Марко Балабанов
Латинските историци Салустий и Тацит, англичанинът Гибон, французинът Монтескьо и толкова други славни учени, при всичката разлика, която ги разделя – и по епоха, и по наука, се срещат в съжденията си върху народите и държавите, със съдбата на които са се заели в безсмъртните си съчинения.
Не! Нашият народ, както и всички други, между които живее и които го окръжават, не прилича под никаква гледна точка на никое от тези общества, на които горчивата съдба може да изостри така изкусно красноречивото перо на дълбоки и проницателни историко-философи за поучение на идващите човешки поколения.
Източните народи не са в жалостната епоха на прецъфтяването и на падението си. Прецъфтяват и падат онези общества, които, достигнали до най-високата степен на вътрешното и на външното си развитие, смазват се, така да се каже, под тежкия товар на своята собствена цивилизация, на своята собствена сила, на своето собствено богатство, на своята собствена узряла и преузряла наука. За общества, които едва започват да се възраждат за нов живот, едва започват да се учат какво значи думата “цивилизация”, едвам започват да придобиват знанието за собственото си съществуване, едвам започват да прохождат, пълни с живи надежди, за такива общества думите “прецъфтяване” и “падение” са едно престъпление, защото в тях кипи млада кръв и само убийствена ръка може да прекрати живота им.
Младите общества обаче са заобиколени често от други опасности, от други препятствия, от други мъчнотии, които спират хода им към напредък не само за години, но много пъти и за цели столетия. Многобройни са външните врагове на такива общества, но най-опасни и най-гибелни са онези, които се явяват в самите им недра и които обикновено са заразени от гореизложените пороци.
Неопитни в публичния живот, тези общества са изложени често да станат жертва на всякакви хитрости, на всякакви лукавщини, на всякакви подлости, на всичките, с една дума, средства, които слага в действие демагогията, за да се ползва от неизвестните и неопределените положения, както е правила тя от памтивека.
Какво не пострада клетата българска правда от толкова вътрешни врагове! Пред какво зрелище не присъства българският свят от 10–15 години в старанията си да тръгне и той напред в отоманската държава!
И това зрелище не е онова, което бяха ни приготвили чужденците, това е зрелище, издигнато от една демагогия с цел да върне българския народ от пътя, който му предначертават историята и най-скъпият му интерес. Тази демагогия не уважи нищо – нито лица, нито семейства, нито вяра, нито начала, нито убеждения. Орган повечето пъти на най-враждебните влияния на нашето народно съществуване, тази демагогия, която изкусно прикрива всякога целите си, не се посвени да потъпче под краката си действителните интереси на народа ни.
Тази демагогия и словом, и делом се опита да възбуди най-низките страсти, да направи от тях “правило поведения” в обществените ни дела, да вдъхне ненавист и омраза против всички онези, които подозираше, че усещаха гибелните й стремежи, да нападне, да наклевети, да злопрепоръчи в своите съсипателни домогвания! И тези хора дръзнаха да се нарекат дейци за напредъка на нашия народ!
Знамето, под което воюваха, беше систематическата лъжа, а оръжията им бяха и следват да са още и днес хулите и клеветите. Злополучно училище за един народ, който едва започва да се съживява! Училище, в което зле възпитаните учители се съревноваваха помежду си, за да се надминат в свойственото им красноречие на злословието, а учениците хитруват разнообразно, да не останат по-долу от учителите си в това поприще!
Ето как се спира често не за години, но за столетия и напредъкът на младите и невинни общества.
Безредието е най-съсипващото нещо в обществения живот. То разстройва, опустошава и нанася най-големите злини; където се появи, народите пропадат, държави се разрушават, ако не се споразумеете навреме да го изкорените, ако не обладавате потребната нравствена сила, за да се избавите по-скоро от него.
Има хора обаче, които само в безредието, само в неизвестността намират за себе си полза; тях малко ги е грижа за страданията на народа, за съсипването на общественото добро; те даже търсят безредието и ако го няма, правят всичко каквото могат, за да го създадат; като дойде то, тяхното дело е да го продължат, да го поддържат, било каквото било, защото те знаят, че с изчезването му и те ще изчезнат от завзетото си положение.
Подобни хора често са и оръдие на чужди външни интереси, враждебни на народа и на народните предания; естествено, тези интереси намират удовлетворение във въдворяемото безредие. (…)
Най-силното средство, за да се запази едно общество от безредията, е почитанието към законността. Тя е първото условие за правилния, благополучния и редовния живот на обществата. Тя е най-ярката ограда против злоупотребите. На тази яка основа стъпи народът ни, когато поиска да му се дадат неотменимите му църковни права, на тази основа бе издаден императорският ферман, който позволи на българския народ да основе едно свое църковно управление съобразно с началата на Православната църква. (…)
Законността обаче, съхранителка на обществата, е ужасно плашило на демагогиите и на любителите на безредието. Те се стряскат от реда, те гонят законността. Известно е, че едно малко злоупотребление поражда лесно друго по-голямо и т.н., докато злото заеме грамадни размери. Французите казват: “първата стъпка е, която коштува”, другите са лесни.
Въодушевени от гореща ревност да посочим на народа си правия път, ние всякога сме ратували за въдворението на реда и законността. Затова ние сме станали като трън в очите на всичките демагози и шарлатани, затова те не са знаели никаква мярка в нападенията си върху нас, затова те се чудят какви причини да измислят, какви хитрости да употребят срещу нас; затова ние сме навлекли на себе си тяхната страстна ненавист; затова ни правят те привърженици на гърци, оръдия на Русия, кога какво им скимне; затова те ни хулят и клеветят и частно, и публично, с презрение и на най-простите начала на нравствеността и на учтивостта; затова най-сетне те прибягват до един позорен орган и до една позорна личност, за да се гаврят с най-светите чувства и с най-благородните стремежи, на които е отглас листът ни. “Век” спира съня на демагозите и осуетява мечтите им. (…)
Поразени от светлината, която успяхме да хвърлим върху действителното положение на работите, отчаяни в домогванията си да следват, да мамят спокойно и безпрепятствено народа, смаяни от страха, че плановете им не ще могат повече да се осъществят според както ги крояха, демагозите прибягнаха пак до единствените за тях само свойствени средства — до клеветата и до хулите.
Презираме тези оръжия, презираме ги, защото имаме за силно оръжие логиката и разума.
Неотклонни от пътя, в който сме вървели досега, ние няма да употребим друго от това оръжие. Имаме пълна надежда, че делата рано или късно ще оправдаят употребата на това оръжие при всичките всевъзможни усилия на демагозите. Лъжата няма трайност и истината всякога излиза наяве, а редът и законността са единствените условия за преуспяването на каквото и да е общество.
Ние препоръчваме реда и законността като най-яка основа на народо-църковното ни управление, ние искаме ред и законност не за очи само, а законност искрена, действителна, която и на светло извадена, пак да се вижда, че е законност, защото е известно, че безредията, произволът и злоупотребите често обичат да се обличат в светозарната риза на законността.
Ето тук са опасностите, от които трябва да се предпази народът. Ние изпълняваме длъжност като ги посочваме.
Марко Балабанов (1837–1921) е роден в Клисура. Завършва гръцко богословско училище, учи право в Атина, медицина в Париж, философия в Хайделберг. От 1870 г. работи като адвокат и журналист в Цариград. Участва в създаването на независима Българска екзархия. В периода на Временното руско управление Балабанов е вицегубернатор на Свищов и Русе (1878–1879), след което се включва в Консервативната партия и е външен министър в първото правителство на България. Член на Българското книжовно дружество.
Статията „Обществените опасности” е публикувана в брой 13 на в. „Век” (самият Балабанов е издател на седмичника в Цариград) през 1875 г.