Чувствен, мистичен, понякога загадъчен, винаги неотстъпчив, руският режисьор Андрей Тарковски си остава една от най-великите фигури на седмото изкуство.

 

Андрей Тарковски

 

Това е лятото на Тарковски. 31 г. след смъртта му, руският режисьор гостува във Френската филмотека в Париж и на фестивала в Ла Рошел, който му посвещава ретроспектива. Седем игрални филма, три късометражни. Но количеството не е най-важното. Името на руския режисьор свети като фар в мрака. Странна участ. Много изгнание, много самота, много незавършеност, много недостъпност и въпреки това едно толкова силно и неизчерпаемо присъствие. 

“За мен беше чудо, когато открих първите филми на Тарковски, пише Бергман. Някой бе изразил това, което винаги съм искал да кажа, без да зная как”. И той добавя другаде: “Филмът е мечта. Ето защо Тарковски е най-велик от всички. Той се движи в пространството на мечтите”. Морис Клавел уточнява: това е несъзнаваното от незапомнени времена. Дълбоката канара на душата. 

 

От самото начало Тарковски е признат за голям режисьор. 

 

“Иваново детство” печели Златната мечка във Венеция през 1962 г. Този портрет на едно 12-годишно дете, боец и шпионин по време на Втората световна война, има много съвременни аспекти. Семейството му е избито от нацистите. Във великолепен горски пейзаж той броди между съновиденията на едно изгубено щастие и яростната омраза към врага. Жан-Пол Сартр поема защитата на този спорен филм: “Иван е луд, той е чудовище; това е малък герой; в действителност, това е най-невинната и най-трогателна жертва на войната; това момче, което не можеш да не харесаш, е изковано от жестокост; тя е проникнала вътре в него”.

 

"Иваново детство"

 

След това идва най-известният му филм, “Андрей Рубльов” (1966 г.). Скитането на иконописец, в търсене на спокойствие в хаотичната Русия през ХV век, изпълнена със смут, оргии и кланета. Той вече не вижда връзка между изкуството, вярата си и ужасното зрелище в света. Отказва да рисува. 

Но от неговата мъка, от мълчанието му ще се роди един ден прекрасна икона на Светата Троица, чист израз на милосърдната любов. Написан заедно с Кончаловски, сниман в продължение на две години, 1965-а и 1966-а, филмът не се харесва на студиото “Мосфилм”: твърде дълъг и твърде мрачен, твърде жесток, 

 

твърде лиричен, твърде мистичен, той не отговаря на критериите на съветското кино. 

 

Излъчването му се забавя. Представен извън конкурсната програма в Кан през 1969 г., той поразява фестивала със своята гениалност, но излиза по международните екрани едва през 1971, а в Москва - през 1972 година.

 

"Андрей Рубльов"

 

“Не исках нито исторически, нито биографичен филм, пише Тарковски в основното си есе, “Запечатаното време”. Исках да изследвам поетическата дарба на големия руски художник… да изследвам душата и социалното съзнание на артиста, който иска да създаде нетленни духовни ценности”.

 

Изгнаник по принуда

 

Какво да се прави с един човек, напълно неасимилируем не само от съветската система, но и от всяка форма на материализъм? СССР си поставя сериозно въпроса. 

Роден през 1932 г., син на поета Арсений Тарковски, Андрей е израснал в сталиновия период, следва във Всерусийския държавен институт по кинематография (ВКГИ) под ръководството на Михаил Ром. Той никога не е искал да бъде дисидент. Бил е вироглав, това е всичко. Не е отстъпвал от изкуството и тази непримиримост е била толкова изключително лъчезарна, че цензурата ставала абсурдна. Властите трябвало да го надхитрят. От една страна, той успява да заснеме своите т. нар. експериментални филми, които в смятания за свободен Запад не биха намерили продуценти. От друга страна, му пречат да ги разпространява в Съветския съюз. Въпреки това, отбелязва писателят Ерве Гибер, имало млада и запалена публика, която очаквала това вдъхновение и не се страхувала от неговата загадъчност. 

Никога Тарковски не е искал да напусне страната си. Той е бил принуден да стане изгнаник, превръщайки се в родината си в “невъзвръщенец”, сърцераздирателен израз, който е бил неговият кръст. Заминал да снима в Италия филма си “Носталгия” през 1983 г., той ще се примири, че повече не може да се върне в Съветска Русия и ще заснеме в Швеция последния си филм, “Жертвоприношение”, преди да умре от рак. Въпреки славата си, той не е искал да бъде привилегирован. Платил е с живота си за това. 

 

"Жертвоприношение" 

 

 

Тези парадокси надхвърлят филмографията му. 

 

Тарковски не е спирал да размишлява върху тайнството на сътворението. Изкуството е служба и онзи, на когото тя се падне, е отговорен за духовната цялост на всички. На него се пада да не свежда изкуството нито до колективна идеология, нито до индивидуална психология, нито до естетика, нито до умение. Подобно на Данте, Тарковски остава верен не божественото родство: “Понеже съм създаден по Божий образ и подобие, аз нося в себе си тази способност да създавам”. За него художественото произведение е от порядъка на любовта, то се ражда от една “цялостна връзка с живота”, а киното предлага на зрителя “цялостния опит на света”. Да вярваш и да създаваш: два ключа за влизане в мистерията Тарковски.

 

Андрей Тарковски

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

Още от категорията

Любов

Любов

„Смъртта на Николай беше трясък! Небето падна върху мен! Ванга се оказ...

5 коментар/a

observer на 02.07.2017 в 13:12
Много хубава статия.
Соня на 02.07.2017 в 15:49
Благодаря за хубавата статия.
Tschuntscho на 03.07.2017 в 23:53
Велик. Както и "Сталкер", който е най-близкото от модерната епоха, за което се сещам, че може да прилича на Библейски видения и откровения. Финалната сцена със "Св. Троица" в "Андрей Рубльов" пък е истински шедьовър и най-сигурното доказателство, че киното в най-добрите си образци е голямо изкуство (не че развлекателното кино е някаква по-низша категория, всеки жанр е добър etc.). Само при Бергман, Куросава, Хичкок и Тарковски съм виждал такава работа с актьорите, която те кара да вярваш в образите и живота, който създават на екрана. Сещам се и за стиховете на баща му, Арсений Тарковски, рецитирани от Кайдановски в "Сталкер": Жизнь брала под крыло, Берегла и спасала. Мне и вправду везло. Только этого мало....
Името ми е Червен на 07.07.2017 в 09:30
А също и "Соларис"!
Името ми е зелен на 09.07.2017 в 17:13
А същи гъзарис. Когато беше жив го гонеха, а сега когато вече е отживял времето си го хвалят, щото пак требе да се бориме с американците. Не моат да праат хилми като в сесерето и т'ва си е. ДВЕПМ.

Напиши коментар