Мишел Уелбек срещу Бернар-Анри Леви в "Публични врагове"

Мишел Уелбек срещу Бернар-Анри Леви в "Публични врагове"
На 4 декември (понеделник) излиза от печат българското издание на книгата „Публични врагове“. В нея e събрана прелюбопитната кореспонденция между двама от най-полемичните френски умове - Мишел Уелбек и Бернар-Анри Леви. „Гласове“ публикува в аванс откъс от книгата, която се издава от „Факел експрес“.

 

 

Мишел Уелбек

24 март 2008

 

[…]

 

И за да приключим с въпросите, по които не можем да постигнем съгласие: не намирам за убедителна разликата, която виждате между чеченци и баски. Баските (някои баски) смятат за важно да имат своя независима държава, борили са се по времето на Франко, продължили са да се борят при всички сменящи се испански правителства – тогава с какво тяхната кауза да се е променила по същество само защото я защитават днес в режим на демокрация? Що се отнася до чеченците, за тях не знам много, но не ми е известно през последните няколко века да е съществувала независима Чечения. От време на време се задейства някакво движение за независимост (май имаше нещо такова още при Толстой?), съответното руско правителство го потушава, обикновено по военен път.

 

Признавам, да, доколкото са ми известни фактите, продължавам да смятам всичко това за вътрешен проблем на Русия.

 

На какво точно се основава легитимността на дадена нация? Древността u? Една обща воля? Питам се. Не разбирам, ако е обща воля, защо не се използва по-често референдумът, този толкова прост начин за самоопределяне? В случая с Корсика например резултатът би бил очевиден (казвам го, защото познавам малко този регион). За страната на баските, за Чечения или за Фландрия, признавам, не мога да се произнеса.

 

Случаят с Тибет е напълно различен. Тибет съществува от векове, по-скоро от хилядолетия, той е представлявал един вид теокрация, в която се е развил много интересен вариант на будизма. И после внезапно, преди петдесетина години, той е завладян от китайските комунисти. Оказва съпротива под ръководството на духовния си вожд, който е принуден да избере изгнанието. Оттогава съпротивата не е престанала.

 

Лично аз съвсем не смятам Далай Лама за „чист дух“, мисля, че той е по-скоро тактик, и то проницателен тактик. И вероятно има свои причини да не призовава понастоящем за бойкот на Олимпийските игри в Пекин. Естествено, може, както и всеки един от нас, да греши, но съм почти сигурен, че си е направил добре сметката особено що се отнася до „медийните последствия“.

 

Бих отишъл по-далеч и бих казал, че заемането на позицията на морално възхитителната мирна съпротива може да бъде също въпрос на сметка, и то на не задължително губеща сметка.

 

Прочутата фраза на Сталин „Колко дивизии има папата?“ би могла да бъде повод да се посмеем, като се има предвид, че няколко десетилетия по-късно Йоан-Павел Втори изиграва доста значителна роля в окончателното падане на комунизма. Накратко – Сталин е бил огромен глупак. Или, за да се изразя по-възпитано, имал е доста ограничена представа за човешката природа.

 

Нека потропаме на отворена врата – човекът не заслужава особено нравствено възхищение. Нека чукнем на притворена врата: човекът има, общо взето, способността да се възхищава на онова, което го превъзхожда от нравствена гледна точка, както и да реаги ра съответно. Тибетската съпротива, от самото начало, изисква уважение. А да изискваш уважение, не е в дългосрочен план непременно губеща стратегия. Не си спомням кой идиот е произнесъл фразата, напомняща тема на съчинение: „Ръцете на кантианството са чисти, но то няма ръце“1, но знам, че е по-добре да бе мълчал. Нравственият закон има ръце, и то могъщи.

 

Защото онова, което е в опасност в Тибет, не е онази неясна, исторически променлива величина, наречена нация, онова, което е в опасност в Тибет в очите на целия цивилизован свят, е нравственият закон, да, самият той, лично той, такъв какъвто се проявява в невинността на жертвите. И онова, което вдъхновява тибетците, не е някакъв несъстоятелен призрак, смесица от неосъществена омраза и глуповата гордост, наричан още национално чувство, а принцип от духовно естество, най-трудното нещо за побеждаване (може би, строго погледнато, непобедимо).

 

Нямам никакво намерение да издигам „духовното“ на пиедестал, защото един принцип от духовно естество вдъхновява шестващата в момента по света ислямска революция и именно той е този, който я прави ужасно опасна.

 

В случая с нацизма нравственият закон е бил също в опасност, и то в най-висша степен. И там е имало принцип от духовно естество (който вие познавате, разбира се, по-добре от мен). Имало е само един (защото не можем да определим като „духовност“ някаква смътна сбирщина от северни митологии, някакъв нещастен „ремикс“; още Честъртън2 отбелязва, че всеки убеден свободомислещ човек би получил ужасно главоболие, ако му се наложи в рамките на един следобед да измисли богохулство с цел да обиди великия бог Тор3).

 

И духовният принцип побеждава, или поне бихме могли така да препрочетем историята.

 

Проблемите, истинските проблеми се появяват, когато два духовни принципа се противопоставят, ето защо не съм никак оптимист по отношение на конфликта между Израел и Палестина.

 

Лично аз съм направил своя избор, същия като този на Морис Дантек4 (макар и да го наричаме различно и причините да го направим да са различни). Морис се покръства, и толкова по-добре за него; що се отнася до мен, изборът ми се дължи изцяло на нравствени съображения. Той е направен абсолютно обективно, защото, доколкото ми е известно, сред прародителите си нямам нито арабин, нито евреин; техните религии са почти еднакво абсурдни. Но за мен има съществена разлика между „атентатите на сляпо“ и „целенасочените удари“. Сам виждате значението, което отдавам на средствата!... От тях зависи оценката ми за целта.

 

Тъй, тъй, тъй. Току-що, надявам се, успешно доказах, че и аз мога да бъда тържествен/високопарен/искрен (пропускам „ненужно“). Нека се върнем на въпроса за „нацията“, все пак по-лесно понятие. Тук също ще се наложи да отидем малко назад във времето. Преди няколко години аз бях (заедно с Морис Дантек, Филип Мюре5 и още неколцина) главно действащо лице в една книжка, лесна за четене, където ни определяха като „новите реакционери“6. Отначало ми стана забавно, но после, няколко седмици по-късно, започнах да се чувствам обиден. Не заради отвратителния дъх, който придружава квалификацията „реакционер“, това беше по-скоро комично, не, но трябваше все пак да си изясним значението на думите. Реакционерът е човек, който смята предишното състояние на обществения ред за по-добро, вярва че е възможно да бъде върнато, и се бори за това.

 

Ако има една-единствена идея, която да е въплътена във всичките ми романи и която се превръща понякога в натрапчива мисъл, то това е „абсолютната необратимост на процесите на разпад“, когато веднъж са започнали. Независимо дали този разпад се отнася до семейството, до двойката, до по-голяма социална група или до цялото общество – в романите ми няма връщане назад, няма втори шанс – всичко, което е загубено, е загубено веднъж завинаги. Явлението е повече от органично, то действа като всеобщ закон, който важи и за неодушевените предмети, то е буквално ентропично.

 

На човек, убеден до такава степен в неотвратимия характер на всеки упадък, на всяка загуба, не може дори да му хрумне да бъде реакционер, той би бил по-скоро и съвсем естествено консерватор. Винаги ще смята, че е по-добре да се запази съществуващото, без значение дали функционира добре, или зле, отколкото да се предприемат нови опити. По-чувствителен към опасностите, отколкото към надеждата, той е песимист по природа, тъжен и общо взето лесен за съжителство.

 

Накратко почувствах се обиден, защото Даниел Линденберг, третирайки ме като реакционер, показваше огромно неразбиране на книгите ми, което ме накара да си помисля, че съм лош писател; после си казах, че може би той е лош читател (или че не ме е чел и работи по откъси). Накрая прочетох прекрасната статия, която Филип Мюре беше посветил на „Елементарните частици“ под заглавие „И във всичко да виждаш края“, и се успокоих.

 

Тъй че всичко умира, дори и умствените конструкции, а що се отнася до френската нация и до френския патриотизъм, те също са мъртви. Мъртви са отдавна, по-точно от 1917-а, горе-долу от момента, когато са започнали първите бунтове и когато наистина са прекалили.

 

Тук отново трябва да се върнем малко назад във времето. Ето ви един куплет от песен, която в една определена епоха е била позната на всички французи:

 

Напред – французи ако сме!

Да победим – или загинем,

Републиката щом зове,

под знамето u да се бием.7

 

Тъй, тъй, тъй. Трябва да се съгласите, че Третата република, със своите прочути черни хусари8, все пак е успяла да направи нещо, за да може едно цяло поколение да поеме през 1914-а към своето масово унищожение с чувството, че изпълнява дълга си, и да поеме натам в някои случаи дори с ентусиазъм.

 

Преди няколко дни почина последният френски войник, участвал във войната от 1914–1918 година. По този повод излъчиха отново по радиото разкази на негови бойни другари. Винаги са убивали във войните, те са за това. Но в тази са се мъчели и са агонизирали дни наред, на няколко крачки от събратята си, после са се разлагали и са гниели, отново на няколко крачки от тях. От онези, които са делили окопите с плъховете, дажбите си с червеите, които са били разяждани от въшки и които са вършели нуждите си по траншеите, кой където свари; и всичко това месеци, години наред, в една напълно безсмислена война, за която никой не може да си спомни точната причина.

 

Едно правителство може да изисква много неща от гражданите си, от поданиците си, докато дойде мигът, когато започне да изисква прекалено; това е краят. Настоявайки на повече от приемливото в тази жестока и неоправдана война, Франция загуби правото си на любовта и уважението на своите граждани, тя се дискредитира. И този вид загуба на доверие е, повтарям, окончателна.

 

Това, струва ми се, обяснява много неща.

 

Нихилистичната ярост на сюрреалистите и на движението Дада, приливът на ожесточение, който обзема Андре Бретон при вида на всяка униформа или знаме.

 

Лекотата, с която едно поколение пролетарии (чиито родители и деди са били вероятно безупречни патриоти) е повярвало, че „родината на работниците“ е Съветският съюз и че не могат да имат друга.

 

Липсата на ентусиазъм, с която французите се биха през 1940-а. Когато заклеймяват „духа на Мюнхен“, аз изпитвам винаги известно неудобство, защото Мюнхен е все пак 1938-а – двайсет години след 1918-а. Двайсет години са малко. И струва ми се, трябва да внимаваме с прекалено идеологическия прочит. Защото първата мисъл, която е хрумнала на повечето французи през 1940-а, според мен не е била „Започва се битка срещу нацизма“, а по-скоро нещо от рода на „Започна се отново с швабите“.

 

И ако не знам какво точно са правили моите родители по време на Втората световна война, знам още по-малко какво са правили баба ми и дядо ми по време на предишната. Но има една цифра, която съм запомнил, защото ме е поразила. Баба ми е била от семейство, което през 1914 година е наброявало четиринайсет братя и сестри. През 1918-а са останали само трима. Ето това се нарича „да дадеш много жертви“.

 

Що се отнася до мен, почти няма в какво да упреквам Франция, дори не съм карал военна служба, освободих се по параграф 2 или 31, не помня. (Днес всичко е наред, имаме професионална армия, при тези обстоятелства е, естествено, по-лесно да обичаш отечеството си, любов без рискове.) Но се чувствам като в семейна двойка, не знаеш в какво точно упрекваш другия, дори си готов да откриваш у него качества, и въпреки това си безсилен – когато е свършено, е свършено и аз няма да се бия нито за Франция, нито за републиката, нито за нищо, свързано с тях (ако приемем, че изобщо съм готов да се бия за нещо).

 

[…]

 

1 Става дума за прословутата фраза на Шарл Пеги: Le Kantisme a les mains pures, mais il n’a pas de mains. – Б. пр.

2 „Богохулството зависи от вярата и изчезва заедно с нея. Ако някой се съмнява в това, нека се опита най-сериозно да седне и да измисли богохулни думи за Тор“ (Г. К. Честъртън, „Еретиците“). – Б. пр.

3 Бог на гръмотевиците, бурите и плодородието в скандинавската митология и викингските саги. – Б. пр.

4 Maurice G. Dantec (1959–2016) – френски писател, приел канадско гражданство, автор на научнофантастични романи и на полемични есета за радикалния ислямизъм; убеден ционист, той се обявява за „католик футурист“. – Б. пр.

5 Philippe Muray (1945–2006) – френски писател и есеист, близък в началото на кариерата си до кръга „Тел Кел“, той критикува остро в творбите си модерния свят. – Б. пр.

6 Линдберг, Даниел. Приканване към ред: анкета върху новите реакционери. Сьой, 2002. – Б. пр.

7 Революционна песен на Мари-Жозеф Шение (1764–1811), френски поет, драматург и политик, която според Робеспиер е „грандиозна, републиканска поезия“ и която става отново популярна във Франция по време на мобилизацията за Първата световна война. – Б. пр.

8 Наименование на стажант-учителите по време на Третата република, когато Жюл Фери, министър на просветата, въвежда закони, с които образованието във Франция става безплатно, задължително и светско. – Б. пр.

 

 

Превод от френски Александра Велева

 

 

 

 

 

Коментари

  • Спиноза

    29 Ное 2017 18:46ч.

    Не е прав, уж умен човек, ха ха ха , ПСВ беше старите колониални сили Англия и Франция да не допуснат набиращата мощ нова сила Германия, да се развие и да ги конкурира, да застраши печалбите им, да, френските и английски войници в траншеите, загиваха и гниеха за да запазят по-богатия си живот, загиваха също и на Червена стена, покосени от българската артилерия и картечници, на хиляди километри от дома си, на земя населена от българи от хилядолетия, за едната печалба, за луксозен и богат живот. На днешно време го прави най-вече САЩ, те всички западняци са и сега робовладелци, по замаскиран и префинен начин. Мръсници са западняците, и лицемери!!!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи