Игра на бързи обороти

Игра на бързи обороти
Първият вот на недоверие към кабинета "Борисов 3" и пресконференцията на Румен Радев по повод първата годишнина от встъпването му в длъжност сякаш сведоха рамките на политическия ни живот до противопоставянето между управляващите ГЕРБ и Патриоти, от една страна, и президента и БСП, от друга. Интензитетът на техните противоречия превърна активността на останалите политически субекти в мимикрия.

 

Снимка: БГНЕС, архив

 

На пръв поглед, двете големи партии получават огромен позитив от днешната ситуация. Те се превръщат в двата центъра, които дефинират политическото разделение в страната. Предвестникът на всяка класическа двупартийна система. Но у нас това едва ли ще се случи. Патовата ситуация е изпълнена с такова напрежение, че тя трудно би могла да се запази дългосрочно. Или едната от двете сили ще колабира, или ще се появи трети крупен играч. Нещо като горския от приказката за партизаните и жандармите.

 

Този риск добре се осъзнава от ГЕРБ и БСП. Те разбират опасността да се изхабят от играта на бързи обороти, която може да умори сетивата на обществото. И то или да се дезинтересира от тяхното поведение, или, което е по- опасно, да започне да търси тяхна алтернатива.

 

Затова управляващи и опозиция се стремят да постигнат някакъв бърз резултат от двубоя си. За партията на Борисов това означава да сломят и остракират опозиционния хъс на БСП, а столетницата ще влага всичко от себе си, за да дискредитира и свали настоящия кабинет. Което предвещава покачване на ставките на противопоставяне. Този път им дава поне шанса да оцелеят, докато пасивността ще означава неминуема загуба.

 

Много трудна е позицията на Румен Радев в създалата се ситуация. Неутралитетът не може да бъде дълго време печеливша стратегия. Но дилемата е как президентът да влезе и да се позиционира правилно в ситуацията. Не бива да се забравя, че той бе избран на вълната на анти-ГЕРБ настроението в обществото, но половината от избирателите му не виждат в БСП алтернатива на ГЕРБ. Някои дори се опасяват от подобен вариант. За да запази тяхното доверие, президента трябва да атакува ГЕРБ, но така че да не изглежда като съюзник на БСП. Но и да отлага конфронтацията също не бива. Той трябва да е наясно, че ако в началото на "Борисов 3", за управляващите основният проблем е парламентарната опозиция и срещу нея се хвърлят всички ресурси, то ако кабинета приближи естествения си край, за Борисов приоритет ще стане разчистването на пътя към "Дондуков" 2. И тогава днешните сблъсъци с управляващите ще се струват на Радев като забавления в детската градина. Антон Тодоров вече намекна, че се събират компромати за държавния глава.

 

В този смисъл за Румен Радев е важно да спечели битката с управляващите в рамките на година-година и половина. Това е периодът, в който хората ще виждат в него реален контрапункт на Борисов и ще са готови да му дават своята подкрепа. След този период той все повече ще изглежда в провалила се алтернатива на статуквото, която е загрижена единствено за своето преизбиране.

 

Колкото и вътрешните ни баталии да изглеждат като неорганизирано сражение, в което различни хора ни заливат с аргументи и факти, често взаимно обезсилващи се, и в което се излива порой от лични нападки, всъщност споменатите политически фактори водят целеустремено сражение на няколко взаимно свързани нива.

 

Първото може да бъде определено като конституционно-институционално. То предполага използването на формалните механизми, осигуряващи стабилността на властта. Те засега работят определено за ГЕРБ и Патриотите. Българският конституционен модел е зададен по начин, който гарантира формална стабилност на всяко правителство, което запазва парламентарната си подкрепа. Държавният глава няма лостове за пряка намеса в изпълнителната власт, а политическата ни култура е дотолкова несъществуваща, че никакви управленски, морални или етични гафове не са в състояние да принудят властта да си тръгне сама.

 

Но ако опозицията и държавният глава умело боряват с минималните си конституционни правомощия, те могат да нанесат значими вреди на мнозинството. Най-малкото да стартират процес на ерозиране на образа на обществената му полезност, която да прерасне в цялостна делегитимация. Затова и управляващите така гневно реагираха на вота на недоверие. Той не ги застрашава като резултат, а като отзвук. Вътре в страната и навън. При това поводът бе удачно избран. Той нареди ГЕРБ и Патриотите на барикада, която трябваше по същество да оправдава корупцията. Незавидна позиция.

 

Но БСП все още не може да изтиска максималното от момента. Тя веднъж се забави с вота, а след това го лиши от елемента на сензационност. А за нашата публика сеирът е от голямо значение. Нищо не пречеше данните за провала на митническата информационна система да бъдат обявени от трибуната на Народното събрание, а при липсата на премиера на дебатите да се обяви инициативата за нов вот на недоверие - персонално към Борисов, за неуважение към парламентарната институция.

 

Но така или иначе, чисто политическият сблъсък има значение дотолкова, доколкото рефлектира върху общественото внимание и от там към обществените настроения. Това е следващото ниво. При него е важно не колко са гласували "за" и "против" кабинета в пленарната зала, а каква информация е достигнала до хората и как я интерпретират.

 

И ГЕРБ, които разполагат с широк манипулационен ресурс, неслучайно се опитаха да заметат вота под масата на цялостния медиен поток. И драмата с Истанбулската конвенция, и трагедията в детския дом в Габрово, бяха призвани да заличат в съзнанието ни факта, че управляващите се бранели корупцията.

 

Не може да се подмине и апломба, с който Борисов обяви пред евродепутатите, че до две-три години България ще се справи с корупцията. Лично се притесних дали министър-председателят няма намерение след указания срок да разпусне партията си, а след това да се самоубие. И да реализира две наистина радикални антикорупционни мерки.

 

Но отвъд манипулациите на ГЕРБ, Румен Радев и БСП сякаш напипват начините си на ефективно взаимодействие. Президентът се опитва да задава общия фон, който обрисува мрачните краски на действителността у нас, докато Корнелия Нинова насища детайлите. Подобна синхронизация дистанцира президента от столетницата, но поддържа фронта срещу общия враг. А и си запазват инициативата.

 

Често опозиционната активност може да е лишена от целеустременост, но в това се съдържа определен позитив. Обществото ни не е способно трайно да се фокусира върху даден политически проблем и има резон да бъде облъчвано с всевъзможни скандали, за да може поне нещичко да привлече вниманието му. И не се знае откъде ще изскочи заека. Както се случи при свалянето на първия кабинет на Борисов.

 

Третото ниво на противопоставяне е превръщането на емоционалното отношение на хората към междупартийната борба в трайна политическа обвързаност или антипатия. При почти изравнените равнища на подкрепа за ГЕРБ и БСП, всяка промяна в електоралните нагласи може да бъде решителна.

 

И тук слабото звено засега го играят Патриотите. Без още да го подозират. Те изпитват невероятна властова наслада от участието си в най-протурското правителство, което сме имали в историята си, но подобно предизикателство тепърва ще надвисва като дамоклев меч над главите им. Засега те издават сигнали, че са готови на всичко, стига да са във властта и Борисов да се отнася снизходително към лудориите на WC- заместника си. Доброволно влезаха в ролята на по-големи защитници от герберите за бившия здравен министър Н. Петров, за бейби-корумпето от Хасково, за откраднатите десетки милиони при строежа на великата българска стена. Борисов няма как искрено да не се забавлява с тези от небето паднали му полезни идеи.

 

Но за грешките се плаща. И ако Патриотите осъзбнаят пагубните последици от сделката си с дявола, може да решат да се спасяват. Което най-малкото ще наложи преформатиране на управлението в неудобна за ГЕРБ конфигурация или дори ще предизвика нови избори.

 

Разбира се, от многото възможни сценарий, най-вероятно е у нас да се случи неочакваното, но това е сякаш орисията ни. Поне ни очаква един наистина интересен политически сезон. Който удачно ще се впише в схемата на телевизионните сапунки.



http://www.glasove.com/categories/komentari/news/da-se-izgubish-v-opozicionostta
http://www.glasove.com/categories/komentari/news/bitkata-na-generalite

 

 

Коментари

  • ...

    26 Яну 2018 13:49ч.

    Тоя автор да не би да иска да каже, че Баш Патриотите сладострастно играят ролята на ИБРИК на Падишаха Джендър?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Васил Здравков

    26 Яну 2018 15:52ч.

    Твърде дълга за интернет публикация. Според мен българите, дори и 80 % дебилни, трябва да бъдат облъчвани ежечасно с факта, че на борисов у взривиха джипа през 1997 г. А ние много добре знаем на кои лица им взривяват джиповете.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Кольо

    26 Яну 2018 16:07ч.

    Наскоро ДПС отпразнува 28 години от учредяването си като политическа партия. Събитието мина без особени фанфари, в тесния кръг на членовете и симпатизантите на движението. Тесен в буквалния смисъл – след като стигна върха на електоралната си мощ на изборите през 2009 г. с 610 хиляди гласа, на предсрочния вот миналата година зорлем успя да го докара до 315 хиляди – почти колкото омразния на Догановата партия националистически блок “Обединени патриоти” (ОП). Парламентарната група се сви до 25 депутати. Това видимо не се отразява на самочувствието на партийните големци. “Учредяването на Движението за права и свободи преди 28 години е един от най-значимите моменти в съвременната българска история… Днес ДПС е значим политически фактор не само в България – партията ни е уважаван либерален партньор, чийто глас се чува в цяла Европа”, похвали се Илхан Кючюк, евродепутат и шеф на ДПС комсомола. Помпозният му тон е обичаен за хората на движението, които са наясно, че ДПС остава един от най-значимите фактори в българската политика, независимо от електоралния си упадък през последните години. Но все пак не може да прикрие усещането за несигурност, което цари в редиците на партията. И не толкова заради намаляващите избиратели – това е тенденция, която обхваща всички големи политически сили с повече от няколко години история зад гърба си. А поради неяснотата накъде да се отправи в бъдеще. Защото ДПС се намира на кръстопът. Движението трябва да търси нови пътища към управлението, а не знае какви. Трябва да изнамери нови съюзници, но не знае откъде. Трябва да спечели битката с конкурентите си за турско-мюсюлманския вот, която далеч не е приключила, колкото и симпатизиращите му социолози да твърдят обратното. А връщането в управлението остава, поне в близко бъдеще, мисия невъзможна. Не се очертава да има нови предсрочни избори не само до края на българското европредседателство, но и до местния вот през 2019 г., който мнозина очакват да покаже какво е реалното съотношение на силите на политическата сцена. Въпреки честите противоречия в управляващата коалиция на ГЕРБ и ОП, както и съпътстващите ги прогнози за скорошното й разпадане, изобщо не изглежда хората на Бойко Борисов и националистите да са се засилили към раздяла. Жестовете на внимание, които премиерът отправя от време на време към ДПС (като призива му към патриотите да си мерят приказките спрямо движението), приличат по-скоро на приятелско намигване и опит да не си създава излишни проблеми с малцинствата, отколкото на сигнал “с вас съм, чакам ви”. Борисов е съвсем наясно, че ще извърши политическо самоубийство, ако тръгне открито рамо до рамо с ДПС, след като години наред неизменно говори, че никога няма да направи съюз с партиите, застанали зад кабинета “Орешарски”. Затова и усилията на Догановата партия да създаде разрив между ГЕРБ и ОП засега не дават особен резултат – колкото и да се опитва да превърне тази коалиция в общоевропейски проблем, като алармира всевъзможни международни либерални форуми и евроинституции за рисковете от присъствие на “фашисти” в управлението. И в ДПС изглеждат съвсем наясно със слабата си позиция. Това си пролича в предколедното послание на Ахмед Доган към партията (което той не пропусна със суетно задоволство да отбележи, че “предизвиква не само интерес, но и силно очакване”, тъй като се превърнало в “неформален визионерски форум на ДПС”). Първо, почетният председател фактически призна лошото представяне на партията на изборите с думите, че “2017 г. не беше от най-благодатните за ДПС”. Второ, даде да се разбере, че опозицията като цяло и движението в частност не са в състояние да предложат работеща алтернатива на сегашното управление, ако вотът на недоверие, иницииран от БСП и подкрепен от ДПС, някак успее. “Има ли партия, която е готова да управлява страната след евентуални предсрочни избори? Моята преценка е, че няма такава политическа сила от опозицията, която може да поеме отговорността за управление на страната към днешна дата. Тогава какво правим? Ако целта е “стани да седна”, не си заслужава усилието да подложим на изпитание общия ни дом”, изтъкна Доган. И предрече, че при такова развитие “тотално ще се изпортим”, а ново правителство би изтраяло не повече от няколко месеца. Мнозина видяха в неговото слово неформално обещание, че ДПС ще крепи кабинета “Борисов 3”. Основание да се мисли така има, особено след като премиерът дни преди това се обърна директно към Доган да говори с хората си, тъй като вот на недоверие през януари можел да срине държавата. От друга страна обаче, казаното от Доган изглежда и като съвсем коректна оценка на слабата позиция на партията му в момента, а и в близкото бъдеще. Неслучайно той говори само за отминалата година, отбягвайки всякаква конкретика как биха могли да се развият нещата през следващите месеци (макар че рекламира посланието си като “визионерско”). И се задоволи с обичайните за партията предупреждения, че патриотите във властта поставят под риск българската демокрация. Тази предпазливост е продиктувана и от друга слабост на ДПС – липсата на постоянен политически партньор. От дълги години движението играе с някой друг до себе си – първо НДСВ, после БСП. Прилепването до чисто българска партия му помага да стане по-приемливо за по-широк сегмент от целокупния електорат в страната. Сега обаче си няма никого. Откакто Корнелия Нинова застана начело на столетницата, връзката със социалистите стана пределно хлабава и несигурна. Соцлидерът добре научи урока на своите предшественици, които се опариха от коварността на ДПС. И когато подуши възможността да хване властта миналата година, веднага обяви: “Два пъти сгрешихме (с ДПС – бел.а.), трети път няма да има”. Даже заговори, че патриотите били най-подходящ партньор за БСП. Отношението й не се промени и когато се озова заедно с ДПС в опозиция след предсрочните избори. “Борисов се притесни от напрежението в страната, вота на недоверие за корупция и разнобоя с патриотите и помоли г-н Доган за помощ. И я получи. Доган подкрепя Борисов”, отсече Нинова, след като излезе словото на почетния председател. И атакува правителството без ДПС, като внесе вота само с подписите на депутатите от БСП. Приятелски настроените към движението медии обявиха, че Доган е поставил БСП в изолация. Обратното е също толкова вярно – Нинова показа, че може да остави ДПС само без притеснения. След като на “Позитано” 20 са толкова неотзивчиви, към кого остава да се обърне ДПС за съюз? Отговор няма. Най-критичният проблем пред движението са предстоящите местни избори. Опазването на “бастионите” му по места остава основна задача, особено предвид конкуренцията, която представляват ДОСТ и НПСД. Наскоро се появиха коментари, че съперниците едва ли не били изчезнали от политическата сцена, за което Борисов бил помогнал, като посредничил между Доган и турския президент Реджеп Ердоган за възстановяване на прекъснатите им отношения. Да си припомним числата. На предсрочния вот миналата година “Обединение ДОСТ” (Лютви Местан и Касим Дал) получи 100 хиляди гласа у нас и в Турция. Както и да са се променили обстоятелствата досега (ако въобще са се променили), толкова много избиратели няма да се изпарят до един. Колкото до сдобряването с Анкара, трудно е да се разбере има ли нещо подобно от беглия коментар на Доган, че ДПС “сме длъжни да продуцираме добросъседски отношения с Република Турция и да й помогнем в диалога й с ЕС”. Всъщност дори се долавя известно раздразнение от очевидно продължаващата чужда намеса в думите му, че “външното акуширане на аналогични процеси на разделяне и обединяване не е здравословно за нашите избиратели”. Въобще въпросите с отворен отговор пред ДПС не са един и два. И засега движението не оставя впечатлението, че е способно да ги разреши. По-скоро предпазливо пристъпва ту наляво, ту надясно, докато се опитва да намери новата линия, която да следва. И макар че много му се иска да се върне обратно във властта, слабостите му го държат далеч от нея.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Kubis

    27 Яну 2018 13:32ч.

    Ами тези т.н. ”патриоти” дали осъзнават, дали са наясно, че всяка прегръдка с Будата е смъртоносна. Не се ли разделят овреме с главатаря, те вече ще бъдат в небитието. То и да се разделят навреме то пак кой знае дали ще ги бъде!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи