Джеки Стоев – по неволя рожба на комунистическата идея

<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47894_LyuqQAUzBMogm4oTJ7k3ZpbK7QEvrV.jpg" style="height:383px; width:550px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Няма как да помня тази история, но са ми я разказали родителите ми.</strong></p> <p>Бил съм на няколко дни, когато през 1941 г. започнали бомбардировките над София. Като завила сирената, майка ми, брат ми и баща ми хукнали и се скрили в мазето. А мен ме забравили. Но според мен тази реакция не е нелогична, защото, изглежда, още не са били свикнали с моето присъствие. А и паниката била голяма. По едно време баща ми се сетил де, та са си ме прибрали. Така че още от малък съм показал безстрашие.</p> <p><strong>Не обичам войната и съм готов да се боря за мир. </strong></p> <p>Майка ми е зъболекарка. Следвала е в Германия и завършва през 1933 г. Дори я арестуват, защото е била връзка на Георги Димитров, Васил Танев и Благой Димитров. Но нали ти казах, че скоро ще излезе наша книга с Джони (Пенков), където съм описал тази история много хубаво. Вземи я оттам.&nbsp;</p> <p>Дядо Камен, бащата на майка ми, бил учител в град Голяма Кутловица, който го преименуват по-късно на град Фердинанд, след това на Михайловград, засега е Монтана. Бил социалист и всяка година ходил на първомайска манифестация. Обличал фрака, цилиндъра, висока колосана бяла яка и червено цвете в бутониерата. Преминавал от единия край на града до другия и после обратно.</p> <p><strong>Бил сам, защото тогава, в края на XIX век, други социалисти в града не е имало.</strong></p> <p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47894_UdGVRGbkbFxN7aK31PwZEO8VkiegSw.jpg" style="height:556px; width:400px" /></strong></p> <p><em>Дядо ми Камен Димов &quot;празднува&quot; 1 май, така пише на гърба на снимката</em></p> <p><strong>Майка ми участвала в Септемврийското въстание 1923 г. </strong></p> <p>Била под балкона, когато Георги Димитров и Васил Коларов държали онази прословута и възторжена реч. Още същата вечер двамата най-героично избягали с файтон в Сърбия, оставяйки заблудените овци да бъдат пребити и изклани.&nbsp;<br /> <br /> Преди 9 септември 1944 г. баща ми и дядо Камен по едно и също време са въдворени в най-страшния монархо-фашистки концлагер &bdquo;Еникьой&ldquo;. Той се намирал в окупираната от нас Северна Гърция. За него са писани книги, стихотворения, поеми.</p> <p>В лагера не е имало достатъчно вода и всяка сутрин 5&ndash;6 лагерници с една бъчва, натоварена на магарешка каручка, отивали да близкото гръцко село, за да налеят вода. Всеки път обаче са успявали да скрият в бъчвата голямо количество хранителни продукти. Суджуци, масло, сирене, няколко самуна хляб. Когато съм разказвал за лагера, много често са ме питали:<br /> &nbsp; &nbsp; &nbsp;- А хлябът във водата не се ли е разкисвал?<br /> &nbsp; &nbsp; &nbsp;- В коя вода?<br /> &nbsp; &nbsp; &nbsp;- Ами нали са ходили с бъчвата за вода.<br /> &nbsp; &nbsp; &nbsp;- Да, ама на отиване бъчвата била празна.<br /> Просто лагеристите забелязали, че децата в гръцкото село са много гладни и те, като социално ангажирани хора, тайно изнасяли от концлагера храна, за да нахранят децата от селото. Концлагеристите можели да получават колети по всяко време. Правели си увеселения, провеждали марксически кръжоци. А на когото не му се стояло в лагера или пък си имал важна работа, не било проблем да избяга. Веднъж обаче избягали трима души наведнъж. Комендантът на лагера ги събрал и ги предупредил, че ако избягат повече от двама души едновременно, ще има тежки наказания и голямо затягане на дисциплината.</p> <p><strong>Някой да е чувал за избягали концлагеристи от Белене или от Ловеч?</strong></p> <p>Ще направя кратка аналогия по темата. Преди години бях в Западна Германия на гости при един възрастен германец, солиден човек, който беше взел участие във войната и ме попита: <em>Ако България беше на мястото на Германия (във войната), щеше ли да има толкова извращения и зверства?</em> Сигурно е очаквал да кажа: <em>Да, разбира се. </em>А аз му отговорих: <em>В никакъв случай. Но не защото в България няма достатъчно лоши хора, а защото българинът нямаше да може да го организира толкова перфектно.</em> Но пък глупостта на Хитлер да трепе евреите &ndash; абсолютно нелогично и безсмислено. Ако не беше посегнал на евреите, днес щяха да го честват, както честват Наполеон.</p> <p><strong>Да не би Наполеон да е направил по-малко дивотии, завоевания и пр.? Обаче не е закачал евреите.</strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47894_jvLDEgKekuHIxKHDdZFoca8hlhpU7y.jpg" style="height:410px; width:500px" /></p> <p><em>Прадядо ми Димо (женен за циганка), дядо Камен, баба Ева, Мария (Димова) - сестра на майка; горе: майка ми Елена, брат й Димо и една от сестрите й - Вера; долу: другите две сестри на майка -&nbsp;</em><em>Стефка и&nbsp;</em><em>Люба &nbsp;</em></p> <p><strong>Та, както казах, майка ми е участник в Септемврийското въстание, била е на 17 години тогава.</strong></p> <p>Но я изключват и тя завършва кошничарско училище. Ще ти покажа дипломата й, написана на ръка. След това заминава да следва в Германия, където вече е по-голямата й сестра.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47894_bC5gQRTJcKFLJQ6rB5z2JqWNBThqkc.jpg" style="height:578px; width:400px" /></p> <p><em>Мария Димова</em></p> <p>Леля ми учила хореография при Айседора Дънкън. Може да се каже, че е една от най-известната български танцьорки &ndash; Мария Димова. Основава първата школа по ритмична и хигиенична гимнастика (за дами). Виж какво е написал Сирак Скитник за нея:<br /> <br /> <em>Ако ние, българите, имаме амбиция да създаваме своя сценична хореография, това е пътя, показан ни от композициите на Мария Димова.&nbsp;</em></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47894_bhMRnrltO8Xr1Pc6kGkxfslf2qGDQJ.jpg" style="height:381px; width:550px" /></p> <p><br /> <span style="color:rgb(0, 0, 0); font-family:tahoma,sans-serif; font-size:14px">Следва кратък откъс от премиерата на &quot;Нестинарка&quot; 1942 г.&nbsp;</span><span style="color:rgb(0, 0, 0); font-family:tahoma,sans-serif; font-size:14px">Хореограф и изпълнителка на главната роля е Мария Димова. За първи път тя успява да съчтае модернизма с българските ритми.&nbsp;</span><span style="color:rgb(0, 0, 0); font-family:tahoma,sans-serif; font-size:14px">Композитор и диригент е е Марин Големинов. Моля&nbsp;</span><span style="color:rgb(0, 0, 0); font-family:tahoma,sans-serif; font-size:14px">читателите да гледат откъса от &quot;Нестинарка&quot; със силен звук. Музиката на Марин Големинов си заслужава! &nbsp;</span></p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/akLNTUJN-50?wmode=transparent&amp;jqoemcache=gmcUb" width="425"></iframe></div> <p>Та моята майка става &bdquo;връзка&rdquo; на комунисти, които идвали често в квартирата й. Хазяйката й веднага я обадила, разпитвали я в Райхстага и й казали, че до три дни трябва да напусне Германия. Оставал й още един изпит, затова се примолила на професора си, обяснила му за какво става въпрос. Той я изпитал, разписал й книжката и й дали диплома. После пък тук си имаше неприятности, защото дипломата беше с пречупен кръст.</p> <p><strong>В Германия майка ми се среща с Айнщайн. </strong><br /> <br /> По това време в България имало студентски протести и двама студенти по физика били осъдени на смърт. Затова решават да се свържат с проф. Заеков, който работи заедно с Айнщайн, и да поискат среща с него, за да го помолят да напише телеграма до царя и той да ги помилва. Обаждат се на проф. Заеков и той казал: <em>Ей, вие пък най-неподходящия момент уцелихте! Айнщайн се е затворил, бачка над нещо. Казал е на жена си никого да не пуска по никакъв повод. Обаче аз ще се обадя на жена му и ще й кажа кога ще отидете. По некакъв начин да го изработи&hellip; </em>И отиват трима българи &ndash; майка ми и двама студенти, жената на Айнщайн ги посреща и казва: <em>Изчакайте тук. Той по някои време ще излезе от стаята си, до тоалетна, до кухня, аз веднага ще му кажа за какво става дума.</em> И седнали те да чакат, сгепват го, като излиза от стаята, тя набързо му обяснява. И той се съгласил: <em>Добре, ще помогна, дайте телеграмата да я подпиша</em>. &ndash; <em>Ама нали вие трябва да напишете телеграмата?</em> Така го ядосали: <em>Аз да не съм ви секретарка? Ще ме карате аз да я пиша! Отидете отсреща, има сладкарница, напишете си телеграмата и елате да я подпиша!</em> Така и станало. Подписал им той телеграмата, тръгнали си. Но след малко пак звънят &ndash; единият си забравил чантата! Та царя помилвал младежите. Все пак да получиш телеграма от Айнщайн, щяло малко неудобно да се получи...</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47894_na9JH0L3shOgttTEisKSjT7gR03s0p.jpg" /><br /> <em>Майка ми Елена като студентка</em></p> <p><strong>Историята на проф. Заеков е много интересна. </strong><br /> <br /> След като умира Айнщайн през 1955 г., той решава да се върне в България, за да помага на българската наука. Обаче още на гарата го залавят, арестуват и откарват в &bdquo;Белене&rdquo;. Освобождават го след 2-3 години и го назначават като счетоводител в банка. Предупредили го: <em>А си казал на някого нещо, а пак те прибираме в &bdquo;Белене&rdquo;!</em> И той съвестно и точно си вършел работа като счетоводител. Но идва акад. Келдиш &ndash; председател на Съветската академия на науките, голяма фигура, посреща го Тодор Живков и Келдиш попитал: <em>Другарю Живков, разбрах, че проф. Заеков, помощникът и асистентът на Айнщайн, се е прибрал в България. Толкова години минаха, а не чета никакви трудове от него. Какво знаете за него? &ndash; Оооо, още утре ще ви кажа,</em> обещал другарят Живков. И разпоредил да купят нов костюм на проф. Заеков, представили го на Келдиш и го направили почетен председател на Академията на науките.</p> <p><strong>Баща ми е от Троян. Били са шест деца, викали им Дузетата, </strong><br /> <br /> нали били половин дузина. Та тяхната история е следната. Бащата на Дузетата, дядо ми, ходил в Америка, но не успял да постигне много &ndash; върнал се с балтон и туберкулоза. Умрял млад и Дузетата останали да ги гледат майка им и лелята. Започнали да тъкат шаяк, изтъкали два топа за една година и тръгнали да ги продават в Орешака. Но ги окрали. Малко след това умира и майката. И Дузетата &ndash; петима братя и една сестра &ndash; останали сами. Започнали да се гледат един друг, да си помагат, да се самоиздържат и да учат. Почти всички завършват висше образование.</p> <p><strong>На училище &ndash; от Троян до Плевен </strong>&ndash;<strong> ходели пеша. </strong></p> <p>Не са много, най-много 50 км. Ама с кво друго да отидат? Пеша! Единият брат станал ветеринарен лекар, баща ми става инженер лесовъд, другият ми чичо става лекар и зъболекар. Затова в Троян има болница на мое име &ndash; Георги Стоев. Та Дузетата живеели в страшна мизерия. През лятото бачкали, а през останалото време учели и кърпели двата края. Затова баща ми беше свикнал на огромна спестовност, стигаща понякога до идиотизъм. Остана си скръндза дори когато по-късно разполагаше с пари. Ще ти дам пример. Майка ми и баща ми никога не са пушили. Но в един шкаф имаше три цигари &bdquo;Слънце&rdquo;, които някой от гостите ни забравил. Седяха около две години там и можеш да си представиш на какво са заприличали. Един ден се прибирам и заварвам баща ми, седнал на ръба на ваната и пуши. Ама не можеш да си представиш с какво отвращение пуши вече третата цигара. Питам го: <em>Какво правиш?</em><br /> <br /> <strong><em>- Пуша, </em>вика<em>, та да не отидат зян.</em> </strong></p> <p>Или пък във времето, в което майка ми като беше на работа в ГДР като зъболекар, а ние с брат ми следвахме там. Баща ми си остана тук. И се връщам една люта зима от Германия и го намирам седнал в средата на хола, където имаше лампа. Навън беше някъде минус 20 градуса. Кански студ! А той се увил в три балтона и седнал под крушката, така чете. Да не е луд да харчи ток!</p> <p>Ето ти трета история. В Германия майка ми взимаше добри пари. И като тръгна да се връща, й предоставиха контейнер, с който да си докара мебелите, телевизора, дрехите, каквото си беше купила през тази години. Баща ми беше заминал, за да помага. Когато отворихме контейнера в България, оказа се, че в него има и 12 празни бутилки от вино. Честна дума! Защото в Германия, като върнеш една бутилка, ти дават 3&ndash;4 пфенига, а тук бяха по 20 стотинки. Така изкара кинта и двайсе. На него например, ако му поискаш 10 хиляди лева, той ще ти даде, няма да се замисли. На всички роднини, които са правили къщи, той им даваше пари.</p> <p><strong>Но да ти даде 50 стотинки или един лев &ndash; забрави! </strong></p> <p>Най-малък от Дузетата е Георги. Той завършва медицина &ndash; и като лекар, и като зъболекар. В предната част на апартамента е бил неговият кабинет. Като зъболекар с частен кабинет прави много пари. Но през 1936 г. чичо ми Георги Стоев се вдига и заминава за Испания, за да се бие за социалистическата идея. Доказано е, че е взел това решение по чисто идеологически причини, защото нито е бил женен, нито е имал тъща, от която да иска да бяга.</p> <p>И баща ми &ndash; няма да остави кабинета да стои празен я, решава да го даде под наем. Така се запознава с майка ми, която наема кабинета. Той се засуква около новата зъболекарка. И въпреки че аз винаги съм се възмущавал от всякакви социалистическо-комунистически работи, трябва да призная, че съм (по неволя) рожба на социалистическата идея. Защото, ако вуйчо не беше заминал за Испания, майка ми и баща ми нямаше да се срещнат. И мен нямаше да ме има. Чичо ми така и не се връща. От Испания отишъл във Франция, където асистирал на някакъв хирург. Порязал се по време на операция, замотал се нещо, не го дезинфекцирал мястото и получил отравяне на кръвта. Така си заминал от този свят. Аз съм кръстен на него, затова има и болница на мое име в Троян. А и физически си приличаме много, гледал съм снимки.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47894_leyZIhLmScoFkQJFBuIbs428fgArM3.jpg" style="height:654px; width:400px" /></p> <p><em>Георги Стоев, брат на баща ми, на когото, казват, много приличам</em></p> <p>След като приключва със следването си в Германия, майка ми се връща в България и започва да работи като зъболекар първо в Михайловград, откъдето е родом. Преди години правих филм за Лопушанската музика. Музикантите бяха вече много стари. Един ме повика,</p> <p><strong>отвори уста, имаше само един зъб в устата, на който имаше пломба: <em>Ето това ми е от майка ти! </em></strong></p> <p>През 1936 г. майка ми идва в София и наема зъболекарския кабинет на чичо ми. Баща ми дълго време се въртял и обикалял около нея. Била и доста по-млада, 12 години им е разликата. Но най-големият им конфликт беше дали да се направи некоя икономия или не. Майка никак не искаше да пести, а той през цялото време се опитваше държи юздите. Като решават да се оженят например заминали за Плевен, защото баща ми имал някакви роднини там. Та и нещо като сватбено пътешествие да им е това. И той, моля ти се, купува билети за влака трета класа &ndash; с дървени пейки. Тогава имаше първа, втора и трета класа във влаковете. Майка ми бая се чудила дали да не се откаже, но вече било разгласено на всички роднини, та се примирила. От друга страна, майка ми е зодия Лъв. Много добър човек, обаче с един характер... Винаги е готова да помогне с каквото може, но иска всичко да знае, да контролира.<br /> <br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47894_S9vvVarAi1PTHrVRN1NmqwenCeyOg6.jpg" /></p> <p><em>Майка ми и баща ми малко след сватбата</em></p> <p><strong>Къде са чехлите? Защо са тук, а не там? </strong></p> <p>Тормоз за всеки нормален човек. И много съм се питал, как този човек, баща ми, е успял да живее толкова дълги години с тази жена? Но после се сетих, че не е било толкова сложно. Той нали е инженер лесовъд, пролетта вземаше две раници, теодолита, инструменти (другите си имали помощници, но той, за да не плаща на втори човек, влачел всичко сам). Връщаше се късна есен. Като дойде зимата, оставаха някъде 3&ndash;4 месеца, които да живеят заедно. И той си знаеше, че каквото и да стане, пролетта идва и той ще е свободен.</p> <p><strong>Какво дете съм бил?&nbsp;На четири години ходех във второ отделение, но ме изгониха за мръсни вицове. </strong></p> <p>Не! Не лъжа. По принцип не лъжа. Е, не от някаква вродена почтеност, ами защото много забравям. А който забравя какво е излъгал, е по-добре да си каже истината. Та майка ми беше зъболекар и работеше от сутрин до вечер. И понеже нямаше какво да ме прави, ме пращаше с брат ми на училище. Както вече казах &ndash; във второ отделение.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47894_sU5l4FZ5DyEKmgj5lVLFLVDrSH3FsW.jpg" /><br /> <em>Джеки с брат си Любен</em><br /> <br /> Батковците в междучасието си разказваха мръсни вицове, а аз, още недостатъчно просветен, ги разказвах на учителката. И ме изгониха. От тук нататък ме е гледала слугиня. Много години след това прочетох Фройд и много ме впечатлиха неговите разработки за едиповия комплекс и как момченцето се влюбва в майка си (а аз моята рядко я виждах) и избира сексуалните си и платонични партньори по неин образ. Тогава ме озари прозрението: ами аз затова имам слугински комплекс, а не майчин. Нека всички мои любовници, бивши и настоящи съпруги да не бързат да се обиждат.</p> <p><strong>Слугините, които тогава ме гледаха, бяха много хубави и интелигентни. </strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47894_rdPp4fn2mwXmzJeNa1sHJ4rRbmnuR8.jpg" /><br /> <em>Джеки на 3 г.</em><br /> <br /> Иначе бях много жилав, много як, много тичах и много беснеех. Имах различни приятели, съученици. Но от детските години имам останал само един приятел &ndash; Митко Хаджистамов. Бяхме съученици в отделенията в училището на &bdquo;Денкоглу&rdquo;. След това се срещнахме в Дрезден, вече като студенти. Той следваше химия, аз &ndash; биология. Бяхме уговорили като завършим, да се чупиме. Даже си бяхме уговорили адрес в Западна Германия, където да се търсим. Той избяга, както се бяхме разбрали, търсил ме на разни адреси, мен ме няма. След това се беше преместил да работи в Швейцария. Срещнахме чак през 1990 г. Когато дойде, ние си бяхме купили вече къщата на морето. Та стана въпрос и той реши и си купи съседната къща.</p> <p><strong>Първо влюбване? Бил съм в отделенията.</strong><br /> <br /> Доста отдавна, преди 20-ина години, отивам по работа при моя колежка Лидия Кужел, беше звукооператор в киното. И там тя ме запознава с нейна колежка: <em>Джеки, да те запозная с моята приятелка Юлия.</em> Тя си подава ръката и в последния момент я отдръпва и пита: <em>Джеки, ти наистина ли не ме помниш</em>? Обикновено се измъквам от неловки ситуации, защото постоянно се запознавам с хора, с които съм се срещал преди. Но този път ме хванаха по бели гащи. Признах си: <em>Не! &ndash; Джеки, аз съм първата ти любов! Не си ли спомняш, когато изпиваше шише мастило, за да ми направиш впечатление?</em> Питам: <em>Е, впечатлих ли те? &ndash; Да!</em> Не помнех да съм пил мастило, но нищо чудно да съм правил такива неща. Но съм имал късмет, че това е станало още в отделенията, когато мастилото беше синьо. Защото след това по съветски образец въведоха виолетовото мастило, което първо правеше ужасни петна, неизтребими с нищо, но по-важното &ndash; беше отровно. Та това е първата ми любов!</p> <p><strong>Пиел съм синьо мастило, за да направя впечатление на Юлия.<br /> <br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/47894_kcL7un2juJWu4QVG5QzNsbvFNHRphI.jpg" /> </strong></p> <p><em>СПОРТНА &nbsp;класификационна КАРТА, издадена от Сталински КФС&nbsp;</em><br /> <br /> <strong>Социализъм? </strong></p> <p>Абе вземи и това от книгата. Знаеш ли как хубаво съм го написал!</p> <p>Когато бях във второ отделение, много се говореше за социализма и за неготово строителство. Какво беше това нещо социализъм &ndash; нямах идея. Първата ми представа се оформи от наивистичната традиция на училищните стенвестници. Безброй детски рисунки с комини, които пушат. Какво прозрение за бъдещето! Черни кълба пушек. Постепенно представата ми за социализма се конкретизира. Всъщност не постепенно, а по-скоро ударно. По всички вестници всекидневно, в продължение на месеци, а може би и година, кажи-речи половината материали бяха за строежа на линията Перник &ndash; Волуяк.</p> <p><strong>Радиото гърмеше: &bdquo;Перник &ndash; Волуяк! Перник &ndash; Волуяк!&rdquo;. </strong></p> <p>Телевизия тогава нямаше, а и ние не бяхме чували за това техническо постижение. Минат не минат два-три дни и учителката ни държи дълга възторжена реч за великото начинание Перник &ndash; Волуяк. Може би затова сега знам таблицата за умножение само до половината. И данданията, и еуфорията бяха толкова големи, че аз си представях как тази жп линия обикаля екватора най-малко два пъти. Години по-късно пътувах с кола за Кулата и гледам &ndash; гара Волуяк. Какво беше моето учудване, когато разбрах, че тази гара се намира на 7 км от Перник. Аз вече имах някакви съмнения по отношение на социализма, но тази констатация нанесе съкрушителен удар върху остатъците от моя детски възторг.</p> <p>В прогимназията си спомням следната случка. Ще ти кажа и точната дата &ndash; 7 март 1953 г. Как си спомням точно ли? На 5 март умря Сталин. Сирените вият, по улиците хората са замръзнали по местата си, не смеят да мръднат и плачат (е, някои може би от радост). А правоверните комунисти, които по това време са си били вкъщи, сигурно също са се изправили, без да мърдат, и естествено също плачат. Кой знае защо си представих как един предан на делото и на партията другар се е изправил в тоалетната, готов да се изпикае... и в това време завиват сирените. Той замръзва както е пред тоалетната чиния. Плаче, но в душата му бушува раздвоение.</p> <p><strong>Трябва ли да си прибере оная работа, или все пак да не мърда? Дилема... </strong></p> <p>Аз тогава също плачех. Плачеха и останалите деца. Бяха ни събрали в училищния двор, а пред нас стоеше директорката с цялото училищно ръководство и се опитваше да държи реч, обляна в сълзи. Та на 7 март 1953 г., когато първата всепомитаща вълна на траура беше леко позатихнала, във вестник &bdquo;Работническо дело&rdquo; &ndash; на първа страница, огромни букви, а под тях още по-огромен портрет на новия ръководител на Съветската държава. Григорий Маленков. Същия ден сме се събрали в един двор и играем на топчета и плочки. Всяка плочка струваше 2 стотинки. По-бедните и по-смелите ходеха да ги къртят от новата мозайка на Централна поща. Играем си ние и виждаме, че един се опитва да лъже. Естествено, тръгваме да го бием. Той ни спира: <em>Не е вярно! Не лъжа! Честна маленовска дума!</em> (Два часа след като съобщението е излязло във вестника.) Останахме като гръмнати, въпреки че вече бяхме доста обръгнали на демагогия и всеобщо подлизурство. Отърва боя. Минаха години и аз забравих как се казваше това момче и как изглеждаше. И жалко. Жалко, защото нямаше начин да не е израснал в йерархията и да не е станал голям началник. От една страна, щеше да ми е интересно да видя докъде го е докарал, а от друга &ndash; можеше евентуално да направи някоя и друга услуга. Все пак не го набихме.</p> <p>Но това, което си спомням преди девети септември, е времето, в което ни изселиха с майка. Когато започват бомбардировките, тя ни взима нас двамата с брат ми и отива при родителите си в Михайловград (Фердинанд), където е било по-безопасно. Помня и една тревога &ndash; самолети преминаваха над града и завиха сирени. Излязохме от града и се скрихме в некаква плевня. Когато самолетите минаха, се прибрахме.<br /> <br /> <strong>Джони има един много хубав разказ, </strong></p> <p>който ще го публикуваме в нашата нова книга. Снима той с германци в Атланта. И по време на почивката Джони седнал на пейка в парка, а на другия край на пейката &ndash; един малко по-възрастен от него и отпива от шише, увито в бакалска кесия. Лека-полека се разговарят. И той го пита: <em>Откъде сте? &ndash; От България</em>, казва Джони. &ndash; <em>Ау, колко хубава страна! </em>И Джони го пита: <em>Вие кога сте били там? &ndash; А, не съм бил. </em>И Джони го гледа учудено. А онзи продължава. <em>Аз съм пилот и по време на бомбардировките съм летял над България. Ау, колко прекрасна страна!</em></p> <p>Първият път, когато дойдоха тези германци да снимат в България, беше през 1990 г. Правеха филм за промените. И търсеха човек, който да им прави звука. И ме питат мен познавам ли такъв човек. Веднага ги свързах с Джони. И те доволни, че плащат по-малко, а и Джони доволен, защото му даваха по 150 долара на ден. Нали си представяш за онова време какви пари са това? И като свършиха снимките, питам оператора доволни ли са от работата му. Защото знам, че Джони е абсолютно перфектен, особено по първичен запис, няма в България по-добър. И той вика: <em>Повече от половината записи не могат да се използват. &ndash; Как така? Това е направо невероятно,</em> казвам аз. <em>Ами защото както си върви записът, ние правим интервюта, изведнъж се чува: Ееее, Джони, здрасти, Джонииии! Неllo, Джонииии! </em></p> <p><strong><em>Даже мислехме да кръстим филма &bdquo;Неllо Джони!&rdquo;. </em></strong></p> <p>Малко се отклонихме, като стана дума за бомбардировки, но да се върнем към моята история. Та докато ние с майка ми и брат ми сме във Фердинанд, баща ми и тъст му ги прибират във фашисткия концлагер &bdquo;Еникьой&rdquo;. В концлагер не се вкарва с обвинение. Просто те прибират. Разказах ти как са изнасяли храна от лагера, за да нахранят изгладнелите деца от селото... По това време вкарват в &bdquo;Еникьой&rdquo; и Анто Бояджиев, бащата на режисьорката Лада Бояджиева, адвокат и виден анархист. Имаше огромна коса, като грива. Казали му да се подстриже. <em>Ама как, това е моето достойнство!, </em>съпротивявал се той. Вкарват го в карцера, където стои два дни. <em>Ще се подстрижеш ли? &ndash; Няма! &ndash; Добре, ако те наскачат въшки, ти си се оправяй!</em> И така, той си остава в концлагера с косата. А нас, 20&ndash;30 години по-късно до 11-и клас ни стрижеха нула номер. Представи си &ndash; остриган до кожа, с две-три пъпки, какво самочувствие ще имаш... Но това беше основната идея на комунизма. Всичко беше целенасочено обмислено от КГБ &ndash; хората трябва да бъдат унижавани всекидневно, и то многократно Защото униженият човек е послушен, наведен.&nbsp;<br /> <br /> <strong>Къде ще ходиш да се перчиш с три пъпки и остригана глава?&nbsp;</strong></p> <p>И така, баща ми остана в концлагера една година. Никога не говореше за това. По принцип беше мълчалив човек, не разговаряхме много. За нас научаваше всичко от майка ни. Брат ми беше започнал вече да следва в Германия и си идва за първи път след две години. Седим ние с него и си приказваме, а баща ми си пише нещо в стаята. Минава сума ти време. По едно време баща ни влезе в стаята при нас и само отбеляза: <em>Аааа, ти си се върнал.</em> Затвори вратата и се прибра да си работи в неговата стая. Такъв характер беше.<br /> <br /> <strong>Малко след 9-септември нашите се върнаха в София. </strong></p> <p>През това време един офицер разбил вратата и през терасата се настанил да живее у нас. Това е ставало повсеместно &ndash; хареса си нещо някой &bdquo;другар&rdquo; и хоп &ndash; нанася се. Но все пак нашите не са били &bdquo;кои да е&rdquo;, затова ни върнаха на нас половината апартамент, а в другата живя този офицер около половин година. Ако са били по-други хора? Сигурно е щял да ги премахне... Но как се отървахме от него? Беше докарал кюмюр и вместо в мазето, стоварил го в кухнята. И баща ми му тегли един бой. Аз присъствах на този кютек &ndash; бой, бой! Наби го хубаво по Паниковски. И онзи извади пистолет. Обаче баща ми успя да му взе патлака, донаби го и занесе пистолета в министерството ли, не знам къде. Но станал скандал и &bdquo;другарите&rdquo; си го прибраха. Върна се само за да си прибере кюмюра. А не забравяй все пак, че майка ми е участвала в Септемврийското въстание, била близка с Мара Малеева, ходели са по екскурзии заедно. Това ги е спасило. Иначе много хора са изчезвали просто.</p> <p>Не, не сме били бохеми. Средата ставаше бохемска, когато ги нямаше нашите.&nbsp;Докъде стигнахме? Казармата?&nbsp;<br /> &nbsp;</p> <p><em>П.С. &nbsp;Очаквайте следващата седмица втора част от интервюто с Джеки Стоев.<br /> &nbsp;&nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp;<br /> И</em><em>зползвани са откъси от книгите &quot;Бай дъ уей&quot; на Джеки Стоев и &quot;А дано, ама надали&quot; на Джони Пенков и Джеки Стоев, която предстои да излезе от печат в края на февруари.&nbsp;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>