Магията на белите склонове – някъде в Австрия и редом със звездите

Магията на белите склонове – някъде в Австрия и редом със звездите
В съботния ден в курорта Шладминг е пълно със скиори на възраст от 3 до 83 (вероятно и по-опитни). На най-натоварената и най-популярна от всички кабинки на хълма Планай стълпотворението от стотици хора се разтоварва по кабинките точно на 20-тата минута. Изминали са три дни от традиционния нощем слалом на Писта 1, където българинът Алберт Попов се класира шести сред най-добрите слаломисти в света. Тази писта е известна още от Световното първенство по ски през 2013 година и със специфичната си украса – огромна метална арка, която по нещо прилича на лък и оформя грандиозния финал. Намира се на 745 м. надморска височина и в най-високата си точка пистата е на 1906 м.

 

 

Кабинката е комфортна за шестима и срещу нас трима весели австрийци свалят ръкавиците, удобно разполагат щеките и средният изрича универсално позната дума: „Шнапс!“ С ловко движение вади миниатюрна кожена цилиндрична чантичка, от нея изтегля шест метални напръстничета и подава по едно на всеки от приятелите си и поднася и на нас. „Шнапс!“ – възторжено повтаря младият мъж и измъква плоско шишенце от друг джоб. Учтиво отказваме, а той намига: „Страхотно помага на спускане! Ускорява го!“ Останалите четирима се чукват с металните напръсничета и поемат първата доза „пистово гориво“. 

 

 

За първи път в живота си стъпвам на ски на 42 години и след първия урок на Боровец под наставленията на инструктора Марлена, която се смее колко съм шашната, защото проклетите ски се движат, десет дни по-късно съм вече в Австрия и с трудно прикрит ужас опитвам отново и отново да преодолея стръмните баири. Още тогава разбирам, че стотици деца винаги ще са по-добри от мен, че престарели хора ще ме подминават с лекота. И след като падам стотици пъти, давя ски маската си в сълзи, изведнъж с цялото си тяло проумявам за каква невероятна свобода и радост става дума! С точни инструкции, с повторения до пълно изтощение, карането на ски се превръща в страст и нова смелост и сякаш се влива в кръвообращението ми. Уменията се затвърждават, скоростта се увеличава, склоновете, по които с удоволствие се спускам, са все по-стръмни, смелостта сякаш набъбва, интересът към трудните терени се превръща в ново хоби, а удоволствието от феноменалните гледки, от случайните познанства, от споделените писти е още едно олицетворение на щастието. За мен всеки нов сезон в зимна Австрия е откритие на нещо ново, необикновено, вълнуващо и незабравимо. 

 

 

 

На утрото след нощния слалом, който се провежда в курорта за 23-ти път, по пътя към Виена, а оттам и към други европейски държави се източват автомобилите на около 50 хиляди души публика, докато останалите 10 хиляди от същата публика още са там и хвърчат по пистите. По същото време най-добрите скиори в света вече тренират по стръмните склонове на хълма Райтералм. В един участък са италианците, на километър по-надолу са швейцарците, редом с тях загряват словенците и французите. 

 

Тренировъчните писти са отделени от тези за туристите с червени въженца и се различават по това, че са напълно заледени, синьото на леда проблясва. Публиката спира да види самоубийствените стартове на най-големите мъже на алпийските ски. Нито един телевизионен екран, нито един хронометър на екрана не може да покаже за какъв устрем става дума. Всеки от тях излита с главата надолу, вратите на слалома са всъщност в права линия и по някакъв магичен начин скиорите се промушват през тях, а силата с която блъскат всяко колче оттеква успоредно с полета им. 

 

Единственият начин да се окажете на финала редом с френския идол Алекси Пинтуро, например, е да тръгнете от върха на баира толкова минути по-рано, че когато той прелети същата дистанция за около 10 секунди, просто да сте един до друг. 

 

През годините по пистите на Райтералм и Планай редовно се срещат прелитащи шампиони. Тръгвате заедно по поредния стремглав баир и на петата секунда те са със стотина метра по-напред. 

 

Докато любители опитват с всички сили да балансират правилно, да се движат ритмично, изведнъж в близост преминават хората, за които ските са професия. Нарамили са наръч с десетина колчета, на другото рамо носят два-три чифта ски, с останалите пръсти придържат една-две големи лопати, от гърба им виси раница с мрежи, на кръста се поклаща бормашина за пробиване в снега. Движат се със скоростта на състезатели, но не мислят за това, просто слизат надолу. 

 

Курортът Шладминг е разположен на четири свързани помежду си хълма. Лифтът на Райтералм качва хората до върха на планината, където в хубаво време се разкрива безкрайна алпийска гледка, барчето е с пейки и шезлонги на открито, украсено с разлистени палми, чиито широки пластмасови листа трябва да удържат на невъзможни метеорологични капризи. Още със слизането от лифта се обръщате и избирате накъде да поемете. Предизвикателство за големите майстори е прочутата писта Черната роза. Наклон 80 процента. Иначе казано се катурвате вертикално с главата надолу за около 20 метра, а после вече може и да се кара. Малчуганите, които се спускат по този самоубийствен наклон, понякога са на не повече от пет годинки, но за тях това е само още една бърза пързалка. 

 

Черната роза можете да заобиколите по стръмен и тесен ски път, но точно в началото му е поставена широка дървена пейка с рамка, ако искате да се снимате без да се налага да се тагвате. 

 

 

Ако слезете долу по ски пътя (когато се превърне в изровен от ски улей, прилича повече на писта за бобслей, но е за скиори), веднага избирате измежду с три други писти, от всяка от тях се разклоняват по още няколко и така, като река с много ръкави, пистите се преливат една в друга. 

 

И цялото това разнообразие минава сред борови гори и далечни великолепни гледки. Понякога се виждат само скалисти зъбери на фона на кристално синьото небе, а в ниското над градчето се стеле дебела къдрава облачна пелена. 

 

 

Ако обаче не тръгнете по обиколния път на Черната роза, а продължите напред, следва къса и много стръмна писта, после поредица от меки и бързи хълмове и в ляво стигате до пистата, където тренират звездите на алпийските ски. Тази писта започва с гърбица и стръмнина, която може да стресне мнозина, но в същото време по нея и по всички, подобни със страшния си наклон, се спускат неустрашими хора, които заживяват на ски още от дните, когато за увереност в устата си стискат биберон. 

 

 

Детски компании от цвъртящи хлапета, младежи, които са така шумни, сякаш са на дискотека, спортни отбори с отличителни екипи и якета с марките на спонсори, приятелски компании, преоблечени с пъстри дрехи като крави, извънземни или анимационни герои, които заради кефа се движат с около 60-80 км/ч – те всички просто се радват на широтата, свободата, белотата, безкрайността.  

 

Скиорите в пенсионерска възраст са нещо различно. 

 

 

Те се движат със самочувствието на платноходи. Мъже с почти плешиви глави и пригладени с брилянтин остатъци от къдри, изпълнени с презрение към каските, вятъра, студа и защитните ски маски. Често са с бради и очила, с полепени по тях снежинки. Карат тържествено, балансирано, опитно, в темпо, което показва: „Така ми харесва, но мога всичко, мога да бъда шампион!“ Третата порода е на ветераните: те са бойни другари с екипировката си и макар вече да не се вижда цветът на ските, на щеките, каската да прилича на ожулено войнишко канче, очилата са така надрани, че поставят под въпрос способността на човека да вижда каквото и да било, а якето да прилича на провиснала торба, те карат като супермени, няма бабуна, наклон или състояние на снега, което да ги затрудни. Не разбират „колегите“, които се перчат с отличната си форма в старшата лига, не се интересуват от пъстрите бабки – те са коравите мъже на планината и просто карат. 

 

 

На линията на колебанието в началото на черна писта, където скиорите предвидливо спират и се чудят откъде точно да поемат надолу, стои очевидно възрастен мъж. Слаб, изпит, висок, брадат, мустакат, с прегърбени рамене, с едва държаща се на темето домашно плетена вълнена шапка с понпон, с диоптрични очила и набраздено от годините лице. Той е разперил ръце, щеките се люлеят от китките му, поклаща се нерешително и сякаш всяка секунда ще се строполи с главата напред по почти отвесния склон и ставите му ще се разпилеят.

 

Скиорите предвидливо отстъпват настрани и правят място, та ако ще става нещо, то поне ни един да е виновен. Никой обаче не се спуска, защото сеирджилъкът е най-присъщата човещинка. Пистата пред нас буквално се изпразва. И в този миг старецът стисва щеките, боцва ги с огромна сила, с младежка енергия отскача от върховете на ските, помпонът на шапката се изправя вертикално нагоре и точно на три завоя и с шеметна скорост взима пистата и продължава като фъртуна напред. Той едва ли чува овациите и тракането на щеки, които го спохождат след феноменалното изпълнение. После е ред на зрителите да се преборят със същия склон – значително по-бавно и поне с пет пъти повече завои…

 

Бабките са друго нещо. Те са с пъстри якета, модерни клинове, шумни като момичета, винаги с малко гримче и опитни като стари лъвици. Не бабуват на внуците, а са част от компанията на младите и с умиление гледат как децата им учат своите наследници. 

 

Времето на пистата се дели на три основни части: голямата надпревара в началото на деня, когато всеки показва всичко, на което е способен; голямото ядене по обяд и голямото пиене след това, което за най-отдадените завършва посред нощ и спускане в пълна тъмнина, но с умението на хора, които умеят да карат и с вързани очи, просто защото са го научили още с прохождането. 

 

 

Десетки са заведенията по пистите и най-популярните от тях са със запазен от години облик, както и с неизменен персонал. Така на четвъртата-петата година, човек се радва на същия келнер като на среща с братовчед. 

 

Ресторантът с овцете или Schafalm, освен огромна външна тераса, голям остъклен кръгъл панорамен бар, бурна жива музика и скачащи в ритъма на музика стотици мъже и жени, обути в ски обувки  и външна тераса, предлага и гледка към затворена със стъкло кошара и няколко прекрасни, дебели и щастливи овце. 

 

 

Сред тях понякога се гушат и козлета, и котки. Овца насред планината е вече събитие, което се превръща в запазена марка. Затова в заведението можете да си купите пълен набор сувенири – чаши, термоси, раница, портфейл, полар, риза, блуза, елек, шал, ръкавици, анцуг - все с избродирана овца, а раничката-овца е обичан моден аксесоар! 

 

 

 

За изненада на скиорите, популярно заведение в началото на седалков лифт и точно на ръба на серия стръмни писти, които водят чак до началото на кабинката на Райтералм, изведнъж изчезва. Мястото е заравнено и сякаш там не е било красиво и уютно място, обсипано с препарирани кокошки и пилци от всякакъв калибър. От всяка стена, от таваните, над масите висяха препарирани пернати, а за разкош – и по някоя и друга катерица. Историята мълчи защо ресторантът с кокошките просто…отлетя. 

 

Вълнуващото в зимните спортове е, че няма две спускания, които да си приличат. Промяна в нюанса на облаците, силата, с която слънчевите лъчи огряват земята, вятърът, който променя цялата атмосфера, плътността на снега – всеки елемент се отразява на карането, на настроението дори. Тръгвате при силно слънце и бялото искри като натрошени на сол бисери, снегът е гладък, скърца приятно и вдъхва увереност. 

 

 

Идва първият стръмен склон, който е в дебела сянка и изведнъж видимостта изчезва, контрастът потъва и се превръща в еднообразна почти сива пелена, наклонът става невидим и ските се движат сякаш във въздуха, но все пак осезателно бързо. Повечето скиори бият спирачки и някак опипом продължават свличането надолу, а край тях, с опит, добит почти от люлката, прелитат най-опитните, за които липсата на видимост не може да бъде проблем и стандартни 60-70 км/ч са само темпо за преминаване на поредния склон. 

 

Още по-кошмарно е преживяването, когато гъста мъгла падне на пистата. От нея няма как да се избяга, защото сте върху ските, на склона и колкото и четвъртити да стават очите от напрягане, бялото околовръст не добива по-контрастни очертания. Човек влиза в мъглата с усещането, че сам не може да се намери. Ако е твърде гъста, изведнъж представата за горе и долу се губи напълно, за мнозина това предизвиква гадене и световъртеж. Много вероятно е да паднете, докато стоите на място, защото ориентацията се губи напълно. Най-сигурният начин за спасение е много бавно свличане надолу с къси завойчета, за да се поддържа усещането за равновесие. А понякога хората си подвикват кратко, защото и това създава усещането за ориентация и странното спокойствие, че наоколо се мъчат и други хора. 

 

В подобен ден, насред белотата на мъглата, се чува силен детски плач. Момченце на не повече от пет годинки се е загубило, реве с пълен глас и блъска с малките си щеки по снега. За всеобщо облекчение се оказва, че телефонният номер на родителите е написан с големи букви върху каската му. Само след минута е обяснено в коя част на пистата е малчуганът, а да обясниш къде си насред непрогледна мъгла означава, че познаваш всеки метър от тази писта и можеш да я разкажеш с точност до сантиметри, а човекът, който ще дойде, я познава точно толкова добре. 

 

Финалът на един от крос парковете, любими на децата, които изпитват новите си умения по баланс и смелост. 

 

В различните части на деня всяка писта е в свое собствено състояние. За едни знаете, че от ляво са твърди, от дясно омекват; други винаги са комбинирани между лед и сняг, трети остават твърди, ако минавате в най-стръмната им част, четвърти задължително стават на бабуни след 12 на обяд. 

 

 

Не можете да избирате особено, защото те са една след друга и няма как иначе да стигнете до долу. А когато с мъки и неволи накрая с облекчение сядате в поредната кабинка можете да хапнете бонбон, да отдъхнете и с излизането навън, какво друго да направите, освен да стъпите отново на ските и да се юрнете надолу – по друга серия от писти, които крият своите приключения. 

 

Накрая, за десерт, заставате на ръба на писта толкова права, сякаш е нарисувана. Дълга 1,1 км. тя е последната част от шесткилометрово трасе и тръгва стремглаво надолу. Тъй като почти през целия ден е в сянка, обикновено е заледена и твърда като бетон. Там давате цялата си тежест напред и остава просто да полетите. 

 

Точно на тази писта, наречена „Гранд финале“, на утрото след нощния слалом на Шладминг, тренират звездите на швейцарския национален отбор. 

 

Само на следващия ден обаче можете да се окажете напълно и отчайващо безпомощен точно на същия терен. Цяла нощ е валял сняг – безспирно и в количество с което не може да се преборят и всички ратраци в Алпите. Затова когато лифтът ви качи до горе и стартирате от върха на хълма Райтералм, се оказва, че вече газите до колене. Някои скиори рискуват живота си, за да карат извънпистово именно в толкова дълбок сняг (и предизвикват лавини), а тук стотици хора с неподходящи за целта ски, се борят за всяка крачка и се търкалят по склоновете, изненадани от напълно непознатата обстановка. 

 

Когато се спъвам в поредната пряспа и излитам с главата напред към надолнището, и двете ски се откопчават, предпазната система на щеките също ги изхвърля настрани. Чувствам се като плувец, който сполучливо надига глава от снежно море. Проблемите ми са два: къде са ските и къде са щеките?! 

Ровя, ровя из снега и с радост напипвам една ска, после някак си намирам и другата и след повторно гмуркане, успявам да изровя и щеките.


Че не става за каране е ясно, а на всичкото отгоре валежът няма намерение да спира. Добре, че на стотина метра се намира голям и хубав ресторант. Това, че го пълним още в 10 сутринта показва, че тези, които сме готови да чакаме пролетта в заведението, сме повече от мераклиите да карат.

 

Уютните салони на заведението постепенно се изпълват с хора в час, който е по-подходящ за закуска. 

 

Сгушени на топличко, от прозорците съзерцаваме как онези, които са по-упорити, се търкалят в опити да накарат ските да изплуват над снега. Учител по ски, явно осъзнал, че ученичката му няма шанс да се справи, я качва на конче и факирски започва да си пробива път надолу. 

 

На същия ден, две от големите състезания за Световната купа, които трябва да се проведат в този регион на Австрия, са отложени. Колкото и да са добри, алпийските скиори също не могат да открият дисциплина „газене в сняг“. 

 

Няколко дни по-късно в Оре, Швеция, започва Световно първенство по ски-алпийски дисциплини. Малък проблем на шведите е липсата на планини, където да се провеждат сериозни тренировки. Затова когато в ранната петъчна утрин скиорите се упътват към кабинката на хълма Райтералм, още стюардите на паркинга посрещат с думите: „Хиршер е тук, тренира за Оре!“ И наистина се оказва вярно! „Гранд финале“ е надлъжно преградена с оранжево въженце, подреден е гигантски слалом и бесът Марсел Хиршер се спуска за пореден път. Малцина са скиорите, които започват деня си с каране по най-стръмната писта, но тази тренировка не е за изпускане. Затова с пристигането на върха, повечето скиори забиват щеките и с максимална скорост се понасят надолу.

 

Когато приближавам тренировъчната писта, виждам моторната шейна в която се вози самият седемкратен носител на Големия кристален глобус. На въже зад шейната се тегли и баща му, който е негов треньор. Покрай въжето сме вече 20-тина човека. Ако пистата не беше толкова стръмна, вероятно щяхме да сме и двеста! 

 

Хиршер не губи време, прелита край нас за около 3 секунди и изчезва отвъд гърбицата на баира. Хайде, цялата зрителска група се спуска с пълна сила надолу. Там е разположен екипът на скиора – около девет души. Подредени са не по-малко от 12 чифта ски, някой нарамва наръч от около 20-тина слаломни колчета, друг говори по радиостанция. 

 

Звездата е с правото да тренира сам, отделно от националния отбор на Австрия и то там, където счита, че тренировката му е най-ефективна. 

 

На следващото ни спускане по същото трасе, Хиршер вече блъска колчетата на слалома. За разлика от всички други популярни скиори, той не поглежда към почитателите си, не вдига ръка за поздрав, когато потегля отново с шейната, дори обръща глава на другата страна. Австрийците ценят победите му, но и се смеят: „Кралицата и нейния антураж! Какво ли би станало, ако просто помаха на тези деца, които го гледат с такова обожание?“ 

 

След 10-тина прелитания на трасето, Хиршер си тръгва все така без да погледне към някого. 

 

Хлапетата съзерцават идола си Хиршер, макар за разлика от всички други скиори, въжето да е поне с 10 метра по-широко отворено от необходимото. 

 

Карането на ски е прекрасно физическо упражнение за човек на всяка възраст, но е също и отговорност и грижа към хората наоколо. Отговорността започва от това да се оглеждаш когато тръгваш, за да не пресечеш пътя на някого; да преценяваш нивото на тези пред теб, защото те може да нямат достатъчно опит; да изчакваш редичката на децата от ски училище, макар да можеш да се мушнеш между тях. 

 

По стръмните баири в курорта редовно се провеждат състезания и за деца, които от малки научават правилата на участията, трудностите, капаните, усещането за вълнение, страх и несигурност преди старта. От 8,30 сутринта до 15 ч. следобед близо 100 деца участват в състезание по гигантски слалом. 

 

 

Започват най-малките момиченца, после са момченцата. Всяко дете се хвърля от стартовата къщичка, сподирено от насърчителния рев на треньорите – точно както се случва и на възрастните състезатели. Участниците се изреждат по възраст и по опит и групите продължават до последния младеж, комуто се пада тежката съдба да кара в изровено като фуния трасе, но той вече умее да се справя! 

 

Именно по такъв издълбан терен (независимо от перфектната подготовка на трасето!) стартира и българинът Алберт Попов с пореден номер 72, но въпреки всичко стана шести на слалома! Това се постига с безкрайно много тренировки и желязна психика! 

 

Писта 1 на Планай, където Алберт Попов се класира шести. Пистата с наклон до 70 процента свършва направо в града, а след като свали ските, човек може да избира дали да отиде на бар с 2200 места (най-скъпите места за състезанията са именно там), в ресторанта отсреща, където се храни Арнолд Шварценегер или да свие в ляво и скромно да си напазарува от Била. 

 

Най-лежерното и популярно място на Планай е вече бившата Райска писта. Защо от нея са отнети жълтата усмихната змия, която украсяваше и стълбовете на лифта и образите на изкусителната Ева, никой не казва. Запазена е панорамната тоалетна – всяка кабинка е с гледка към пистата и лифта, а бележка уведомява „клиентите“, че огледалната повърхност на стъклата ги скрива от любопитни погледи. Тоалетната все още е изцяло украсена с райската тема и изобилства от усмихнати жълти змии, Адамовци и Еви. 

 

Там си е и пистата със своите 250 метра ширина и възможност както за любителите на бабуни, така и за мекото, бързо спускане.

 

 

Колкото и приятно да е карането обаче, никой не е застрахован от инциденти.

 

И така, както в дълбокия и неутъпкан сняг непознати се теглеха един-друг, във всяка друга критична ситуация някой на пистата ще прояви грижа за непознат в беда. 

 

Каквото и да ви се случи, преди пристигането на специализирана помощ, ще бъдете заобиколен от хора, които ще направят всичко по силите си, за да ви помогнат. 

 

На слалом, построен за любители и обезопасен от две страни с типичните оранжеви мрежи, млад мъж опитва да премине през вратите както е виждал да го правят състезателите по телевизията – с боксиране на флагчето пред него. Явно и ски състезанията трябва да са с надпис: „Не правете това, ако не ви е професия!“


С набраната по склона скорост, мъжът се оплита във флагчето, спъва се напред, ските му, избити от колчетата, политат в различни посоки, той се извива във въздуха и като парцалена кукла отскача няколко пъти, преди да спре с главата надолу, забита във вътрешната страна на мрежата – без нея би се загубил някъде в гората. След първите мигове на тишина, човекът хваща бедрото си и се чува мъчително стенание. Никой от скиорите не може да разруши предпазната мрежа. За секунди, само с махане на щеки във въздуха, е привлечено вниманието на идващи отгоре скиори, които веднага уведомяват служителите на близкия лифт. На петата минута пристигат първите спасители с носилка, теглена като шейна от един от тях. Онова, което отстрани е изглеждало като предполагаема травма се оказва истина – счупена бедрена кост. 

 

И в този момент австрийският опит за действие при беда заработва безупречно. Трима спасители обездвижват човека и го измъкват през разглобената мрежа. Други двама пристигат с бормашини, правят нужните дупки в снега, поставят колчета и заобикалят мястото със сигнални ленти, а на около 6-7 метра слагат голям надпис „намали скоростта!“. Онези, които вече са влезли в отсечката, могат да минат един след друг по тесен коридор. След като хората са спрени да преминават от тази страна на пистата (точно на 30 метра настрани е обходът), със сигнални ленти се заобикаля мястото, където ще кацне хеликоптерът. 

 

 

На 20-тата минута пострадалият мъж е вече на системи и кислород, на гърдите му е поставен монитор, който мери жизнените функции, а хеликоптерът е кацнал. Точно на 25-рата минута след като първите спасители са установили тежестта на произшествието, жълтата машина излита, служителите вдигат всички ограждения и по нищо не личи, че там се е извършила спасителна операция.

 

Цената на спасяване с хеликоптер е между 4 и 7 хиляди евро, отделно са разходите в болницата. Затова нито един уважаващ себе си скиор не тръгва без спортна застраховка за най-малко 30 хиляди евро, които покриват и връщане у дома на носилка със самолет. Удобството е в това, че човек се обажда по телефона на застрахователя, за да предупреди за настъпилото застрахователно събитие и след това не дължи абсолютно нищо за всички последващи процедури. За срок от 10 дни такава застраховка струва 35 лева. 

 

Усещането за досег с природата – сурова, истинска, запазена, е във всеки миг от преживяванията на пистата. Лифтовете дават възможност на животинките в гората да си останат там. Отгоре се виждат следи от зайци и други животни. Мила е гледката на стадо сърни и елени, сгушени в снега. 

 

 

Удоволствието от карането на ски е въпрос и на преценка на възможностите. Най-малко опашки на кабинките на лифтовете ще видите в Шладминг, защото всичките четири хълма са стръмни и с преобладаващо трудни писти. Само на 30 километра, във Флахау, ще попаднете на океан от скиори, повечето от които са начинаещи. 

 

 

Редом с тях са ски училищата за най-малките и напредващите деца. Пистите са безкрайни, някои са широки по 300 метра, но по тях само единици карат наистина бързо. Причината е голямата пренаселеност. По тези писти тренират и хората с увреждания – слепи, с липващи крайници, с други физически увреди, но те са и състезатели в предназначените за тях турнири. Пистите са отлични и за скиори с придружител. 

 

В България се води дебат дали човек с тежко умствено заболяване заслужава да бъде с постоянен придружител, а във Флахау тези болни хора ги настаняват в шейна със ска и като в снежна количка ги бута скиор, чиято едничка задача е да направи болния човек щастлив от усещането за скорост, за зимна свежест и бяла красота. 

 

Досегът със зимните спортове е най-добрата и най-полезна ваксина за имунитета на всеки човек, който желае да вложи усилие и да бъде здрав заради силите, които му дават планината и зимата. 

 

По пистите срещате майки-кърмачки, които се спускат няколко пъти, а после със ски обувките бутат количката с бебето, намират къде да го нахранят, преповиват го на бебешката маса в тоалетната и пак се спускат няколко пъти. 

 

 

Зимните спортове са споделено преживяване за цялото семейство. Чрез зимните спортове децата се учат на труд, преодоляват изпитания, създават приятелства, откриват себе си.

 

 

Всяка ски ваканция по пистите е вдъхновение. Ако човек може ден след ден да преборва страха си, да надделява на умората си и то все с главата напред, какво пречи да се справяме така добре и в напълно равното си ежедневие? 

 

Късметът на начинаещия – малък урок от френските национални състезатели Тома Фанара и Виктор Муфа Жанде. След Световното първенство в Оре в Швеция, очакваме да ги видим в Банско. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • MrBean

    17 Фев 2019 19:14ч.

    Еха,заради пътеписа Лили получава веднага едно Ван шо/греяно вино.!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • планините - любов необяснима

    17 Фев 2019 19:30ч.

    Както винаги, авторката перфектна в писането и снимането!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Джордж Оруел

    18 Фев 2019 9:10ч.

    Лияна , сега разбра ли защо не ни харесва Банско . А между другото най стръмната писта е "Харакири"

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Нетърпимостта към критика е характерна...

    18 Фев 2019 15:08ч.

    ...за особите с ниска себеоценка!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ДГЙК

    24 Фев 2019 0:54ч.

    Страхотна помия, евала!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • НПО

    24 Фев 2019 13:20ч.

    Интересно ми е кой плаща на червеното "лъвче" воаяжите - фирма, сама, някой друг или всички ние?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи