Не свирят ръцете...

Не свирят ръцете...
Руската пианистка Мария Юдина, родена на 9 септември през 1899г. е рядко съчетание на музикална и човешка гениалност. Ключът към изкуството на Мария Юдина не е в безспорния й талант на пианистка, а в необикновената й личност. Свободомислеща и необикновена, православна християнка сред войнстващи атеисти, Юдина е олицетворение на съпротивата срещу съветския режим на интелектуалците от т.нар. Сребърен век. Още в младостта си тя се отказва от шизофреничното съществуване, което размива границата между истината и лъжата, между мислите и думите.

 

Юдина не отделя музиката от религията и от живеенето и съвсем не се вмества в представата за виртуоза като машина за звуци – има твърде разнопосочни интереси. Всички, които пишат за нея в спомените си (а те не са малко), я представят на първо място като



гениална в човечността си



– с рядка откровеност и сякаш без чувство за самосъхранение, отзивчива, възторжена и някак ексцентрична. Понякога рязка, но винаги обичаща – оказала огромно влияние върху своите ученици и върху всички, докоснали се до нея.

 

Мария Вениаминовна Юдина (1899–1970) е родена в Невел, близо до Витебск, в семейството на лекар. Започва да учи пиано във Витебск, през 1913 г. е първата й изява пред публика. Завършва през 1921 г. Петроградската консерватория в класа на Леонид Николаев. През годините е била ученичка на Анна Есипова, Владимир Дроздов и Ф. М. Блуменфелд. Сред съвипускниците й са пианистът Владимир Софроницки и композиторът Дмитрий Шостакович.

 

Докато е в консерваторията, слуша лекции в историко-филологическия факултет на Петроградския университет. Чете трудовете на Соловьов, Трубецкой, Флоренски, които определят избора й – на 20 години еврейката приема православието. Има енциклопедични знания, чете свободно в оригинал Платон, Августин Блажени, Тома Аквински, занимава се с разшифроване на християнската символика в произведенията на Бах и Шуберт. За нея всяка култура, изобщо всяка човешка дейност e „празна”, ако няма религиозни корени. Отношението й към богословието и философията се проявява в нейното свирене – с мъжка сила и интелектуална концентрация. Неслучайно в центъра на репертоара й е Бах, наред с Моцарт, Бетовен, Брамс, Мусоргски.

 

 

Според нейния биограф Анатолий Кузнецов вярата в Христос определяла артистичното й поведение – на концертния подиум тя свещенодействала. „Аз съм единствената, която на пианото работи с Евангелието в ръка”, казвала Юдина. Късните й трактовки се отличават именно с „простота и строгост на евангелски притчи и библейски сцени”. Концертира половин век – между трудно пропускливите граници на СССР (само през 1950 г. участва в Баховия фестивал в Лайпциг, а след 4 години има турне в Полша).

 

Поддържа голям и разнообразен репертоар, известна е с ансамбловите си участия и през цялото време има педагогическа дейност. Поради политическите обстоятелства остава неизвестна за западната култура, но прави и невъзможното, за да популяризира нейните „упадъчни” автори. Изпълнява произведения на Карол Шимановски, Паул Хиндемит, Ернст Кшенек, Оливие Месиен, Албан Берг, Лютославски, Сероцки; в репертоара й влизат Втора соната от Шостакович и Соната за две пиана и ударни от Бела Барток. За разлика от много други изпълнители остава любопитна за новото и в по-късните си години.

 

 

Още първите изяви на Мария Юдина предизвикват спорове в професионалните среди – интелектът и индивидуалността й са прекалено силни, за да не оставят отпечатък върху нейните интерпретации. Критиците я упрекват в съвършено противоположни грехове – недостатъчна изразителност и прекалена романтичност. Или както пише Г. Коган, „по стила и по мащаба на таланта тази пианистка толкова не се вмества в обичайните рамки на нашето концертно изпълнение, че някак смущава музикантите, възпитани в традициите на романтичното епигонство”. Музиката й е сравнявана с „пространствена живопис”, подчинена „на суровия култ към голата форма”, „лишена от пленителност и нежност”. Изпълнителка с



необикновена власт върху слушателите



Чувствата й са резултат от огромно душевно напрежение, изразено в строга линия. Понякога минава рязко през очакваните „уютни” смекчения и окръглености. Чистота, многоплановост на изпълнението, крайни темпа, смел прочит на текста, но никога произволен – не „така искам”, по-скоро „така го разбирам”. Музиката й прилича на човешка реч – дори когато текстът не предполага ораторство.

 

 

Руският поет Лев Озеров свидетелства: „Винаги ме е поразявала мащабността на духовния й свят, нейната непреходна одухотвореност. Ето, тя тръгва към рояла. На всички ни се струва, че не излиза от артистичната, а от човешката тълпа... Тръгва към рояла, за да изкаже, да изрази нещо важно, изключително важно”. В книгата си Мрежата на паметта Н. А. Павлович също е подвластен на необикновеното й присъствие: „Мария Вениаминовна на рояла – това е лъвска сила, не женска и не женствена стихия, това е сурова мисъл, концентрирана страст, огнен размах на големи сумрачни криле”.


Юдина изисква от слушателите интелектуално напрежение: и при възприемането на Голдберг вариации от Бах, и при концертите и сонатите на Бетовен, Шуберт, Брамс или Мусоргски. Познавачка на Бах, тя разбира музиката му като Евангелие в звук, като тайна връзка с нравствените закони на Духа. Не техниката сама по себе си, а неповторимият звук, гъстотата на тона, начинът, по който постига дълбочината на образа, са нейните предимства. Още през първите години пред пианото най-много се бои от щампите, от неволното подражание. По-късно се пази от излишни впечатления, почти не слуша други пианисти.

 

 

Вярата й дава енергия, без която не би оцеляла в битовите несгоди и репресиите. От 1921 г. до 1930 г. Юдина води клас по пиано в Петроградската консерватория, откъдето е уволнена заради „религиозните си възгледи”. От 1932 г. до 1934 г. преподава в консерваторията в Тбилиси, а от 1936 г. до 1951 г. – в Московската консерватория, откъдето също я прогонват. Защото вместо да „изобличава упадъчната западна музика и буржоазните формалисти”, тя се прехласва по Игор Стравински, води кореспонденция с Пиер Булез и Карлхайнц Щокхаузен, има контакти с диригента Ото Клемперер и с Паул Хиндемит, проявява „нездраво любопитство” към създателя на додекафонията Шьонберг. По онова време Шостакович и Прокофиев, които тя популяризира, се смятат за неразбираеми за народа. През 1960 г. я прогонват и от института „Гнесини”, където преподава пиано и камерно музициране – заради „пропаганда на антисъветската музика на Стравински и Хиндемит”.


Концертите й са невиждано зрелище и още по-невиждано откровение. Излиза с огромен кръст, говори за вярата. Често съпровожда изпълненията с разкази за композиторите и произведенията. А на финала, след аплодисментите на публиката: „Вместо бис ще ви прочета едно гениално стихотворение от Пастернак”. Четяла стихове от „Доктор Живаго” в разгара на кампанията срещу „родоотстъпника”, чийто роман бил издаден на Запад. И сама изпаднала в немилост – престижните зали се затворили за нея. Всъщност Мария Юдина е известна с това, че не забелязвала знаците на престижа и лустрото. Ходела обута в спортни кецове, дори пред самия Стравински се явила така в есента на 1962 г., когато той се завърнал в СССР след дълго отсъствие и тя участвала в галаконцерта за 80-годишнината му.

 

Според една нейна ученичка: „Всичко я вълнуваше: процесът срещу Бродски, опасностите, на които се подлагаше Солженицин... Тя сякаш търсеше опасностите и беше готова за мъченическия венец. Нравствена опора Юдина намираше в православието...”.

 

 


Липсата на егоизъм и егоцентризъм при нея е резултат от съзнателно възпитаване в християнско отношение към ближния: да служи на другите, да прави добро. За Юдина страданието е „печат от Бога”, стъпало към истината. В Петербург често сменяла квартирите, понякога се налагало да спи във ваната. Не приемала подаръци от приятелите си, раздавала на по-нуждаещите се от нея парите си и храната, получена срещу военновременни купони. В края на живота си най-сетне имала покрив над главата в Москва срещу Киевската гара – вратите на квартирата й не се заключвали, на тях с кабърчета били закрепени откъси от Евангелието. Вътре имало само легло, роял, маса с фотографии на любимите хора и шкаф с книги. Обичала да работи нощем. Никога не се упражнявала за техника. На въпроса как свири с този пръст, зараснал накриво, отговаряла: „Наистина ли мислите, че свирят ръцете? Свири ето това” – и посочвала челото.

 

Понеже има дар слово, пише статии за музика и превежда, оставя много спомени, които се появяват на бял свят след смъртта й, за Софроницки, Бахтин, Флоренски, Цветаева, Паустовски, Пастернак. Интересна е кореспонденцията й със Стравински, Чуковски, Пастернак, Щокхаузен и др.
Една история с Мария Юдина



се носи като легенда



Шостакович я разказва в мемоарите си, издадени зад граница. Веднъж в радиокомитета се обадил Сталин. Предишния ден чул по радиото Концерт за пиано № 23 от Моцарт в изпълнение на Юдина. Попитал дали има плоча със записа на концерта. „Разбира се, Йосиф Висарионович”, му отвърнали. „Изпратете ми утре плочата на дачата”. Ръководните кадри на радиокомитета изпаднали в паника – всъщност плоча нямало, концертът се предавал от студиото. Но кой ще посмее да каже „не” на Сталин. Не се знае какви ще са последиците, човешкият живот нямал никаква стойност. Веднага извикали Юдина и събрали оркестър за нощния запис.

 

Всички треперели от страх. Само на Юдина, пише Шостакович, морето й било до колене. Диригентът бил безпомощен от страх, наложило се да го сменят с друг – същата история – и той треперел и обърквал оркестъра. Едва третият диригент успял да завърши записа. Уникален случай – смяна на трима диригенти! На сутринта записът бил готов, спешно изработили плоча в един екземпляр и я изпратили на Сталин. Но историята не свършва тук, след време Юдина получила плик с 20 000 рубли, огромна сума. Съобщили й, че това е по личното указание на другаря Сталин. И тогава тя му написала писмо: „Благодаря ви, Йосиф Висарионович, за Вашата помощ. Ще се моля за Вас ден и нощ и ще моля Бог да Ви прости прегрешенията пред народа и църквата. Бог е милостив, той ще прости. А парите ще дам за ремонт на църквата, в която ходя”.

 

 

Трудно е да се повярва на това, но според Шостакович „тя никога не лъжеше”. За съжаление писмото не е запазено. Разказът на композитора завършва по следния начин: „На Юдина нищо не й направили. Сталин премълчал. Казват, че когато го намерили мъртъв, на грамофона му имало плоча с концерт на Моцарт”.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Албена Димова

    02 Ное 2009 19:44ч.

    Благодаря ви, че ни напомнихте за тази велика пианистка!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Методи Захариев

    13 Ное 2009 20:13ч.

    Наистина, гениална музикантка! Записах си наскоро една от сонатите на Шуберт с нея. Неземна музика! Благодаря на Гласове, че ми я припомни - бях я забравил!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • За препечатването на тази публикация няма разрешение!

    29 Май 2017 21:13ч.

    Явор Дачков е предупреден, че няма право да препечатва материали от Християнство и култура.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи