Пол Верховен: Трябваше спешно да избягам от Холивуд

Филмът “Тя”, мрачна приказка за една мъчителна перверзия, бележи голямото завръщане на екраните на Пол Верховен, автора на “Първичен инстинкт”, “Робокоп” и “Звездни рейнджъри”. По този повод Studio Ciné Live покани няколко френски режисьори, негови почитатели, за да задават въпроси на Пол Верховен за неговата работа.

 

- Новият ви филм “Тя” е адаптация по романа на Филип Джиан. Какво ви хареса в него?

 

- Честно казано, аз не познавам Филип Джиан. С изключение на името му: бях гледал “37,2 сутринта”, който ми припомни впрочем моя втори пълнометражен филм, “Нещо сладко” (Turks fruit). Така че сценарият ме вдъхнови. Сценарий на Дейвид Бърк, изпратен от продуцента Саид Бен Саид. 

В началото действието във филма трябваше да се развива в Бостън или в Чикаго. А след това много бързо си дадохме сметка, че американците не разбират сюжета. Те го свързваха с revenge movie (“филм за отмъщение”). Ако ги бяхме послушали, Мишел, героинята във филма, трябваше да си отмъсти, след като е разкрила самоличността на своя изнасилвач. Разказът тръгва впрочем в съвсем друга посока, много по-неочаквана и морално двусмислена. 

Ние останахме верни на структурата на романа, въпреки че си позволихме някои волности. В книгата например Мишел работи в киното. Прекалено много излишни диалози, докато един филм е преди всичко образи. Тогава дъщеря ми подсказа идеята Мишел да работи в сферата на видеоигрите.

 

- В едно интервю от 1998 г. режисьорът Жак Ривет казва, че според него “Стриптийзьорки” е “вашият най-личен филм, един от най-големите американски филми в последните години”. Какво мислите за това?

 

- Поласкан съм, дори и това мнение да ми се струва крайно. Намирам сценария за фундаментален и предвидим. Един вариант на “Всичко за Ева” на Манкевич. Интересът към филма се крие, от друга страна, в политическото му измерение, в неговата критика и отрицателна визия за САЩ. Очевидно Лас Вегас е метафора за тази страна, покварена от парите и алчността. Лас Вегас, този храм на кича и на лошия вкус, който трябваше да пресъздадем в изключително ярък стил, с големи движения на камерата, планове, много светлина, крещящи цветове. Много се забавлявах по време на снимките, мислех се за Фелини…

 

- “Звездни рейнджъри” е уникален случай в научнофантастичното кино. Той превръща войната в спектакъл. Замислен е като пропаганден филм, за да изобличи по-силно пропагандното кино. Даваше ли си сметка студиото по време на снимките за този очевидно подривен ефект?

 

- Като по чудо имах късмет с този филм. През двете години на неговото създаване се смениха шефовете на “Сони Пикчърс”. Никой от тях не остана за повече от четири месеца. Можех да работя, без да се цензурирам, да дам свобода на желанията си. Проучих например филмите на Лени Рифенщал (официалната режисьорка на нацисткия режим - б. а.) и използвах принципа на поредицата от документални пропагандни филми “Защо се борим?” (Why We Fight?), сниман в САЩ между 1942 и 1945 г.

Новият директор видя филма едва когато монтажът беше приключил. Беше смаян. “Дори се вижда нацисткото знаме накрая?”, провикна се той. А аз му отговорих напълно недбросъвестно: “Това не е нацистко знаме, добре виждате, че е с друг цвят”.

 

- Филмът е култов във Франция. Но как беше приет в САЩ?

 

- За разлика от французите американците не схванаха иронията и втория план. “Уолстрийт Джърнъл” дори ме сметна за неонацист. Беше скоро след атентатите от 11 септември и те бяха разбрали, че това е критика на американския империализъм.

 

- Актьорите от “Звездни рейнджъри”, които са много хубави, много лъскави, изглеждат напълно слепи и непрозорливи за иронията на филма. Мисля, че този първи, очевиден план прави филма толкова двусмислен. Доколко те осъзнаваха същността на филма?

 

- Поисках от тях да играят войнолюбци, готови на всичко, за да разрушат огромните лоши насекоми. Исках да го направят прекалено и те последваха буквално моите инструкции. Никога не съм говорил с тях, нито преди, нито след снимките, но според мен те не схванаха подигравателната дистанция на филма.

 

- В “Робокоп”, “Зов за завръщане” или “Звездни рейнджъри” използвате телевизионни кадри. Аз гледах тези филми като тийнейджър и тези кадри бяха впечатляващи, директни, без филтър. Имах чувството, че това беше предупреждение, начин да ме приканят да избера дистанцията, от която гледам на историята…

 

- Отличен анализ, нямам какво да добавя към него. Уточнявам само, че никога не пиша сам първите версии на сценария и тази идея вече съществуваше в “Робокоп”. Но аз съм този, който я изведе по категоричен начин. 

Когато бях на около 13 г., отидох на изложба на Мондриан. Неговите абстрактни картини ме очароваха, с тези квадрати в червено, жълто и синьо, които черните линии разрязваха под прав ъгъл. Спомних си за тези картини по време на подготовката на филма. Оттам дойде желанието ми за един ясен разрез, без въведение, за тази телескопичност между фикцията и телевизионните кадри. На една прожекция за пресата, когато се появи реклама с динозавър, един критик стана и се провикна към човека, който прожектираше: “Сбъркали сте лентата”. Аз наистина използвах отново този похват няколко пъти, включително в “Тя”.

 

Пол Верховен и Изабел Юпер по време на снимките на "Тя"

 

- Мислехте ли за Фриц Ланг, докато снимахте “Черната книга”?

 

- Не, във всеки случай не и съзнателно. Веднъж се вдъхнових от Фриц Ланг, в “Робокоп”. Исках този полицай получовек, полуробот да се движи по същия начин като жената робот в “Метрополис”.

 

- Кой е любимият ви филм, от тези които сте режисирали? А онзи, за който съжалявате, че сте го снимали?

 

- Именно “Робокоп”. За мен той си остава най-завършеният ми филм както по отношение на сценария, така и в политическото си измерение. Обратното, имам резерви към “Плът и кръв”: Рутгер Хауър и Дженифър Джейсън Лий са големи актьори, но помежду им не се получи алхимия. Така и никога не усетих на екрана взаимно привличане между тях.

 

- Стивън Спилбърг разказва, че в началото на кариерата си се е чувствал по време на снимки като на бойно поле. Днес имал чувството, че е свещеник, който отслужва религиозна церемония. Вашият подход при създаването на филм промени ли се през годините?

 

- Снимките са и си остават за мен бойно поле. Ограничения на време, пари, хубаво осветление, което напразно очакваш: това е луд стрес, непрекъсната война. Спилбърг сам продуцира филмите си, той разполага с колосални средства. Ако закъснее с ден или два, това не е проблем, докато аз не мога да си го позволя. С него не сме в една и съща категория.

 

- “Човек без сянка”, последният ви холивудски филм, явно е бил трудно преживяване. Той е едновременно вълнуващ и почти провален, истински граничен случай като “авторски” блокбастър. Отклони ли се филмът от първоначалния проект заради студиото? Ако да, с какво?

 

- В първата версия “Човек без сянка” беше филм на ужасите, но аз се надявах да го отведа в друга посока. Уви, бързо се оказах притиснат: близостта му с романа “Невидимият човек” на Х. Дж. Уелс, правата върху който принадлежаха на конкурентно студио, ни принуди да не снимаме нито една сцена навън, за да не бъдем обвинени в плагиатство.

Филмът по нищо не прилича на онова, което аз си бях представял. Като лозунг за плаката на филма бях измислил: “Какво бихте направили, ако сте невидим и можете да се измъкнете безнаказано?”. Тази фраза е отзвук на една книга на Платон, в която той отговаря: “Всички щяха да се държат отвратително и да си доставят удоволствие да причиняват зло”.

Исках да разкажа за лошите страни на човешката природа. Впрочем знаете ли какво избра накрая студиото за лозунг? “Мислите си, че сте сам?”. Само това, без коментар. Трябваше също да отрежа сцените, които бяха сметнати за прекалено жестоки. Толкова неудовлетворение. За щастие можех да намеря убежище в работата по специалните ефекти, които бяха доста новаторски за времето си.

 

- Каква е поуката от вашия успех? А от неуспехите ви?

 

- Моите успехи, като “Първичен инстинкт”, не са ме научили на нищо, дори и очевидно да са ми доставили удоволствие. Много повече въпроси си задаваш след неуспеха. Връщам се към “Човек без сянка”: в резултат на този опит разбрах колко е спешно за мен да избягам от Холивуд. 

 

- Бихте ли приели да снимате блокбастър в духа на “Робокоп”, един култов за мен филм, в днешния Холивуд?

 

- Достатъчно е да видя римейка, който му направиха. Или този на “Зов за завръщане”. Без вкус, без ирония. При тези условия отговорът ми ще бъде твърдо “не”. От Холивуд все още излизат някои добри неща, но са малко. За десет години получих много предложения, но нито едно не ме заинтригува.

 

- А един филм за супергерои би ли ви изкушил?

 

- Ни най-малко. Публиката не е ли гледала достатъчно такива? Не мога да разбера тази толкова американска традиция да се изразяват емоции чрез необикновен герой.

 

- Съществува ли днес кино, което да не е политически коректно? Ако да, къде е то?

 

- То е рядкост, но съществува: струва ми се, че “Тя” извива силно врата на политически коректното. Киното на Ханеке също ме интересува: първия път, когато гледах “Скришна игра” (Caché), липсата на обяснение ме обърка. “Точно това е вълнуващото”, възрази дъщеря ми. Тя има право.

 

- Какво става с проекта ви да направите филмова адаптация на “Монт Ориол”, романа на Мопасан?

 

- Така и не успях да намеря средства. Но Мопасан продължава да ме интересува: сега работя над телевизионен сериал, адаптация по романа “Бел Ами”, заедно с Жерар Сотеман, моя холандски сценарист. Това е универсална история: за мъж, който се изкачва в обществото благодарение на жените. Ще я пренесем в нашата епоха. Работя също върху филм за Жан Мулен, емблематична фигура от Съпротивата. Това е много чувствителна тема. Накратко, имам какво да правя. Защото да, има живот извън Холивуд.

 

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова