, с когото запазих най-добро приятелство до ден днешен, е Илка Зафирова.

 

 

Цял живот сме били заедно, така да се каже. Тя е от малкото колеги с изключително чувство за справедливост, за честност, за човешки добродетели. Въпреки че понякога може да бъде гневна, дори зла, Илка има изключително чувство за справедливост. А аз много харесвам и ценя такива хора. Понеже съм се стремял да бъда и аз такъв, си мисля, че сме една кръвна група, както се казва.

 

Другият човек, с когото съм бил много близък, е Жана Стоянович

 

 

и цялото семейство Стоянович. Освен честността изключително ценя чувството за хумор. Иван Стоянович, братът на Жана, беше най-големият. Беше блясък! Семейството имат къща в с. Поповци, в която често Иван оставаше да пише. И веднъж дошъл местният кръчмар и плаче: Иване, Пенка се спомина! Моля ти се да отидем с твоята кола да Вакарел, за смъртен акт, за гроб, за ковчег. Разбира се, Иван тръгва с него за Вакарел, но качва в колата и Дими, малкия си син, който по онова време е на 7–8 годинки. Отиват тримата до Вакарел, купуват ковчег, но за да го натоварят, отворят двете задни врати на колата и го слагат напреко през задната седалка. Обаче къде да сложат детето? Отваря Иван капака и казва: Дими, лЕгай вътре в ковчега! Затваря капака и разбира се, първо минава покрай тяхната къща и вика:

 

Анчеее, ела да видиш къде ти е детето!

 

 

Но беше и човек, от когото можеш много да се учиш – много ерудиран, от малцината български аристократи на духа, ако мога така да се изразя.

 

С Илка Зафирова в барчето на театър "София"

 

Имам и една брилянтна случка с Илка. Директор съм на Сатиричния театър и за първи път ме канят за 24 май на прием при президента, беше Петър Стоянов. Обезпокоен съм, защото нямам какво да облека. Имах официален костюм на 15 години, който, макар и старичък, беше приличен, но нямах официални обувки. Казвам това в театъра, търсихме в гардероба – няма. И тогава Митко Марин ми казва:

 

Раше, имам едни чисто нови, но май нося един номер по-малки от теб.

 

Викам: Дай да ги опитам. Донася ми ги Митко, обувам ги, стягат ми, но малко. Викам си: Една вечер ще изкарам някак си. И вечерта с моята кола минавам да взема Илка, която живее до нас, и отпрашваме към резиденцията в „Бояна”. Тръгваме по пътечката двамата, аз изпитвам някакви притеснения, но ходя...  Качваме се горе, за да се окаже, че това са огромни зали, мраморни стълби, но я има, я няма 20 стола, а на огромни маси бяха подредени храни и напитки. И трябва да стоиш прав. Ами сега? Почти три часа прекарвам прав в тези обувки, които постепенно се превръщат в стеги от Инквизицията. В един момент решавам да отида до тоалетната и за малко да ги събуя, да ми починат краката. Фатална грешка! Не мога да опиша с какви усилия съм сложил отново тези обувки, за да си тръгна. И си правим знаци с Илка да си вземем връхните дрешки, за да си ходим, стигаме до гардероба, тя вижда, че изглеждам особено, и пита:

 

Раше, какво става бе? Как са краката? – Мани, мани, Алексей Мересиев, ти казвам...

 

 

Не знам откъде ми хрумна това да й кажа. Може би не всички ще разберат сравнението, защото Мересиев е голям герой на Съветския съюз, пилот, воювал с отрязани крака. А който познава Илка, знае какъв страхотен смях има тя. И като казах: Мани, мани, Алексей Мересиев, тя щеше да събори резиденцията! В колата си събух обувките и карах по чорапи до София.

 

Всенародни веселия по време на празници на изкуствата "Аполония" с Рашковците:
горе - Митко Марин, Йорданка Стефанова, Рашко Младенов
долу - Пърти-Иван Петрушинов, Пепи Цанков и Вальо Ганев 

 

Вместо финал:

Чертата дотук
Чертата се слага на приключила сметка. Аз още на съм приключил. Теглиш ли чертата, значи се готвиш за нещо друго. Аз още съм на обща храна и без придружител, както казва моят връстник Весо Бояджиев.

 

Какво ти липсва? 
Време. И спокойствие, от което сам се лишавам. А във философски план – липсва ми доказателство, че човекът е създаден с добри намерения.

 

Какво те радва?
Когато успея да зарадвам някого.

 

Какво може да те разсмее?
Остроумие, което не би разсмяло някой простак.

 

Какво може да те натъжи?
Тъпотия, която би разсмяла някой простак.

 

От какво се страхуваш?

От простака.

 

Твоята голгота?  
Битката с простащината. На този свят. А и на онзи.

 

Какво би поискал лично за себе си?
Публика (13 лв. и 50 ст. държавна субсидия на бройка зрител).

 

Важните и неважните неща?  
Зависи от гледната точка. Едната ми дъщеря стана световен шампион по карате, а другата спаси едно куче изпод колелата на автомобил.

 

Как възприемаш смъртта?
С времето, по различен начин. Като дойде, няма как да не я възприема.

 

На какво си собственик?
Засега на високо кръвно (контролирано), увеличена простата, херния на четвърти прешлен, частично чене и очила.

 

Философия, към която се придържаш?  
„По-просто, по-леко, по-високо, по-весело” –  Станиславски. Все невъзможни неща.

 

Първа и втора част от интервюто с Рашко Младенов можете да прочетете на адресите:

http://glasove.com/vutreshni-glasove/42651-rashko-mladenov-jivot-i-izkustvo-po-vreme-na-socialisticheski-realizym

http://glasove.com/vutreshni-glasove/42311-jivot-nazaem

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

6 коментар/a

Тодорова на 16.10.2014 в 20:43
Е това вече е шедьовър! не бях се смяла така мнооого отдавна. Чакам книгата!
Радев на 17.10.2014 в 05:04
Не съм предполагал, че Рашко Младенов е толкова увлекателен разказвач. Беше удоволствие да прочета неговите спомени. Очаквам
Антония на 31.01.2016 в 23:28
Просълзих се от смях. Отдавна не беше ми се случвало !!!
123 на 12.03.2016 в 16:23
И аз се смях от сърце, прекрасен разказвач и невероятно чувство за хумор! Преоткрих Рашко Младенов! Поздравления!
123 на 12.03.2016 в 16:25
Поздравления и за сайта! Чета го редовно с удоволствие!
Таня Димитрова на 08.02.2017 в 12:16
Михаил Козако́в

Напиши коментар