Константина Петкова: Господи, какво щастие е да се докоснеш до Фелини, Антониони, Караян, Маркевич!

Най-важният човек, оказал влияние върху мен е дядо ми, бащата на моя баща. Още в най-крехка възраст успя да ми предаде и внуши важни неща, които помня до днес. Имаше голяма мечта – да ме изпрати да уча в Италия.

Дядо Петко ходил на училище до трети клас, затова може да се каже, че беше самоук, но много интелигентен и любознателен. Сключил брак с по-възрастна от него жена, която имала много земя и имоти. Като делови и практичен човек той успял да разшири богатството. Не знам дали е чел някъде или е имал интуиция и нюх, но знам, че оставяше земите „да си почиват“. Помня големите ниви, засети с жито. И когато прецени, че земята се е „уморила“, пускаше стадата с овцете една година да пасат по тях.

Много обичаше да чете, често тайно от жена си. През най-близката до нашето село гара, Генерал Колево, минаваше влакът от Кардам за София. Понеже бяха приятели, машинистът често му носеше книги. Намаляваше, забавяше влака, колкото да успее да хвърли чувала с книги, които дядо изписваше от издателските къщи. На свой ред машинистът получаваше чувал, пълен с дини или каквито плодове и зеленчуци имаме в градината. Още помня двата коня, толкова стари, почти слепи, които дядо Петко впрягаше, за да отиде до гарата. Връщайки се, нямаше търпение да провери какво има: Дръжте конете! Трябва да видя какво има в чувала! А, дойде, най-сетне дойде Флобер! Питам го кой е този писател, а той прелиства, все едно свещенодейства, и казва: Ще ти обясня, ще ти разкажа, чакай само да видя… От него съм запомнила, че:

Флобер е френски писател, майстор на формата!

Дядо Петко 

Когато Добруджа е освободена, благодарение на цар Борис и неговата политическа тактика, по този край били изпратени българи учители, завършили в Дрезден, Женева, Лайпциг – елегантни жени с дълги поли и широкополи шапки, с една дума – европейки. Сега си представи цялата обстановка наоколо – беднотия и прахоляк, селяни, обути с потури и цървули, облечени в селски носии. Знам, че цар Борис казал на Елин Пелин, по онова време министър на просветата: Проверете как вървят училищата там. Искам да знам всичко за онзи край! И пристигнала комисия – Елин Пелин, Димитър Талев и Пейо Тодоров. Колко изненадани били от това, което видели – на пръв поглед всичко изостанало, пътищата кални, мрак, няма осветление, водата се носела от герани и кладенци. Но въпреки немотията – къщичките варосани, децата спретнато облечени, с цървулки, с торбички, и с голям респект и уважение към учителите. Дядо Петко бил известен сред съселяните с голямата си библиотека и познания, затова цялата комисия се изсипала в нашия двор и дълго разговаряли. На следващата година, при обиколка на Добруджа, цар Борис решил да потърси този странен Петко, който събирал в двора си селяните да четат, който знаел наизуст произведенията на Димитър Талев и Елин Пелин. Щом селяните научили за височайшата визита, дворът се напълнил с десетки хора. 

Помня ден, в който цар Борис прекрачи прага на къщата ни.

Още на входа дядо казал на цар Борис: Трябва да Ви предупредя, че не съм роялист. По убеждения аз съм социалдемократ.

А цар Борис отговорил: В противоречието може да се роди приятелство.

Разтичаха се жените, започнаха да приготвят ядене, сложиха една богата маса. Бях хлапе, на седем годинки, но помня, че княз Кирил много ме впечатли. Седеше точно срещу мен, изключително красив мъж, почти не хапна, не разговаряше, само наблюдаваше и слушаше. Държеше се странно и резервирано. Докато Борис беше много благоразположен, разпитваше дядо за всичко. Когато влезнали във фамозната ни конюшня, Борис забелязал колко слаби са конете, защото нямахме фураж и казал: Молете се да не стане война! А дядо въздъхнал: Дано жените ни не носят черни кърпи. На раздяла цар Борис казал на дядо: Много ще ми бъде приятно, ако ми гостуваш в София. Малко преди катастрофата, преди последната среща на Борис с Хитлер, царят настойчиво го поканил в двореца. В нашето семейство много

малко се знае за този разговор между дядо Петко и цар Борис.

Знаем само, че бил много напрегнат, много сложен. Дядо казал на царя: Пред Вас има две големи опасности – болшевиките и Хитлер. Малка държава сме, трябва да направите избор. А Борис го помолил: Нямам на кого да се доверя. Ако нещо се случи със семейството ми, както избиха царското семейство в Русия, моля те, помогни им, направи нещо за тях. Затова царица Йоана изпраща съобщение на дядо за погребението в Рилския манастир. Имахме тази хубава снимка – царицата в тъмни воали, а до нея дядо държи икона.

На тази снимка съм на 6 годинки

Детството ми премина все около дядо ми, все гледах да бъда около него, криех го, за да чете тайно. Когато трябваше да се прехвърля от селското училище в Добрич, за мен беше жестока тъга – да се откъсна от селото, от къщата, от дядо, за да отида в града на квартира. Бяха бедни години и аз износвах каквото остане от сестра ми. Някои от съученичките ми от по-богати добрички семейства ми се присмиваха на дрехите, на обувките. Съботните дни, ако татко успееше да уреди каруца да се прибера – добре, ако не – пеш. Години наред 

всяка събота с торбичката на гръб минавах шест километра между нивите.

Първата година в прогимназията беше катастрофата. Бях единственото селско момиче, затова втората година се амбицирах и като изключим тройката по математика, всички останали оценки бяха високи. Като завърших, баща ми реши, че най-практичното образование за мен е да стана счетоводител в ТКЗС на селото. И записах икономически техникум. Беше ужасяващо! Но понеже свирех на акордеон и пеех на всички забави, ме направиха счетоводител на стола в селото. След няма и месец

дойде готвачът и каза: Ако знаеш каква каша си забъркала! И ме освободиха.

Междувременно бях станала солистка на хор „Добруджански звуци“. Така се срещнах с хорист от Варненската опера, който като ме чу по време на репетиции, бях 17-годишна, каза: Трябва да учиш във Варна, има една много добра педагожка, Ана Кирова. Бях очарована и замаяна от тази европейска личност. Разбира се, баща ми не беше съгласен, но мама ми даваше тайно пари за път, уроците бяха безплатни.

Така започнах. Срещата с тази жена беше невероятно събитие в живота ми. Учих при Ана Кирова пеене две години и когато навърших 18, се явих на конкурс в Софийската опера. Не знам на какво съм разчитала, защото беше ясно, че без софийско жителство няма да ме вземат. Но не мина и седмица от конкурса и ме поканиха в операта в Русе. Бях много щастлива, защото за първи път пеех на голяма сцена! Шиеха ми дрехи, правеха ми фризури. Колегите ми казваха „детето“, канеха ме на обеди! Щастливи пет години! Една от най-вълнуващите ми срещи там е с Шостакович, когато поставяше „Екатерина Измайловна“.

Канстантинка, така ми казваше Шостакович, ти ще играеш собретка!

На Русенска сцена

Всяко лято квартет от оркестъра отиваше да свири в Източна Германия. Не щеш ли, от Концертна дирекция им казали на колегите, че няма да им направят договор, ако нямат певица. И поканиха мен. Започнахме репетиции, по цял ден слушах Ела Фицджералд. За съжаление малко джаз пях, пеехме по барчетата немски шлагери, но бях щастлива! Рекламираха ме като Дина Дор. За едно лято си събрах пари и като се върнахме, си купих пиано. Така завърши кариерата ми на джазова певица.

С квартета в ролята на Дина Дор 

Същата година разбрах, че комисия от няколко оперни центъра в Източна Германия и Италия провежда прослушване за певци в зала „България“. Явих се и още зад кулисите дойде жена, много елегантна, която ми каза: Идвам от Италия. Заедно сме с директора на певческото училище в Палермо, маестро Маса, той иска да говори с вас. Успехът ми се дължеше и на ниския ми глас, който рядко се среща. Обясних, че нямам музикална консерватория, но той беше категоричен, че за тях това няма значение. Предложи ми договор за три години. Консултирах се с Ана Кирова и тя каза: 

Твоя е твоят шанс! Тръгвай!

Разбира се, трябваше ми виза! Годината е 1967-а. Маестро Маса пишеше писма, покани, писма, покани, с които ходех всеки месец до италианското посолство. Напуснах операта в Русе, защото трябваше да съм в София и да чакам. Живеех мизерно, в подземие с жестока влага. Всяка сутрин изнасях дрехите и обувките си навън, пред вратата на къщата, за да могат поне малко да изсъхнат. Най-сетне баща ми намери човек, важна клечка, на когото навремето дядо помогнал, и след още 2-3 месеца чакане най-сетне получих виза. Но нямах никакви средства. Сетих за приятел от консерваторията, знаех, че разполага с пари. Казах си, ще му поискам, а татко ще му ги върне. Изкачвам

с тези мисли стълбите на Консерваторията и виждам, че срещу мен върви проф. Пипков.

Знаехме се от операта в Русе, когато играх в неговата „Антигона“, която забраниха да се играе в София. Когато го спрях на стълбите, за да го поздравя и той попита коя съм, отговорих: Не ме помните, Константина, играех Ирина. – Какво правиш тук? – Заминавам за Италия, но търся един приятел, за да му искам пари за билет. – Не търси пари. Колко струва влакът? В момента нямам, но още утре ще оставя необходимата сума при секретарката ми. На следващия ден оставих един триптих в кабинета му – семейна икона, и същата вечер се качих на влака за Рим. Заминах с малка чанта, в която сложих бельо, четка за зъби, кърпа, няколко ябълки и 20 долара. Същия ден началникът на полицията в Добрич срещнал сестра ми и казал: 

Не търсете никакви връзки, няма да я пуснем. Аз бях вече в Рим.

В Ориент експреса, който минаваше през Турция, хората се хранеха, ама как! Колбаси, кюфтета, яйца, Господи... А аз умирах от глад с тия ябълки. На гарата в Рим ме чакаше жената, с която се запознах в България и имаше ангажимент да ме качи на самолета за Палермо. Когато пристигнах, бях зашеметена! Целият град потънал в светлини. Пък и за първи път излизах в западна държава.

Настаниха ме в общежитието точно, когато сервираха вечерята. Притеснявах се да не ми личи колко съм гладна, не се бях хранила като хората повече от месец. И колко вкусни ми се видяха тогава спагетите! Господи! Скоро започнах да печеля добре. Виждах колко бавно и трудно учех, защото нямах солфежна култура. В Русе вървеше, но тук вече ставаше въпрос за друго ниво. Реших, че не мога да остана повече в Палермо, че трябва да се образовам.

Roma, la Città Eterna

„Санта Чечилия” беше мечтата ми!

На 24 години кандидатствах и ме приеха. От раз! Бях най-възрастната в класа, всички останали бяха хлапета на по 17–18 години, но колко бях щастлива! Постепенно разбрах, че въпреки усилията на моята доцентка, не напредвам. Затова потърсих друг педагог и открих частна учителка, която взимаше много скъпо. За да мога да ходя поне два пъти в месеца при нея, гледах деца, чистех апартаменти, дори се е налагало да

продавам кръв, за да си плащам уроците.

Но обожавах учителката си! Защото тя ме научи да пея, тя ми даде професията. Станах една от добрите й ученички. И никога не си позволих да не й платя.

Исках да уча още и още! Маестро Франко Ферара, един от най-големите диригенти, водеше майсторски клас в Санта Чечилия. Поставихме „Сестра Анджелика” на Пучини, аз пеех старата дама, ниския глас, а негов студент американец, Келок, дирижираше. Маестрото идваше на всяка репетиция и така се запознахме. След време му споделих, че искам да посетя курс на Караян, но нямам такива средства и той му изпрати писмо: Уважаеми Караян, Константина е една от най-добрите ни студентки, моля те да я приемеш в твоя клас. Като ти пожелавам големи триумфални успехи в кариерата, изпращам специални поздрави на съпругата ти от моята съпруга.

Но трябва да призная, че от Караян нищо не научих.

Неговата представа за режисура беше напред-назад, наляво-надясно. Умирахме от скука! Никакво внимание не ни обръщаше, седяхме на първия ред зад него и гледахме как Питър Глосъп и Мирела Френи, репетират „Отело“. Това беше курсът по режисура! Какъв изтънчен музикант беше Караян! Каква беше тази негова мания да бъде и режисьор!?

Като отличничка ми предложиха да запиша втора специалност. Избрах оперна режисура и записах майсторски клас при фамозния Тито Гоби. Започнах репетиции на „Орфей“ от Монтеверди и ми трябваше диригент. Затова се обърнах за съвет към проф. Ферара, който имаше добри чувства към мен. Покани ме на негова репетиция, за да говорим след това. Маестрото седи на първия ред, студентите – диригенти дирижират, сменят се. На сцената се качва висок млад човек, с хубави жестове, веднага се навеждам към Ферара: Маестро, този! Той ми прави отрицателен жест.

Синът на Игор Маркевич да участва в студентски спектакъл. Забрави!

Публикация в италиански вестник за концерт, който изнесохме с Олег Маркевич 

Обаче аз го издебнах: Бонджорно. Говорите ли италиански? – Малко, отговори Олег Маркевич, и то със силен френски акцент. Разказах му за операта, която режисирам, че имам певци, но нямам диригент. Попита къде репетираме. У нас, отговорих. Същата вечер Олег се появи пред нас с мотопедче. Гледа, слуша, отиде зад пианото, започна да им подава, накрая каза: Интересно е, ще участвам! Разбрахме се кога да идва при нас, защото аз живеех в периферията на Рим. Стигнахме до премиера. Успехът беше голям, много писаха за мен и много малко за него. Не знам защо така стана. Той също имаше голяма заслуга.

Няма да разказвам подробности, защото все още се страхувам,

но по средата на ученето си в Италия минах през голямо премеждие, бях върната принудително в България. И много, много странно беше идването на Олег Маркевич в родното ми село. Тази история е любима на Тети Москов, много се забавлява и не знам как не се уморява все да му разказвам за хайвера, телефонистката и село Дропла. С две думи,

аз изчезвам от Рим и Олег Маркевич започва да ме издирва.

Разбира, че съм в България и тръгва към родното ми село Пчеларово. Изтръпнах, като разбрах, че графът пътува към селската ми къща – цялата рухнала, с външна тоалетна, без ограда, мизерия, родителите ми гладни, бедни, окъсани. До Добрич стигнал с влак, там намерил колата, която разнася мляко по селата, после се покатерил на един камион с прасенца и подал бележка с моето име на шофьора: А, Пчеларово, Константина, познавам я! Сутринта чувам, че свири клаксон!

Излизам – графът! Слиза от камиона с прасенцата!

Пътят потънал в прахоляк. И като буфна Олег Маркевич с онази ми ти мека мокасина, дето му я изяде магарето, като каза „пуф“, под краката му стана експлозия. Отворих му портичката, поканих го. Две магарета, кучета, прасета из двора, Средновековие. Настана паника! Вкарахме го в една стаичка, докато приготвим нещо за обяд. Кака Дана, моя братовчедка, реши да го впечатли със специалитета си – хайвер от някакви семки и маслини. И като започна едно тракане, бъркане, блъскане! Ще събори кухнята! Че и украса тỳрила – с белтък от варени яйца направила нещо като очи, ужас! Олег не хапна ни-що!

На другия ден ще си тръгва, но не можем да намерим куфара му. След като обърнахме къщата нагоре с краката, тръгнахме към пощата, за да се обадя на кака Дана, братовчедката, от село Дропла, да я питам, може тя да го е сложила някъде. През отворения прозорец на пощата виждаме Таня, телефонистката, с едни шнурове се омотала. Казвам й да ме свърже с Дропла. Ама то не може директно, трябва първо да се свърже със село Тошево. И започва да крещи:

Аааалоооо, Тошеееевооооо! Аааалоооо, Тошеееевооооо! Маркевич уплашено пита: Какво й става на госпожата? Защо така крещи?

Спокойно, отговарям, важното е да ни свърже. – Ало, Тошевооо, дай ми Дроплааа! Дроплаааа, дай ми кметствотоооооо! Накрая открихме кака Дана: Како Дано, къде е куфарът на Олег? – Отгоре на гардероба! А таванът на гардеробът бил изгнил, та като сложили куфара, той пропаднал. И не се вижда.

Този портрет ми е подарък от Жан Рол. Ателието, в което работеше имаше изглед към Ватикана, затова отзад се вижда купола на църквата "Свети Петър"

Олег направи невъзможното, за да се върна в Италия. Благодарение на него продължих да пея, да уча, да работя! Но не разбрах защо се оттегли от мен. Години по-късно, майка му, графинята ми каза: С баща му (Игор Маркевич) сме разведени, но поддържаме приятелски отношения. Знаете ли какво ми каза той: Топáция, никак не съм изненадан, че нашият син е безумно влюбен в режисьорката си. Смутих се, защото той не беше показвал такива чувства към мен. Но тя настояваше: Убедена съм, той много говори за вас и често ви сънува.

Господи, с какви хора ме срещна животът!

Какво щастие е срещата с Фелини, Антониони, Караян, Ферара, Маркевич… Имах дълга връзка с Джулиано Василико – големия експериментатор и режисьор на италианския авангарден театър. С него се срещнахме след един спектакъл, играеше Хамлет. За първи път влизах в такова шантаво пространство и много го харесах. Казах си: Господи, това не е театър, това е друг свят. Когато представлението свърши, не ми се излизаше. В Италия е практика след спектакъла да се запознаеш с артистите, да разговаряте, да пиете по чаша вино. Затова отидох и му се представих. Беше много мил, с топли очи, с къдрави, дълги хипарски коси. Казах му, че съм българка, че уча в Рим, че съм възхитена от представлението, от мястото. За първи път гледах такъв театър! Разговорихме се и ме покани в близката пицария, където щяха да вечерят с артистите. Там се запознах със сестра му, зет му. След вечерята ми каза: Обаждай се, идвай да гледаш и репетициите, щом следваш драматична режисура. Така започна нашата любов.

В кадър от филма на Виторио де Сика

Джулиано ме запозна с елита на италианското кино и театър.

В един от най-фамозните квартали на Рим, Прима Порта (първата врата), на 10 км от центъра на града, кинодейците имаха къщички, вилички, много спокойно и тихо място, близо до малка река, по която имаше навързани малки лодки. Сестрата на Джулиано, Лучия, беше женена за кинорежисьора Виторио Де Систи, там се запознах и с Виторио Де Сика, който ме покани да снимам малка роля, разбира се, но затова пък с Робертино Лорети. Лучия и Виторио имаха вила в Прима Порта и често ни канеха на гости.

Понякога оставах да спя у тях. Една сутрин пием кафе у техен приятел, оператор, вратата се отваря и влиза Микиланджело Антониони. Питам Лучия: Това е той, нали? – Той е, ще видиш какъв невероятен сладур е. Здрасти, здрасти, сложил ръце в джобовете, пита: Ще играем ли боче? (игра с метални и каменни топчета, която италианците много обичат). Обърнах глава, бях толкова развълнувана, виждам, че

Антониони ме гледа и казва: Хайде, и ние трябва да играем!

Такова вълнение беше, тъкмо бях гледала „Забриски пойнт” и „Фотоувеличение”! И казвам: Вие не сте играли никога с мен, ако загубим? – Ти кажи какво искаш, ако спечелим. Казвам: Бутилка вино! –Хайде, играем за бутилка вино. Спечелихме! Той каза: Добре те избрах, видях, че имаш здрава дясна ръка. След няколко седмици пак се срещнахме при неговия оператор и Антониони каза: Хайде сега да играем за една пита кашкавал. Видях, че в магазинчето са докарали от Сиена – чуден!

Беше се разделил с Моника Вити и Лучия казва: Той флиртува с теб, внимавай. Това не е много обичайно за него.

Шат-шат-шат, бихме всички! Спечелихме и трите тура! Нарязахме кашкавала, отворихме виното и Антониони обеща: Някой ден ще дойда да чуя как пееш. А Виторио Де Сика казва: Трябва да я видиш в моя филм, да видиш как играе! Един ден ми звъни секретарката и казва: Маестро Антониони ви кани не театър. Един френски театър играе на циркова арена. Казах: Ще дойда с приятеля ми. После пък завършихме у нас с някакво почерпване. Така направих тези запознанства.

Фелини много обичаше Лучия,

беше й направил много хубав портрет. Двамата са от Виареджо, бяха почти роднини, но никога не я взе да играе в негов филм. Странен беше този Фелини. Но винаги весел, лесно се общуваше с него. Винаги вдига шапка, поздравява! Чао! Коме ва? Знаеше, че съм българка. Веднъж стана смешка с един мой пръстен, много голям, с който се пошегувах, че правя тайни записи за руснаците. Фелини имаше невероятна памет. Не се бяхме срещали дълго време, снимаше „И корабът пътува“, ние се разхождаме с Лучия и тя казва: Ела да погледаме малко репетиция, Фелини ми разреши.  Най-малко очаквах да ме познае. Той взе микрофона и каза:

Атанционе, атанционе, българите шпиони са тук!

Дойде при нас и ме попита: Сега какво правиш? – Записвам, отговарям му, после ще дам записа на руснаците, на Бондарчук. Много се смя. След това няколко пъти го срещах на улицата, много шумен, отдалече го чуваш! Коме ва? Канто? Пеенето върви ли?

Сладък живот! На тази снимка се вижда пръстена, за който ме майтапеше Фелини. 

Интересен беше животът ми с Джулиано Василико. Всичко вървеше добре, докато един ден той получи покана за работа в Буенос Айрес. Трябваше да реша дали да тръгна с него. Тито Гоби ме разколеба, той никак не одобряваше връзката ни. Каза ми: Ако останеш с този човек, никога няма да се качиш на големите оперни сцени! Той води бохемски живот. Помисли добре! И така, Джулиано замина. Всеки ден ми телефонираше от Буенос Айрес отчаян, че се разделяме: Защо слушаш тоя старчок? Тези хора са настроени срещу нас, авангардистите! Те ни мразят, защото мислим различно от тях. Все пак послушах Тито Гоби и се разделих с Джулиано. Полека-лека телефонните обаждания се поразредиха, докато разбра, че решението ми е окончателно. Останах в Италия и станах солистка във „Виртуозите на Рим“.

По време на студентските си години преминах през много изпитания,

но едно от тях маркира целия ми живот. Бях на турне във Франция, когато изневиделица получих тежък кръвоизлив, налагаше се спешна операция, нямах здравни осигуровки за Франция, затова трябваше веднага да се върна в Рим. Обадих се на проф. Кортезини, един от най-добрите трансплантатори в света и сърдечен мой приятел: Ще ме насочите ли към гинеколог, който да ме оперира в Рим? – Тръгни веднага, аз ще те оперирам, отговори кратко той. На другия ден, след операцията, седна в края на леглото и ми каза: Константина, налагаше се всичко да отстраня. 

Няма да имаш деца. – Но аз толкова искам, плачех в прегръдките му.

Ще си осиновиш дете, ще си осиновиш. Тази прегръдка никога няма да забравя. Мисля, че и той прояви чувства към мен, но никога и с нищо не ги показа.

След толкова много срещи и раздели, след толкова много изпитания, емоция и радост, един ден животът ме отведе в Америка!

П.С. Очаквайте втора част от интервюто с Константина Петкова, което даде специално за „Гласове“.