- Автор: Вестник Култура v/s Портал Култура
- 10 Sep 2020
- 515
- 42
Предлагаме ви два текста, публикувани по повод книгата на Георги Марков "Есета към моя съвременник", издателство "Комунитас". Първият текст е от Николай Кърков, доктор по философия на щатския колеж на Ню Йорк „Бингамтън”. Публикуван е във в. "Култура" и представлява рецензия на сборника с неиздавани досега есета на писателя. Вторият текст е на Тони Николов, философ, журналист и главен редактор на Портал "Култура", който е написал отговор на рецензията на Николай Кърков. Текстът на Тони Николов излезе както в Портал "Култура", така и в сайта "Дневник". В редакцията на "Гласове" получихме отговор на отговора, написан от г-н Кърков и предизвикан от статията на г-н Николов. Решихме да публикуваме и трите текста, защото полемиката си заслужава. Тук можете да прочетете вече публикуваните статии на двамата, а в рубриката "Коментари", по-долу ще прочетете третия текст на Николай Кърков, предоставен специално на "Гласове". Заглавието, под което публикуваме двете статии, е на редакцията на "Гласове" и е нашият единствен коментар в дискусията.
<p> </p>
<p> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54532_hgvVGcH9L28xTaCWBYIsfV3DAM7w7z.jpeg" /> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> <span style="font-size:24px">Чий съвременник е Георги Марков?</span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><strong>Николай Кърков*</strong></span>, в. "<span style="font-family:arial verdana,sans-serif; font-size:14px">Култура" - Брой 29 (2821), 24 юли 2015</span></p>
<p> </p>
<p><span style="color:rgb(0, 0, 0); font-family:arial,trebuchet ms; font-size:small">Неотдавна фондация „Комунитас” издаде сборник с текстове на писателя Георги Марков под заглавие </span><strong>“До моя съвременник. Есета”.</strong><span style="color:rgb(0, 0, 0); font-family:arial,trebuchet ms; font-size:small"> Така, в добавка към двата тома на “Задочните репортажи за България” (публикувани вече в поне две издания на български език), както и към поредицата от разкази, пиеси и романи на автора, вече имаме и нова извадка с негови произведения, на главно непубликувани досега есета. Книгата е условно разделена на четири части - “Миниатюри”, “Антитоталитарни есета”, “Морални есета” и “Литературни есета”.</span></p>
<p> </p>
<div class="article_text" style="font-family: Arial, 'Trebuchet MS'; line-height: 2em; margin: 0px;">
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Сборникът добавя не един или два нови щриха към сравнително добре представен (ако и може би не толкова добре познат) портрет. </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)"> </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Миниатюрните ескизи в първата част на книгата „До моя съвременник. Есета” са като великолепни, чувствителни и многопластови вариации върху проблемите на екзистенциалната феноменология. Тук впечатление правят текстът за “Приказването” (или празното бърборене по Хайдегер), за “Лицето” и “Суетата” (близки до големите теми за нарцисизма и въображаемото в психоанализата), текстовете “Позиция” и “Пътуването” (сходни с познати теми у Сартр), за “Простотата” и “Самотата” (познати в анализите за Другия у Левинас) и т.н. На свой ред, последната, четвъртата част, ни представя автора като проникновен литературен критик: от прекрасното критическо есе върху “В очакване на Годо” на Бекет през проникновени дискусии върху Солженицин и Хавел до интересни анализи на бунтуващия се човек на Камю, писателската работа на Фокнър или поезията на Атанас Далчев. Особено внимание заслужава мощната критика на Марков на соцреализма, която и обема първите четири текста в последната част на книгата и която се разгръща около идеите за положителния, отрицателния и „действителния” герой в литературната традиция. </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Най-интересни от гледна точка на политическата философия са двете средни секции (част втора и трета), които само условно са разграничени като “антитоталитарни” и “морални” есета (казвам условно, защото темите им напълно се преплитат). </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Тази най-обемна част на книгата отново повдига ключовия въпрос за “антикомунизма” на Марков. Какъв критик на комунизма е авторът? Доколко напълно основателните му критики към репресивния държавен социализъм са и критика на всеки проект, който се лансира като „социализъм,” „комунизъм” и т.н.? Каква е собствената му позиция? И не на последно място, каква идеологическа позиция би защитавал днес, ако беше още жив? </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">В своето въведение към книгата редакторът Тони Николов не се отказва от добре утъпканата пътека, която отдавна рисува Георги Марков като една от главните икони на “антикомунизма”. Есетата обаче ни позволяват да зърнем много по-сложен портрет от този.</span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Що за “антикомунист” е Георги Марков? Въпросът е още по-важен предвид интелектуално-политическата продукция в индустриални мащаби, която отдавна се опитва (и то доста успешно) да го мобилизира, имайки предвид изпълнените с патос квалификации за „Задочните репортажи” като „най-силната критика на комунизма, писана от българин”, и осветяването на паметника на писателя в присъствието на буквално целия български десен политически и интелектуален елит. </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Проблемът с подобни „оцветявания в дълбоко синьо” на автор като Марков е, че тези, които го „боядисват”, или не са го чели, или са го направили много повърхностно. Тук няма да навлизам в анализ на допълнителни текстове на автора, като пиесата „Комунисти” или „Репортажите”, които сами по себе си са способни да усложнят дебата до неузнаваемост. Ще се огранича само до писмените свидетелства, които се съдържат в “Есетата”.</span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Книгата предлага на читателя повече от един отговор на по-горе поставения въпрос. Разбира се, основен фокус на критиката на Марков е системата на държавния социализъм: от ерозирането на социалната тъкан в следдеветосептемврийския терор до колективизирането на тъжните страсти на подозрението, грубостта, насилието и унижението; от диалектиката на „връзкарството” и властовите отношения до склеротизирането на художественото творчество под чадъра на партийната пропаганда, и т.н. Забележително е обаче колко голяма част от критиката на Марков е не просто конюнктурно антикомунистическа, а с лекота може да бъде приложена и към другата страна на Желязната завеса. Книгата изобилства с примери в тази посока: от класическата критика на “вещоманията … [която заменя] човешката близост с тази на колата, хладилника, вилата или апартамента” (и тук е трудно да не се направи връзка с идеята за стоковия фетишизъм) до повтарящия се рефрен за инфлацията на думите като основа за инфлацията на обществените и личностни отношения (чието неконтролирано ускоряване днес, в епохата на новите медии, и самият Марков не би могъл да предвиди). </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Съзираме го най-вече в прекрасния му текст със заглавие “Бъдни вечер”. В него Марков е на улица в Лондон - на 23 декември, и си спомня в най-живописни детайли как се е чествала традиционната “българска Коледа”, “когато на земята нямаше неонови светлини, нямаше поп музика, не се разменяха лицемерни подаръци, не се пращаха картички, нямаше телевизия и хората не се събираха за една измислена вечер, а живееха заедно цял живот”. Тук, ако се вслушаме в автори от типа на Корнелиус Касториадис, Ги Дебор, С.Л.Р. Джеймс, Сюзън Бък-Морс, за които държавният социализъм не беше истинска алтернатива на капитализма, а по-скоро негов подвариант (или “по-беден братовчед”, според Дебор), то критиките на Георги Марков започват да изглеждат много повече от конюнктурно “антикомунистически”. Тласнати към своите логически заключения (нещо, което Марков наистина не винаги прави), те са критики на всяка система, която е готова да жертва човека и междучовешките отношения в името на своята системна рационалност. </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Но може би най-показателен в това отношение е забележителният текст на Марков със заглавие „Прага '68”. Пражката пролет от 1968 г., която авторът сам идентифицира като основна мотивация за нарастващата си критичност към режима, повдига жизнено важните въпроси за това може ли да бъде създадено едно достойно и справедливо общество на основата на принципите на християнството, демокрацията – и забележете! – утопизма и социализма? Приканвайки ни да си представим в един забележителен пасаж какво би означавал край на привилегиите, досиетата, партийната номенклатура, тайните фондове и разходи, институции като Съюзът на българските писатели и т.н., наред с връщане към основните принципи на искреността, взаимното уважение, достойнството и любовта към ближния, Марков твърди, че предизвикателството на Чехословакия се състои именно в това: че си позволява да зададе тези въпроси в реален и конкретен, а не просто в абстрактен вид. Оттук и бруталното смазване на чехословашкото въстание – именно „загдето съществуваше някаква вероятност да намери отговорите”. Наместо отговорите на тези толкова важни въпроси, идва „един огромен черен Отговор”, този на съветската репресия.</span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Споменавам тези пасажи, защото те неимоверно усложняват лесни етикети за Георги Марков като „съзнателен и последователен антикомунист”. На нивото на конкретния политическия анализ, на феноменологията на „комунизма” (държавния социализъм), критическата нагласа на писателя дисидент не го прави сляп за сходни или успоредни проблеми на съвременния капитализъм, като се започне от фетишизма на стоките и се стигне до социалното отчуждение. Дори напротив. От друга страна, при целия си непримирим сарказъм срещу „смешната неподвижност на марксизма”, Марков не се колебае нито за миг да заяви своите симпатии към проекта на пражките революционери – „социализъм с човешко лице”. На практика, именно утопичната представа за един автентичен социализъм/комунизъм с неговите идеали за равенство, свобода и взаимопомощ мотивират при Марков както критиката му на реалния социализъм, така и подозренията му към западния капитализъм.</span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Но феноменологическото равнище на анализ, организирано около умението на автора да разгръща панорамни картини около често дребни житейски истории, е само една плоскост в размишленията на Георги Марков върху българския комунизъм. “Есетата” ни разкриват и една друга, привидно по-дълбока перспектива, а именно социалната онтология на автора, неговата обяснителна рамка не само за природата на „комунистическото” общество, но и за характера на човека и неговите отношения с обществото и системата, в която се намира, а дори и с космоса като цяло. Тук нещата стават още по-сложни - не само поради нестихващото напрежение между феноменология и онтология, а и защото Георги Марков до голяма степен абдикира от радикализма на своя конкретно феноменологически анализ в името на една неисторическа, закостеняла и, в много отношения, неадекватна поредица от абстракции и банални постановки. Как става това?</span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Най-знакови в това отношение са първите две есета от втората (“антитоталитарна”) част на книгата: „Собственият фашизъм” и особено „Система и хора”. Именно второто есе поставя класическия философски въпрос за това кое идва първо: системата или хората. За да получи следния наивен и неубедителен отговор от автора: хората, разбира се! Така, както не можем да се питаме кое идва първо: ракът или човешкото тяло, системата е немислима без хората, които на свой ред могат да живеят без нея. Но какъв тогава е произходът на самата система, откъде идва тя? В нейните основи, твърди Георги Марков, „стоят болните амбиции и интереси на твърде странни членове на човешкия род, които могат да реализират себе си единствено чрез потискане на другите, чрез власт над другите”. Именно тези „духовно гърбави хора” (както ги нарича той) са истинските строители на системата, която, веднъж дошла на бял свят, на свой ред започва да извлича най-отрицателното от всеки човек, основавайки своята жизненост и сила именно на „тази сплав … с човешките недостатъци” - или това, което Марков на друго място дефинира като „собствения фашизъм”. </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Оттук насетне комунистическата система достига своя апогей с поредица от вътрешно зависими стратегии: от упоритото култивиране на страхливци и подлеци до практики на самооплюване и самоунижаване, които водят до загуба на лична идентичност и самостоятелност. Промяната на системата, следователно, не може да дойде отвън, на острието на байонетите, а е на практика вътрешен въпрос, „въпрос на вътрешно прегрупиране на доброто и злото, на свободата и равенството”, на възстановяване на естественото равновесие между човешките пороци и добродетели, което нейното съществуване е нарушило.</span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Проблемите, с които са изпълнени особено тези два текста от втората част на книгата, трудно могат да бъдат омаловажени. Те включват безкрайно опростено разбиране за функцията на идеологията в (не само) социалистическото общество, според което идеологическото съдържание е без никакво значение, защото всяка идеология е чисто и просто оправдание на престъпленията на миналото и настоящето в името на илюзорното бъдеще. От такава гледна точка, без дори да се опита да аргументира позицията си, Марков настоява, че поради пълното сходство между отделните „тоталитарни” системи, определен комунистически режим може да бъде наречен и фашистки, расистки, националистически и т.н. </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Не по-малък проблем е и крайно консервативната позиция, че всяка революция неизбежно води до реакция в името на биологизирано разбиране за естествено еволюционно развитие, при което нещата някак си автоматически ще стават по-добри. Но най-големият проблем в онтологическата перспектива на Марков е именно явният и наивен хуманизъм, който, особено в гореспоменатите есета, твърде бързо и лесно изпада в есенциализъм („ние сме това, което сме … и се развиваме в посока, командвана от собствената ни природа”). </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Другояче казано, в “Есетата” на Георги Марков виждаме поне две дефиниции на човешко същество. Първата от тях е в основата на главно конкретно-политическите феноменологични анализи, които ни представят човека като гъвкаво и променливо същество, сноп от противоречия и цял спектър от възможни емоционални и поведенчески нагласи, един вид „ансамбъл на социалните отношения”, чието себеусещане и отношения с другите са в диалектическа зависимост от конкретните социално-политически условия, в които се намира. Втората дефиниция, очевидна особено в текстовете от част втора, ни представя много „по-твърд” и устойчив модел на човека, който го закотвя в дълбоки същности и прерязва пъпната връв с външната реалност (“Без ни най-малко да отричам важността на околната среда, аз храня най-сериозни съмнения за степента на нейното въздействие.”). </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Първата дефиниция предполага процеси на индивидуация и трансиндивидуация (по Жилбер Симондон и Дельоз, а защо не и по Маркс от Grundrisse); а втората представлява есенциалистко разбиране за индивида с християнски привкус (по Достоевски от „Бесове”). Първото определение обръща внимание на практиките и процесите на субективация, докато второто разчита на стабилизирано и негъвкаво разбиране за субекта. В края на краищата, бих си позволил да кажа, че първото разбиране за човека позволява разгръщането на брилянтни конкретно-политически и феноменологически анализи, докато второто стои в основата на посредствена и неадекватна социална онтология. “До моя съвременник” се ситуира на фона на нестихващото напрежение между тези две разбирания за човека без възможност за тяхното окончателно помирение.</span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">С други думи, нито една от двете дефиниции за човека не превръща Георги Марков в автоматичен „антикомунист”: нито есенциалистката, защото е универсална (и следователно неутрална), нито по-отворената, защото е локална (и следователно относителна). Или, ако се върнем към един от по-горните въпроси: “С кои би бил Георги Марков днес, ако беше жив”, то далеч не съм сигурен, че отговорът му е толкова прост, колкото твърдят неговите “привърженици” отдясно. Струва ми се малко вероятно той да би направил обрат в стила на Солженицин, особено предвид прекрасната му критика на “фанатизма” на съветския дисидент от 70-те години. </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Не съм напълно сигурен дали (макар че се надявам) нямаше да се превърне в български еквивалент на Хавел, който не се посвени да се обяви за привърженик на НАТО и „евроатлантическите” ценности във време, в което, ако разгърнем метафората на друг бивш дисидент, Адам Михник, демокрацията показа сивия цвят на своята същност. Ще ми се да мисля обаче, че в този голям български писател дисидент феноменологическият и конкретно-политически регистър щеше да надделее над онтологическите абстракции и да доведе автора до преработване на неговото разбиране за връзката между човека и системата предвид системното насилие и терор - не само на държавния социализъм от съветски тип, но и на съвременния пазарен фундаментализъм, който твърде прибързано решихме да наречем, още преди 25 години, „демокрация”.</span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><strong><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Бингамтън, САЩ, 30 юни 2015</span></span></strong></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="font-size:small"><span style="color:rgb(0, 0, 0)"> </span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"><span style="color:#000000"><span style="font-size:14px"><em>*Николай Кърков е асистент по философия в щатския университет на Ню Йорк, колеж Кортланд. Той е доктор по философия на щатския колеж на Ню Йорк „Бингамтън”. Изследователските му интереси включват модерна и съвременна европейска философия (включително на Източна Европа), деколониална теория и автономистки марксизъм.</em></span></span></div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;">---------------------------------</div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;">
<h1> Как "делим" Георги Марков</h1>
<h4><span style="color:#000000"><span style="font-size:14px">или за "новите леви опити" да се обясни животът на свраките чрез живота на белите мечки</span></span></h4>
<div style="color: rgb(114, 114, 114);"> </div>
<div style="color: rgb(91, 91, 88); font-family: ArialM, Arial; font-size: 12px; line-height: 22px; clear: both;"><strong><span style="font-size:14px">Тони Николов*</span></strong>, Портал "Култура" - 30 юли 2015г.</div>
</div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;">
<p>Преди да пристъпя към леко стъписващия въпрос в заглавието, ми се иска да започна с една история.</p>
<p>През юни 1954 г. в Съветския съюз се развихря мощна идеологическа канонада около посещението на Жан-Пол Сартр. Съветският режим иска да извлече максимална полза от визитата на <em>левия мислител</em>, който е в <em>най-просъветския</em> <em>си период</em>. Малко преди това Сартр прави скандалното си изказване, че „<em>дори съветските концлагери да съществуват, те бяха заличени от Сталинградската битка”</em>(!); държи и прочутата си реч срещу водородната бомба в Берлин, горещо аплодирана в СССР, доколкото комунистическият режим все още не разполага с такова оръжие за масово унищожение и т.н., Сартр е посрещнат с апломб в Москва, развеждан е из заводи на срещи с „трудещите се”, организирани са беседи с „проверени” литератори и философи, които приключват с такива банкети, че след един от тях авторът на „Битие и нищо” получава хипертонична криза и е приет по спешност в Кремълската болница. Накрая, след като Сартр бива потопен достатъчно дълго в „здрава идеологическа среда”, се провежда финална среща със съветски писатели, в присъствието на журналисти, на която се прави „задълбочен марксически анализ” на недъзите на съвременното буржоазно общество и на „идеологическите заблуди” на изтъкнати буржоазни автори. Разказват, че Сартр стоически изтърпял цялата политпросвета, но накрая, за ужас на домакините, не се сдържал и задал следния въпрос: „Вижте, твърдите, че Пол Валери е дребен буржоа, което изцяло предопределя неговия светоглед и творчество. Разбирам го напълно. Но не разбирам обратното: защо всеки дребен буржоа не е Пол Валери?”.</p>
<p> </p>
<p>Тъкмо този шеговит въпрос на Сартр за „идеологическата детерминираност” на автора от неговата среда – за системата и хората или хората срещу системата – изникна в съзнанието ми, когато неотдавна прочетох статията на д-р Николай Кърков<em> Чий съвременник е Георги Марков? </em>(в. „Култура”, 24 юли т.г.). Нека веднага уточня, че става дума за рецензия на сборника с есета на Георги Марков „До моя съвременник” („Комунитас”, 2015), в която авторът, доктор по философия и преподавател в колежа „Бингантъм” (Ню Йорк), от „нови леви позиции” и в упор задава следните въпроси:</p>
<p>1. <em>Какъв критик на комунизма е Георги Марков?</em></p>
<p>2. <em>Каква е собствената му позиция?</em></p>
<p>3<strong>.</strong> <em>И не на последно място: каква идеологическа позиция би защитавал днес, ако беше още жив?</em></p>
<p>Идейната презумпция, съдържаща се в тези питания, е повече от очевидна. Тя цели следното (изброявам тезите в рецензията):</p>
<p>1. <em>Да „демистифицира” Георги Марков и съответно неговите „Задочни репортажи” като „най-силната критика на комунизма, писана някога от българин”;</em></p>
<p><em>2. Да го изчисти от всички „оцветявания в синьо”, с които са го „боядисали” онези, които не са го чели или са го чели само повърхностно;</em></p>
<p><em>3. И най-вече: „да тласне” към логически заключения текстовете на автора, които – </em>видите ли!<em> – той не винаги прави;</em></p>
<p> </p>
<p>Подходът е наистина прелюбопитен, защото начева като „деидеологизация” („критиката на Марков е не конюнктурно-антикомунистическа и може да бъде приложена и към другата страна на Желязната завеса и т.н.”), за да завърши със силно идеологически обертонове – във вина на автора се вменява неговата „консервативна позиция, че всяка революция неизбежно води до реакция в името на биологизираното разбиране за естествено еволюционно развитие, при което някак си нещата автоматично не стават по-добри…”</p>
<p> </p>
<p>Ето защо ще си позволя да започна от края, сиреч от третия въпрос (и съответно от третия тезис).</p>
<p> </p>
<p>1. Намирам, че те са от съществено значение, защото чрез тях претенциите за „нов ляв прочит” (онова, което Дельоз описваше като „география на отношенията”) се свеждат до възможно най-класическия идеологически подход на марксистко-ленинската критика. А тя, от своя страна – припомням – задължително рамкираше творчеството на даден автор с приблизително следните типологически обобщения: <em>за съжаление</em>, <em>писателят</em> (без значение кой – Данте, Стендал, Е.Т.А. Хофман, Набоков, Вазов, Лилиев и т.н.) <em>само загатва дълбоките социални конфликти, на които е съвременник, без да може да постигне и пресъздаде в дълбочина техния класов характер, както и поривите на масите за изграждането на безкласово общество</em>.</p>
<p> </p>
<p>Ясно е, че при силен идеологически напън може да се направи всичко – дори да се проектират тезисите на „класовата борба” върху „Лешникотрошачката”. Въпросът е: кому е нужно това и кое подтиква човек, вместо да се опита да остане в хоризонта на „интенциите на автора” и да отчлени неговия „глас”, веднага да тръгне да го „пакетира” и „завършва” идейно (и идеологически)? Защото така се стига до абсурдната ситуация, в която независимо дали разтваряш томче със стиховете на Емили Дикинсън или Паул Целан, в ушите ти пак да продължат да звучат единствено строфите на Маяковски или Дамян Бедни.</p>
<p> </p>
<p>Впрочем поколения, ходили на училище в епохата на „реалния социализъм” (комунизъм), бяха „подтиквани” да разсъждават именно така и над това. Дали ако Ботев беше жив, вместо примерно да поеме по стъпките на Стамболов, нямаше да стане виден „тесен социалист” и едва ли не да извърши Септемврийското въстание? Или пък ако Смирненски не бе отнесен от „жълтата гостенка” през 1923 г., нямаше ли да възпее „масовата колективизация”, довела до създаването на ТКЗС, или пък светлото бъдеще на севернокорейския народ, замислено от другаря Ким Ир Сен?</p>
<p> </p>
<p>Простете, че оставям тези въпроси без отговор, но те граничат с историческия „нонсенс”. Подобно на други такива „питания”, които изискват почти „хофмановско въображение”:</p>
<p> </p>
<p>- ако Омир бе жив днес, нямаше ли да е рапър в „скуот” във Филаделфия, а неговите песни да се превърнат в тази нова „Илиада”, която да изиграе структурно-мобилизираща роля в борбата на ЛГБТИ-общността?</p>
<p>- ако Херодот бе наш съвременник, вместо автор на „История”, не би ли бил професор по деколониални изследвания в щатския университет на Ню Йорк?</p>
<p>- ако феята Моргана бе реално съществуваща, дали тя, вместо да вълшебства в Авалон, нямаше да посвети силите си в полето на джендър-изследванията?</p>
<p> </p>
<p>В нашия свят, за разлика от „идеологията и утопията”, нещата са такива, каквито са.</p>
<p> </p>
<p>2. Ала да се върнем към Георги Марков, когото в предговора си към неговия сборник с есета, нарекох „наш съвременник”. С което изобщо не съм искал „идеологически” да го пренаписвам, а само да покажа, че в оптиката на времето казаното от него остава актуално и че не той, а ние не сме се променили.</p>
<p>Естествено, че Георги Марков има „своя позиция”. Има я, но тя не е „идеологическа” или най-малкото не е със знака на тази „идеология”, която би се понравила на „старите” или „новите” леви:</p>
<p>Ето я, съвсем накратко:</p>
<p><em>Човек би трябвало да няма капка мозък, за да приеме идеологията сериозно. В края на краищата прилагането на идеологически принципи, извлечени при живота на английската работническа класа 1844-1845 година (Енгелс и Маркс), към живота на българските селяни 100 години по-късно – е толкова абсурдно, колкото би било, ако един зоолог се опита да обясни живота на свраките чрез живота на белите мечки.</em></p>
<p><em>Но ако човек трябва да отхвърли идеологията като измислена маска, тогава естествено идва въпросът какви са истинските причини, които обуславят съществуването на системата? С други думи какво стои зад текста и декора на пиесата?</em><em> </em></p>
<p> </p>
<p>Отговорът на Георги Марков:<em> </em></p>
<p><em>Стоят болните амбиции и интереси на твърде странни членове на човешкия род, които могат да реализират себе си само чрез потискане на другите, чрез власт над другите. Всички тия граждани, които не са способни да създават чрез собствените си ръце, но са обладани от налудните амбиции да бъдат център на внимание и преклонение, да бъдат превъзнасяни и славословени – са истинските строители на тоталитарната система.</em><em> </em></p>
<p>(„Система и хора”, с. 51)</p>
<p>Кратко и ясно. Ако някой се нуждае от повече аргументи „какъв критик на комунизма е Георги Марков” или „каква е собствената му позиция”, то, освен към есетата в сборника, е редно да го препратя и към други негови политически текстове като „Фикциите на марксизма” или „Западното левичарство – илюзии и действителност” (I-III), достъпни онлайн.</p>
<p> </p>
<p>За да приключим с марксизма – един последен цитат, колкото и „явният и наивен хуманизъм” на Марков да е според някои „есенциалистки проблем”:</p>
<p><em>Опитът на Карл Маркс да обедини противоречията в цялото сложно и великолепно многообразие на човешката природа чрез противопоставяне на пълните и празните стомаси и материалистично вулгаризиране на човешките отношения е доказателство за ограниченост и наивност. Но чисто романтичното очарование и спекулативният характер на марксизма му печелят привърженици между все още безпросветните маси и хитруващата демагогска интелигенция, обладана от параноичния дух да играе роля в световните съдбини. Мнозина кабинетни философи на Запад се опитват да убедят, че марксизмът предлага все пак някаква база като изход за поправянето на света. Но тяхното късогледство им пречи да видят, че теоретичните хуманни постановки на Маркс, превърнати в „живо дело”, са източник на огромни страдания, на които съвременните хора са подложени в името на фиктивно бъдещо щастие.</em></p>
<p>(„Фикциите на марксизма”)<em> </em></p>
<p>3. И накрая, относно опитите за „апроприация” на убития голям писател и „освещаването” на паметника му в „присъствието на буквално целия български десен политически и интелектуален елит”.</p>
<p>Мястото на Георги Марков в пантеона на българската словесност е безспорно и универсално, тъй че определено се „лъжат тия, дето питат „с кого е той?” – „с тия отляво, с тия отдясно или с тия в средата?” („Позицията”).</p>
<p> </p>
<p>И все пак, въпреки че близо четири десетилетия ни „делят” от неговото убийство в Лондон, е трудно представимо как хора, близки до средата на неговите физически и морални убийци, биха застанали край паметника на площад „Журналист”, редом с неговата съпруга Анабел или с брат му Никола. С това, лично аз, си обяснявам например отсъствието на хора като Евгения Живкова, Сергей Станишев или издателя на левия вестник „Земя” и бивш офицер от ДС Димитър Иванов.</p>
<p> </p>
<p>„Старите леви” са все още чувствителни към подобни „деления” от миналото.</p>
<p>Въпросът при „новите леви” е доколко те имат чувствителност към кървавата цена на Утопията.</p>
<div style="color: rgb(91, 91, 88); font-family: ArialM, Arial; font-size: 12px; line-height: 22px; clear: both;"> </div>
<div style="color: rgb(91, 91, 88); font-family: ArialM, Arial; font-size: 12px; line-height: 22px; clear: both;"><em><strong><span style="color:rgb(0, 0, 0); font-family:arial,helvetica,sans-serif; font-size:11px">*Тони Николов е философ и журналист. Роден през 1966 г. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар и на енцикликата Блясъкът на истината. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. </span></strong></em></div>
<div style="color: rgb(91, 91, 88); font-family: ArialM, Arial; font-size: 12px; line-height: 22px; clear: both;"> </div>
<div style="color: rgb(91, 91, 88); font-family: ArialM, Arial; font-size: 12px; line-height: 22px; clear: both;"> </div>
<ul style="list-style-type:none">
</ul>
</div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
<div style="color: rgb(114, 114, 114); line-height: 19.5px; margin: 0cm 0cm 6pt;"> </div>
</div>
