Джеки Стоев: Колко мили са всички деца. И какви идиоти стават после!

<p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48915_yw8D5yIYtAcA7uKRcTg429pjM4wr72.jpg" style="height:592px; width:333px" /></p> <p><em>Джеки Стоев:<br /> С едно маце го направих пет пъти, за да не се изложа пред сина си.&nbsp;</em></p> <p>Историята на това интервю е следната.&nbsp;Току-що бях направил филм за секса при животните.&nbsp;И дойде един журналист да ме разпитва каква е връзката между хората и животните. И по едно време ме пита:</p> <p><em><strong>Кое е твоето най-големо сексуално постижение?</strong></em></p> <p>Ама аз бех млад тогава, та можех да участвам в такъв разговор де. А, права си, в разговор мога и сега&hellip; Та! Беше дошъл синът ми и от Германия с двама приятели и всички беха с гаджетата си &ndash; хлапета на по 18-19 години. Заведох ги на море &ndash; лових им риба, забавлявах ги, но нищо дори не ми е минало през ума. Честно.</p> <p><strong>А трите момичета хубави, та хубави. </strong></p> <p>Едната по-хубава от другата, третата още по-хубава. Обаче аз не ги разглеждам като жени, та те са гаджетата на децата. Просто се забавлявахме. Толкоз. И на тръгване ги изпращам на аерогарата и си казваме: <em>Довиждане, довиждане, довиждане&hellip;</em>&nbsp;И се прегръщаме приятелски. А едната от тях не ме пуска! Говоря ти за някакви секунди време, но усетът е много странен. След няколко месеца отивам в Германия при сина ми и той вика: <em>Джеки, онова момиче иска да те види.</em> Тя се скарала с нейното гадже, надявам се да не съм бил аз причината. И казвам: <em>Добре, щом толкова много иска&hellip;</em> Нямаше нужда много да ме кандърдисват. И направихме една вечеря със сина ми, гаджето му и тази девойка. Те имаха една мансардка, от която по-късно синът ми с гаджето се измъкнаха и ни оставиха сами. Та тогава, значи, съм свършил работата пет пъти! Да бе, представи си! И то не че пет пъти ми се чукаше, разбираш ли, ами да не се изложа пред детето, да не злепоставя сина.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48915_XTRwrJCkV0Pxa5ObtebDfWgtjvtdhn.jpg" style="height:592px; width:333px" /></p> <p><em>Тайни служби, бръмбари и пикантни истории в тоалетната на художника Любен Стоев, брат на Джеки&nbsp;</em></p> <p>Та това е историята, де, която той написа във вестника. А нали видя брат ми какво достойно място й е отредил?! В тоалетната! Ти пусни снимката, но непременно отбележи, че това е било много отдавна. Да не събуждам напразни очаквания. И да няма после рекламации. Защото все пак случката е отпреди 30 години. Значи аз съм бил на четиресет и няколко &ndash; ехеееййй&hellip;</p> <p>С Чарли сме набори. През 1991 г. направихме 50 години. Въпреки че трябва да се отбележи, че Чарли е по-голям от мен. Той е февруари, аз съм март. Та решихме и празнувахме в кино &bdquo;Одеон&ldquo;. И виж какво значи лош късмет. Ако бях направил една година по-рано 50, щяха да ми дадат орден, некакви почести. Но пък направихме много хубав купон. Миряна Башева написа песен, а Стефан Димитров написа музиката. И двамата пяха:<br /> <br /> <strong><em>Комунизмът си отива, киноцентърът загива, кво ше прави Джеки сега?!...</em></strong><br /> <br /> Ицко и Банана, внуците на Панчо Владигеров &ndash; страхотна банда се събра! Настана едно веселие, една радост! Имаше и много поздравления, разбира се. На купона беше и Антон, малкият син, тогава невръстно дете. Разликата между двамата ми сина е 24 години. Раймонд сега е на 51, а Антон е на 27 г. Та един приятел ме пита: <em>Кажи сега, Джеки, какво си пожелаваш! </em>Отговарям: <em>Вижте какво, аз съм скромен човек. Имам само едно желание </em>&ndash; и така галя Антон по главата. &ndash;</p> <p><strong><em>Понеже съм чукал една съученичка на големия син, ако може сега една и на малкия&hellip; </em></strong></p> <p>След това поканих всички на купон вкъщи. Дойдохме тук, беше страхотна веселба. Изнесохме маси и по стълбите на кооперацията.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48915_KMiAd9DfpV5OjB2vTfw5K3IyEwepSV.jpg" style="height:357px; width:500px" /></p> <p><em>Новогодишен купон - Джеки и приятели</em></p> <p>Имам доста интересни случки от снимачния процес. Първото филмче, което направих, както вече ти казах, беше &bdquo;Децата на животните&ldquo;.&nbsp;Дълго време го работих, защото трябваше да го снимам в извънработно време. Някои от нещата ставаха много трудно, други &ndash; много лесно. Например трябваше да снимам как котка кърми малки мишлета. Общо взето, атрактивен кадър. Взех котка кърмачка. Махнах й котенцата. Изчаках известно време, за да й стане тъжно и гърдите й да набъбнат от мляко. Поставих тогава малките мишлета в скута й и тя се зарадва. Знаех, че така ще стане. Защото природата така е &bdquo;конструирала&ldquo; подрастващите, че винаги да ни бъдат мили и симпатични. Просто за да ги предпази от агресията на по-силните. Погледни едно котенце или кученце. Направо да ги разцелуваш. Същото се отнася и за децата на хората. А после какви идиоти стават. Е, не всички, де.&nbsp;</p> <p><strong>Трябваше да снимаме как кокошка снася яйце. Фасулска работа. </strong></p> <p>На пръв поглед. Заведох екипа в едно село, където имаше ферма за кокошки носачки. Влизаме първо в бараката, където е кабинетът на директора, за да уговорим снимките. Приближаваме кабинета и чуваме радостно кудкудякане. Вратата се отвори леко и оттам с горда стъпка излиза кокошка, която уверено и доволно тръгна по коридора. Е, не беше отворила тя вратата, а директорът. Покани ни той вътре. Какво да видим? Зад бюрото му на един шкаф &ndash; красиво оформен полог от слама, а вътре яйце &ndash; лъскаво и голямо, голямо &ndash; все едно снесено от гъска. Първо си помислихме &ndash; каква оригинална декорация! А истината се оказа друга.<br /> <br /> Първоначално кокошките носачки живели в тази барака. А директорът и счетоводството си работили по домовете. Когато бизнесът се разраснал, направили нова постройка &ndash; по-голяма, по-хубава и за повече кокошки. Изчистили бараката. Боядисали я. Сложили дюшеме, а в директорския кабинет &ndash; паркет. Всичко потръгнало както трябва. Но!... Най-добрата кокошка носачка, техният шампион, тяхната гордост, престанала да снася. Разтревожили се много.</p> <p><strong>Повикали ветеринарен лекар, който, за щастие, се оказал и любител психоаналитик. </strong></p> <p>Той внимателно прегледал безценната кокошка, но не установил никакви нарушения от соматичен характер. Разпитал за евентуални травматични преживявания в детството и следващи периоди от живота й и така разбрал за преместването на кокошките от едното на другото място. И предложил експеримент! Да се положи кокошката там, където преди това тя е снасяла успешно. А мястото било зад бюрото на директора. Оттогава всяка сутрин отваряли клетката и</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48915_nLITy8Qia7rFptuAHAH27MlaiZ9PlW.jpg" style="height:232px; width:200px" /></p> <p><em>Карикатура на Джеки Стоев</em></p> <p><strong>кокошката притичвала до директорския кабинет, за да снесе Суперяйцето.</strong></p> <p>Та с благословията на директора започваме снимки. А там, както във всяка подобна ферма, на всяка минута някоя кокошка снася. Викаме си, за нула време ще заснемем някоя! Обаче природата си има своите закони. Виждаме кокошка, която се кани да снася, светваме прожекторите и тя... се отказва. Една кокошка, втора кокошка, трета, десета... Не става и не става. За съжаление ветеринарният лекар, любител психоаналитик, беше заминал на работа в Тунис и трябваше да се оправяме сами. Отидохме в дома на главната счетоводителка. Купихме от нея една току-що заклана кокошка и я разрязахме на две половини &ndash; предна и задна. Помолихме я и за няколко яйца. Взехме задната половина на кокошката и я сложихме директно пред камерата. Взех едно от яйцата и внимателно го подбутвах с пръст през задния отвор на кокошката, като и леко я поклащах, за да се почувства напрежението от снасянето. Кадърът е много близък, за да не се вижда, че зад кокошката има човек. Заснехме много варианти &ndash; по-близки, по-далечни, по-общи. Като гледахме материала, останахме много доволни. Е, на един-два от дублите от задното отвърстие на кокошката след яйцето се показа и пръстът ми, а на най-удачния кадър (като композиция) бяхме забравили да изтрием печата от яйцето, но... беди от дребен характер.<br /> <br /> <strong>Трябваше да снимам обаче един много важен, но и много труден кадър.</strong></p> <p>Може и да знаете, може и не, но птиците не познават персонално своите рожби. Те реагират инстинктивно на отворените човки. Затова на теория би следвало майката да нахрани първо най-голямата и най-нахална човка. Решихме да поставим в гнездото на пойна птичка изкуствена човка, и то по-голяма от човките на нейните пиленца. Не знам дали дотогава някой беше снимал подобно нещо. Оказа се изключително трудно. След много и неуспешни опити най-после намерихме удобно гнездо. А и някак предчувствах, че този път ще стане. Бяхме в едно стръмно дере, където построихме палатката точно срещу гнездото. Стайко (операторът) зае позиция с камерата, а аз, с бинокъл в ръка, залегнах в шубрака двадесетина метра по-далеч. Понеже не биваше да си подвикваме или да говорим, уточнихме пет-шест сигнала с подсвиркване. Дълго и късо &ndash; &bdquo;Птичката идва!&ldquo;. Късо, дълго, пак късо (тревожно) &ndash; &bdquo;Камера!&ldquo;. Абе организация, ти казвам! И висим така няколко часа - не се получава и не се получава. А кадърът е много важен за мен, едва ли не съдбовен. По едно време се скъса конецът. Бяхме вързали изкуствената човка с конец, който прекарахме до палатката, и операторът, като подръпне конеца, човката се отваря и затваря... И това поправихме. И пак висим &ndash; още няколко часа. Вече се бях отчаял, когато виждам &ndash; птичката идва. Каца до гнездото. Завърта глава наляво, надясно и пъха червея в изкуствената човка (която е кажи-речи по-голяма и от самата нея). После отлита и след малко се връща с още по-тлъст червей. И пак храни първо изкуствената човка.</p> <p><strong>А собствените й рожби пищят в отчаяние. И всичко това в един кадър.</strong></p> <p>Това вече е не късмет, а дюшеш. Не си спомням друг път да съм бил толкова доволен и щастлив. Предстоеше обаче още един доста важен момент. Филмовата лента трябва да се извади от камерата и да се постави в метална кутия. Това става в мешок &ndash; черна платнена торба с два ръкава. Операторът поставя двете си ръце в ръкавите и на тъмно, за да не се освети лентата, премества ролката от касетата в метална кутия. Много внимателно, защото и най-малкият лъч светлина може да освети материала. Аз съм се подпрял съответно на едно дърво, изпълнен с доволство. Стайко е седнал на земята и по движението на мешока разбирам, че току-що е извадил материала от касетата.</p> <p><strong>И в този момент!... От всички страни изскачат войници с насочени към нас автомати!</strong></p> <p>Двама старшини, двама майори и един полковник с пистолети. Крещят неистово в различни октави: <em>Горе ръцете! Горе ръцете! Горе ръцете!</em> Вдигам ръце уплашен, но не толкова за мен, колкото за филмовата лента. А Стайко, запазил пълно самообладание, продължава да мести материала и да държи ръцете си в мешока. Онези продължават да крещят: <em>Горе ръцете!</em> А той, седнал на земята, вече целият в пот, само плавно се претърколи по гръб и вдигна крака, без обаче да вади ръце от мешока. Ако не беше толкова драматично, сигурно щях да се разсмея. Какъв ти смях?! Полковникът крещи:<br /> &ndash; Петров!<br /> &ndash; Слушам!<br /> &ndash; Отвори кутията!<br /> Добре че Стайко реагира навреме и се развика:<br /> &ndash; Другарю полковник, това е филмова лента. Ако отворите кутията, после няма как да ни изобличите!<br /> &ndash; Петров!<br /> &ndash; Слушам!<br /> &ndash; Не отваряй кутията!<br /> Облекчение! По-късно се разбра, че са ни дебнали и наблюдавали в продължение на четири-пет часа. Камера, палатка, бинокъл, загадъчно подсвиркване с уста... Даже извикали от съседно поделение специалист телеграфист по морзовата азбука. Слушал той известно време и накрая докладвал: <em>Нищо не се разбира. Явно използваният код е от ново поколение</em>. Е, при това положение какво ли би могло да мине през главата на един тъп полковник. Затова и висшият офицерски състав лично дошъл, за да участва в залавянето на опасните диверсанти. Защото после награди, ордени, медали...&nbsp;Всъщност снимахме в едно дере до Горна баня, а на километър-два имало танкова бригада.</p> <p><strong>Та един бунак взе кутиите и ни подкараха към поделението с вдигнати ръце!</strong><br /> <br /> Вървим по един наклон, а аз бях с едни стари сандали, без каишки отзад и доста излъскани отдолу. Всеки момент можеше да се подхлъзна. А зад мен вървят двама с калашници, пръстът на спусъка, вдигнат <em>предпазител, ебало си е майката. Едно натискане, за секунда излитат 20 куршума. Викам си: Майната им на старите сандали. Животът ми е по-скъп.</em> И ги изритах отстрани в храстите. Секунда по-късно гръмогласен рев:<br /> <br /> <strong><em>Стооооой!</em></strong><strong> Всички спираме. <em>Сандалите!</em></strong><br /> <br /> Полковникът с котешка стъпка се приближи към моите изстрадали сандали, взе ги, уви ги старателно в един вестник, сложи ги под мишница мноооого внимателно и тръгнахме отново нагоре към поделението. До този момент никой нищо не ни пита. Защото за тех е ясно &ndash; диверсанти! Обясняваме ние кои сме, какво снимаме. <em>Абе на кого ще ги разправяте тия бе? &ndash; Обадете се в студията</em>, предложихме ние. И случайно попаднаха на директора, та ни пуснаха. Върнаха ми сандалите и си тръгнахме по живо по здраво. Но не можеш да си представиш какво огромно разочарование се изписа по лицата на полковника и офицерите. Изплъзна им се наградата, изплъзна им се орденът.</p> <p><strong>Не били диверсанти, а най-обикновени кинаджии&hellip;</strong></p> <p>Така се случи, че с Чарли и Джони направихме цяла поредица хубави филми. Не знам доколко е редно сам да се хваля, но критериите ми са обективни. Много хора не са ги гледали. Но тези, които са ги гледали, са ги гледали по два, че и по повече пъти. И то без да ги караме, без да са ни близки приятели, без да са обвързани с нас по някакви емоционални причини. Може би най-добрият ни филм &ndash; не може би, а със сигурност е &bdquo;Броени дни&ldquo;. Снимахме го в Бобовдолския затвор. Там се провеждаше ежегодно Фестивал на художествената самодейност.</p> <p><strong>Песни. Танци. Хорът на рецидивистите...</strong></p> <p>Проследихме и няколко човешки съдби. И Нова година посрещнахме в затвора.&nbsp;За наше (наистина) огромно учудване филмът спечели на Пловдивския фестивал най-високото възможно отличие &bdquo;Златен ритон&ldquo;. Не сме и помисляли за това, защото същата година беше годишнина от рождението на Георги Димитров и годишнина от Великата социалистическа революция. И филм за затвор да спечели награда &ndash; абсурд! За наше щастие обаче шеф на журито беше Захари Жандов &ndash; доайен на българското кино и... заслужил деятел на културата. Въпреки това той беше много, много, ама много готин човек... Много харесал нашия филм и измислил как да измами журито. Предложил всеки член на комисията сам да определи три предложения за &bdquo;Златен ритон&ldquo; и да ги степенува &ndash; първо, второ, трето. Разбира се, всички написали на първо място своя фаворит. А фаворитите &ndash; различни. Но на трето място (от кумова срама) добавили &bdquo;Броени дни&ldquo;. Погледнал бай Захари предложенията и казал: <em>Както виждате, вие вече сте определили Голяма награда. Всички, без изключение, единодушно сте споменали един филм. И това е &bdquo;Броени дни&ldquo;!</em> Членовете на журито се стъписали! Може и да са се уплашили...</p> <p><strong><em>Бай Захари, какви ги говориш? Филм за затвора и точно сега? Ще ни разселят!</em></strong></p> <p>Станал Шулев (готин човек и стар хитрец): <em>Проблем няма! Ще се оправим. Можем да дадем наградата на два филма. Например на &bdquo;Да опазим въздуха&ldquo; на Наско Киряков, както и на &bdquo;Броени дни&ldquo;. Ще съобщим първо екологичния филм и след това ще допълним затворническия... Няма да има проблем!</em> Така и направиха. И когато обявиха &bdquo;Златен ритон&ldquo; за &bdquo;Да опазим въздуха&ldquo;, Наско Киряков изскочи на сцената и грабна радостен &bdquo;Ритона&ldquo;. А когато съобщиха и за втори филм, носител на същия този &bdquo;Златен ритон&ldquo;, Наско бързо се изниза и никога след това не ни даде половината награда. Или поне да я подържим и ние два-три дни.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48915_TTmIReI9BrHOHs1BKxqjwKTQ4gnnIO.jpg" style="height:234px; width:700px" /></p> <p><br /> <strong><em>Ето така се снима скок с главата надолу! Джеки Стоев в кадри от филма &quot;Летете с Росинант&quot;&nbsp;</em></strong><br /> &nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/z_hCwl3yZnk?wmode=transparent&amp;jqoemcache=mX0Mf" width="425"></iframe></div> <p><br /> Когато започнах филма &bdquo;Летете с Росинант&ldquo;, имах и снимки в Грац, Австрия. На втория ден се бяхме събрали на площада. Камери и осветление. Всички актьори, гримирани и облечени в съответните костюми. И тъкмо да започнем снимки, някъде на около 10&ndash;15 метра &ndash; ето ти едно детенце с акордеон идва да свири. А ние снимаме синхронно. Пратих организатора да му даде 5 евро и да го разкара. То веднага се махна детето. За 5 евро как няма да се махне? Започнахме да снимаме нормално, но изведнъж наоколо насядаха още 10&ndash;15 дечица с акордеони. Носеха си&nbsp;и столчета. Разбира се, продукцията можеше да си позволи да даде и на тях по 5 евро. Но най- вероятно след това щяха да дойдат 2&ndash;3 автобуса с останалите акордеонистчета от братска Румъния.&nbsp;Нали помниш,че и тук преди няколко години имаше инвазия от малки румънчета с акордеони.<br /> <br /> Веднъж един приятел по друг повод ме смъмри: <em>Джеки, не давай така пари. Много от просещите са професионалисти и сигурно имат повече пари от тебе. </em>&ndash;<em> Много е възможно, но аз давам не само заради тях, но и заради себе си. Може би за да се почувствам по-благороден. А и винаги ми казват: &bdquo;Късмет и здраве, Господ да ти помага&ldquo;. И на мене ми става хубаво. Като ми кажат 2&ndash;3 пъти на ден така, ставам по-здрав и не боледувам.&nbsp;</em>Така че в края на краищата пак съм на далавера. Давам по-малко пари за лекарства.</p> <p>Много исках Горан Брегович да напише музиката за филма. &bdquo;Летете с Росинант&ldquo;. Че на кого не му се иска? Весето Марчевска, наша приятелка, се познаваше с него. Обади му се, дано ме приеме. И с Джони право в Белград. Горан Брегович живее на един хълм в прелестна къща, разбира се, с градинка. Чушки и домати нямаше, само голяма поляна и една вишна. Пред него стояха четири мобилни телефона, които постоянно звъняха. Горан помоли асистентите си да ги отнесат в другата стая и да ги покрият с одеяло. Не пожела да чете сценария, помоли да му разкажем филма. А най-добре да му го изиграем. Явно проектът му хареса, защото накрая отсече:</p> <p><strong><em>Намерете пАри, че го бАцаме!</em></strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48915_2sKM2wtfWw0iIGs8o2vP8BDd6Ahm6Y.jpg" style="height:359px; width:550px" /></p> <p><em>С Горан сме астрални близнаци. Той е по-млад от мен, но пък и той гениален.</em></p> <p>Работата с него беше интересна. Асистентите му го наричаха Брего. Той имал любовница &ndash; наше момиче, та понаучил български. Е, бъркаше някои &nbsp;думи и &nbsp;невинаги уцелваше предлозите. Когато филмът беше почти готов и за първи път го гледахме заедно, той възкликна:<br /> <br /> <strong><em>Джеки, </em></strong><strong><em>стана филм &ndash; да си ебе на майкат</em></strong><strong><em>а!</em></strong></p> <p>Ще ти разкажа и една история около Априлския концерт от 1981 г. (на Николай Бинев, Тодор Колев, Ицко Финци и Рашко Младенов), който навремето взриви публиката. Беше хващащо за гърлото преживяване. Не само заради майсторството, с което пееха, свиреха, играеха&hellip; Предишния ден ходих на национална изложба на карикатурите &ndash;</p> <p><strong>майсторски пипнати, си ебало майката. Ама нема нищо смешно. </strong></p> <p>А в това време в България имаше изблик на свобода. И беше толкова вълнуващо. Та единствен аз съм заснел част от първия концерт, който беше най-най-най от всички техни концерти, които последваха.</p> <p><strong>Заснел съм музикантите, които изпускат чинелите и си бършат сълзите от смях и радост. </strong></p> <p>Точно по това време започнах подготовка на снимките за &bdquo;Нашият Шошканини&ldquo;, където Ицко Финци играе главния герой &ndash; провинциален музикант. И Банана играеше. Та тогава Ицко вика: <em>Абе дай да направим един концерт в зала &bdquo;България&ldquo;, сега се опитвам да го договоря. А и може да влезе във филма като моя фантазия. </em>&ndash;<em> Много хубаво</em>, казвам. И след няколко дни идва пак: <em>Говорих с тези от Концертна дирекция. Казаха, че идеята е много хубава, ама такъв концерт не може да събере публика! Затова няма как да платят разноските. Ако намерим пари за репетициите с музикантите (взимаха по 3,20 лв. на репетиция), па и да е на малка загуба (концерта), нема да е много страшно.</em> Филмът беше пуснат към експерименталната студия с минимален бюджет 56 хил. лв., от които нямаше как да платя и на музикантите. И започнахме да мислим. И измислихме! Пуснах към студия &bdquo;Екран&ldquo; заявка да правя документален филм за Ицко. И ми дадоха нормален бюджет &ndash; 80 хил. лв. Та от този филм платих репетициите на оркестъра и концертът се състоя.</p> <p>Отивам аз на първата репетиция от едното любопитство. И Чарли ми вика: <em>Вземи камера и снимай! Какво ти пречи?! </em>Ако знаеш как съм се ядосвал, че не го послушах. Времето за репетиции беше от 6 часа сутринта, друго време не им дадоха. Идват музикантите махмурлии, с отвращение, ама пък ще получат по 3,20. И започва репетицията. Верно, Ицко, Рашко, Николай и Тодор &ndash; всички те са им симпатични,</p> <p><strong>ама сега да свирят с некви дилетанти за 3,20&hellip; Мъка! </strong></p> <p>Първи излиза Ицко, който добре знае, че ако той не запали музикантите, ако те не се включат в еуфорията, нищо нема да стане. Нищо че сме осигурили по 3,20. Борбата между Ицко и оркестъра трая някъде около половин час. Не трябва да забравяме, че все пак той има усет за публиката &ndash; пускаше по малко шегички, леко, леко, леко&hellip; И успя да ги спечели. Ех, ако бях заснел всичко това документално &ndash; тази борба между актьора и музикантите! Защото Ицко може да е уникален актьор, но няма да може да изиграе това напрежение, което тегнеше върху него. Ще стане ли, нема ли да стане? И накрая блестящият финал на представлението!&nbsp;Цялата история си имаше собствена драматургия и нямаше нужда нищо да измислям. Затова във филма &bdquo;Нашият Шошканини&ldquo; има само изпълнението на Ицко &ndash; &bdquo;Чардаш&ldquo; от Монти, и когато двамата с Тодор свирят на цигулки. Мисля, че няма друг, който да е снимал първия концерт. Снимаха следващите концерти, ама лошо, от БНТ, дежурно. А този концерт беше едно избухване от радост.</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/sUyJ6wkLN5w?wmode=transparent&amp;jqoemcache=KNV3y" width="425"></iframe></div> <p><em>Ицко Финци изпълнява &quot;Чардаш&quot; от Монти, зала 1 на НДК, 1981 г.</em></p> <p>Но не всичко е вървяло по мед и масло. Сега например се сещам за разправиите с Иванка Гръбчева. Първата беше, когато снимахме с Чарли и Джони &bdquo;Разводи, разводи&ldquo;, а Иванка беше ръководител на колектива. Бяха дали на пет-шест режисьори да направят по една новела. И ние решихме да правим развода сега и развода преди. Когато беше готово всичко, Иванка Гръбчева ни събра и каза: <em>Вижте какво, бяхме решили да дадем новелите на Рангел Вълчанов, който да направи връзки между тях. Но мислихме и решихме, ако сте съгласни, да му предложим да взима части от новелите и да ги омеша в един общ филм. </em>Казахме, че според нас самият Рангел едва ли би се съгласил, но ние не сме съгласни. И тогава тя просъска: <em>Вижте какво, колеги, нашият колектив е продуцент на филма. Нали все приказваме как се работи по западен образец? Знаете ли как е в Америка? Каквото каже продуцентът &ndash; това става. Ако реши, може да остави половината филм, може да изгони режисьор по време на снимки.</em> И аз тогава викам: <em>Ванче, много си права и аз съм съгласен да работим на този принцип. </em>Другите ме погледнаха учудено. И аз продължавам:</p> <p><strong><em>Платете ми като на американски режисьор и правете каквото искате с моя филм. Ама така не става.</em></strong></p> <p>И не се съгласихме. И стана една разправия&hellip; След това един неин (няма да му казвам името, че май още е жив), един посредственик пита: <em>Абе вие с Ванчето защо така се карате?</em> Викам: <em>Ще ти кажа, ама няма да казваш на никого.</em> А го знам какъв е клюкар и веднага ще раздуха всичко. Току-що беше излязъл &bdquo;13-ата годеница на принца&ldquo; и разбрах, че са правили среща с деца след прожекцията. И му казвам: <em>Разбрах, че след края на филма Ванчето попитала децата: Какви филми искате да правя за вас?. А те отговорили: Като Спас и Нели!</em> Което не е верно, разбира се, но аз му го казвам, защото знам, че още на другия ден ще й докладва. И като ме срещна в киноцентъра, като отвори една уста, щеше да ме издуха!</p> <p>Ножицата на оценките за моите филми винаги е била много широка. Имало е толкова възторжени оценки, че даже за суетен човек като мене е малко неудобно да ги цитира. Имало е и пренебрежителни, имало е и изпълнени с отвращение. Във всеки случай и най-големите ми хулители не са отричали, че филмите ми са смешни, весели, радостни и никога скучни. Е, аз и на такава оценка кандисвам. Филмите ми, казват някои, не били умни. Ами и аз не съм много умен. А трябва ли? Когато съм правил филми, винаги съм се ръководел от моето мото &bdquo;Изкуството изисква жертви, но те не трябва да бъдат от публиката&rdquo;.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48915_vZ7TzK0A6Ps32N9KB0iqbUlIBbTZKg.jpg" /><br /> <br /> <em>Джони Пенков и Джеки Стоев в ролята на психиатри в сцена от филма &quot;Операция &quot;Шменти капели&quot; </em></p> <p>Сега, малко в ретроспекция, виждам, че съм правил само филми, които са ме забавлявали. Никога не съм правил критични филми. Е, вярно, някои колеги &ndash; с премерена критика &ndash; направиха кариера. Но и никога не съм бил дисидент. И никога не съм споменавал във филмите си партията, профсъюзите, социализЪмЪ. Все едно за мен те не съществуваха... Години по-късно, по време на демокрацията, Борето Колев (кинокритик) ме пита в някакво интервю: <em>Джеки, след толкова хубави филми, които си направил, не се ли чувстваш недооценен? </em>Замислих се. Отговорих. <em>Никога и по никое време не съм се ръководил от конюнктурата. А когато човек е възприел тази позиция, не бива да се сърди за негативите. Все пак по-добре недооценен, отколкото преоценен.&nbsp;</em></p> <p><em>П.С. Очаквайте четвърта, последна част от интервюто с Джеки Стоев. </em></p> <p><em>Първа част можете да прочетете на адрес:&nbsp;<a href="http://glasove.com/vutreshni-glasove/47894-djeki-stoev--po-nevolq-rojba-na-komunisticheskata-ideq">http://glasove.com/vutreshni-glasove/47894-djeki-stoev--po-nevolq-rojba-na-komunisticheskata-ideq </a></em></p> <p><em>Втора част можете да прочетете на адрес:&nbsp;<a href="http://glasove.com/vutreshni-glasove/48529-djeki-stoev-moe-nauchno-izsledvane-dokazva-che-nie-myjete-sme-bunaci-">http://glasove.com/vutreshni-glasove/48529-djeki-stoev-moe-nauchno-izsledvane-dokazva-che-nie-myjete-sme-bunaci-</a></em><br /> <br /> <em><em>В интервюто са използвани са откъси от книгите &bdquo;Бай дъ уей&rdquo; на Джеки Стоев.</em></em></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48915_UnAg1LyuqQAUzBMogm4oTJ7k3ZpbK7.jpg" /></p> <p><em>През април предстои да излезе от печат книгата &bdquo;А дано, ама надали&rdquo; на Джони Пенков и Джеки Стоев.</em></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48915_wUKbg9i7bFLU8CgGqOMgDaRWCjEh2v.jpg" style="height:558px; width:440px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>