Човекът, осъзнал своята крайност и обреченост, живее като че забравил за нея

<p><strong><em>Вътре<br /> вън животът е<br /> още по-неразумен. </em></strong><br /> <em>Екатерина Йосифова</em></p> <p>Детството ми беше, както може би на повечето деца от онова по-спокойно време - хубаво, със скитосване по улиците без всякакъв страх. Една кола минаваше на няколко часа. Дворовете бяха свързани с т.нар. комшулуци и играехме по диви и скришни места на криеница, с топка, на &nbsp;&quot;чилик&quot;. Но времената се меняха, меняха се и приятелите. Имам&nbsp; чувство на вина за лесно приспособяване към много хора, за изоставени приятелствата, които в определен момент съм отглеждала с всички сили. Мислела съм, че ще ги потърся, че ще се върна към тях, но или съм отлагала, или когато се срещнем, разбираме колко сме различни и става малко насила. Винаги има нещо неказано, ненаправено заедно, към което съм искала и е било нужно да се върна. Но не се е получило. А някои от тях вече започнаха да изчезват.</p> <p><strong>До себе си допускам всякакви хора. Но винаги спазвам вътрешна дистанция, никога докрай, като че ли...</strong></p> <p>Понякога си мисля, че грешката е в мен, че не мога изцяло да се отворя към някого. Все остава преграда, все има някаква невъзможност нещата да се случат докрай. Усещането за пълно и изцяло доближаване или сливане, ако се отнася за интимни отношения, ми се изплъзва в последния момент. Убягва ми.</p> <p><strong>Предполагам, че срещите &nbsp;променят и решават живота на всекиго. </strong><br /> <br /> Такова нещо е бракът или някоя голяма любов, разбира се. Но единственото нещо, което е решаващо, непоправимо, неотменно, казвам го в хубавия смисъл, е раждането на дете. От момента, в който се роди първото ми дете, станах изцяло зависима. Станах несвободна. И си щастлив от тази несвобода, която в определени моменти може да ти натежи, но която е най-важното нещо за теб, най-същностното. Дори когато роптаеш срещу нея, дори когато искаш да се откъснеш от нея, този поврат е неотменим до края.<br /> <br /> <strong>Винаги съм искала децата ми да бъдат добри хора.</strong></p> <p>И ако са достатъчно умни и ако четат, нещата се наместват от само себе си. Никога не съм се намесвала в избора им на път, на поприще, на приятелства. Винаги съм си мислела, че ако им се случи нещо лошо, ако направят някакви съществени грешки, ще помагам, доколкото мога. Но ако са добри хора, ако четат, ще се оправят. Защото, когато човек чете, той спира, засяда някъде, мисли, съществува чрез това, което чете. &nbsp;Затова не става въпрос само за познание, възпитаване на чувствата или развлечение. Става въпрос за нещо по-дълбочинно, нещо, което човек успява да открие у себе си, четейки. Затова все повтарям: да четат, да четат, да четат! Изтръпвам от факта, че днес децата не четат. Опитвам се да науча внуците си да четат. За щастие увлича ги книгата. Разбира се, често засядат пред телевизора или компютъра, но хванат ли книга, която им харесва, задълбочават се, вълнуват се, говорят за нея. И често пъти едвам я издърпвам от ръцете им, за да легнат. Дано, дано продължи така... Давам си сметка, че</p> <p><strong>днес всичко се променя, че навлизаме във виртуален свят. С ужас видях книги,</strong><br /> <br /> които купувам само по заглавията от&nbsp; масите на &quot;Славейков&quot;, но които се оказват не оригинали, а адаптирани. Маугли на &nbsp;Киплинг не е истинският Маугли, а преразказан. Как може да се преразказва&nbsp; Андерсен или Шарл Перо?! ... Децата не са идиоти, за да трябва да им се поднася &bdquo;адаптирана&ldquo; детска класика. За мен Андерсен е Големият автор. Въпреки че като малка четях много и безразборно. Къщата ни беше пълна с книги и четях и текстове, които осмислях много по-късно, към които се връщах след доста години. И досега се чудя от кого беше една моя любима книга, която непрекъснато разнасях из махалата и която изчезна някъде... Казваше се &quot;Хари и Кари&quot; и беше за едно момче и едно слонче в Индия. Мисля си, че може да е от Киплинг... Но оттогава не съм я виждала. Беше книга от моето детство.<br /> <br /> <strong>Започнах да пиша по подражание.</strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">Римувах по подражание на детските стихчета. Още не можех да пиша като хората, затова с печатни букви записвах нещо, което наподобяваше стих... Но това не може да се каже, че е било среща с белия лист. Това е подражание и дълги, много дълги години беше подражание. Дори когато по-късно преживявах поезията като нещо същностно, не само като игра на думи, дори когато тя ми действаше на по-дълбоки нива, това, което пишех, беше подражание.</p> <p style="margin-left:1.0pt"><strong>Границата между подражанието и поезията </strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">е, когато си докоснат дълбоко, когато усетиш, че това, което е казано в стиха, не ти се казва по друг начин, не го намираш другаде. Вкарва в свят на различно познание, събужда непознато сетиво у теб, което по друг начин не те е досегнало дотогава, не си го срещал. Но това е друг вид знание. Не е въпрос на научаване, а на събуждане. Този нов опит, това необичайно усещане, необичайно подреждане на думите, тази особена пъргавост на мисълта, тази особена връзка между думите. Котато изпиташ радост и удоволствие от стиха.<br /> <br /> <strong>Страхувам се да не звучат банално. &nbsp;Само от това. </strong><br /> <br /> Но не е точно страх. Защото нищо лошо не се е случило,&nbsp; просто не съм успяла.&nbsp; И продължава ми се случва. Струва ти се, че си стъпил на верния път, а като го прочетеш след няколко дни или след по-дълго време, виждаш, че нищо не е, че е нещо бледо, повторение на самия теб или на друго, което води наникъде. И се отказваш. Но се страхувам от случайностите, които могат да сполетят близките ми, страхувам се за живота им, за здравето им... Това са ми единствените страхове.</p> <p><strong>Не зная дали съм мечтател. Определям себе си като реалист и практичен човек.&nbsp;</strong></p> <p>Всички ситуации си ги представям предварително. Колкото са по-далечни и по-трудно осъществими, повече си ги въобразявам. Но да мечтая в буквалния смисъл не си позволявам. Струва ми се необосновано, изчерпващо, уморително. Целите и желанията не са мечти. Мечтата е идеална представа, нещо, което е далечно, почти неосъществимо. Ето, пак отиваме към неназованото. Мечта е, когато се отпуснеш в щастливо въобразяване. Хубаво е, но като че ли с възрастта все по-рядко се случва.</p> <p><strong>Непростими неща дали има? Има, разбира се.</strong></p> <p>Човек обикновено на себе си много нещо прощава, ако не и всичко. Имам грехове към други хора, които вече не съм в състояние да изкупя и не успях да си ги простя. На другите хора прощавам. Защото всеки човек заслужава разбиране на мотивите му, дори на пороците му. Но не бих простила престъпление спрямо деца. Нямам предвид само насилието, а изкривяването на детската душевност. Това е много по-често срещано, отколкото можем да си го представим, да си го въобразим дори. Понякога ми се струва, че всички неблагополучия при оформянето на една личност имат корените си именно в това, че е престъпно подходено към този същия човек, когато той е бил на 3 или 8 години.</p> <p>Бих искала да имам по-силен глас, за да обяснявам, да убеждавам и успокоявам, да помирявам човека със самия себе си. И най-вече да поправям грешките, извършени спрямо детето. Много хора са се опитвали, с много по- силен глас от мен, някои донякъде са успявали. Но власт не бих поискала. Да властваш над друг човек е престъпление, вина. Аз не смея да поема изцяло отговорност за самата себе си, та камо ли над друг човек. Да имаш власт над&nbsp;някого, това означава да поемеш и отговорност за него. А може би не се изразих добре.&nbsp; Не искам да имам по-силен глас.&nbsp;Гласът ми е такъв, каквато съм и аз. Толкова са ми силите, значи. Това, което не ми е дадено, значи не е за мен. Въпросът е, че и това, което ми е дадено, което НИ е дадено, не винаги го използваме в истинската му сила.</p> <p><strong>Другият свят?</strong></p> <p>Мисля, че той също ни е даден и ние все се лутаме да го налучкаме, да проникнем в него. Ако не да проникнем, то поне да се приближим, да тръгнем към него... Това се иска от нас, затова сме създадени - да вървим към другия свят, да станем мост между физическия и него. Буквалното приемане на канони, независимо на коя религия са, ми се струва ограничаване именно на този път. По-скоро това е първоначална помощ за човека, без която би бил по-изплашен. Всички правила на религията са средства за помощ, за успокояване, за надежда. Независимо дали ще е християнство, мюсюлманство, будизъм - във всички тях има по- високи нива, в които митът, който помага и насочва човека в началото, отпада. Защото не той е важното. Да, доколкото може, човекът се възползва от всички търсения и познания на другите преди него. И колкото повече достъп има до тези натрупвания, толкова повече осъзнава себе си, своите възможности, своите различия и своята потребност да се включи в това всеобщо човешко стремление и търсене.&nbsp;<br /> <br /> <strong>Въпросът, който си задавам,&nbsp;</strong></p> <p style="margin-left:3.0pt">е свързан пак с всичко, за което говорихме досега. Дали ще мога или по-скоро дали ще ИСКАМ ДА МОГА да се приближавам до себе си, до другите и до Онова, Което няма име. Дали ще мога да приближавам тези, които обичам, и други хора, да им помагам с това, до което аз съм стигнала. Може и да не им е нужно, а пък може на някого да потрябва. Може и това да е причината, заради която нещичко записвам. Защото съм намирала подкрепа в записаното от друг. Може да е записано от хора, които са по-млади от мен, и дори от хора, които сами не знаят какво хубаво нещо са записали.</p> <p style="margin-left:3.0pt"><strong>На моята възраст вече, ако не си &bdquo;на ти&rdquo; със себе си, кога?</strong></p> <p style="margin-left:2.0pt">Струва ми се безкрайно жестоко и обидно за човека да се мисли, че той е изживял целия си живот и не е постигнал нищо, не е тръгнал наникъде. Той е изживял СВОЯ живот, какъвто и да е. Дори в канавката да го завърши, това е един цялостен живот. Така е тръгнал в определен момент, така е усетил себе си, независимо дали е жертва на самия себе си или на обстоятелствата. И тази жертва сигурно има смисъл, сигурно придава цялостност на живота. Дали човек е имал само миг на просветление, на пълно себеусещане, или пък не го е получил никога, дори това не ни дава право да кажем, че той не е постигнал себе си. Поне аз не бих се осмелила да говоря така за никого. Ничий живот не е безсмислен.</p> <p style="margin-left:3.0pt"><strong>Не съм собственик на нищо</strong></p> <p style="margin-left:3.0pt">и продължавам най-анархистично да смятам, че собствеността е нещо крайно вредно и накърняващо човека. Собствеността ти отнема точно толкова от самия теб, колкото е тя. Отнема ти свободата, накърнява истинската ти същност. Това е мое вътрешно усещане - че притежаването накърнява.<br /> <br /> До главата си имам винаги няколко книги, които отварям в зависимост от това колко съм уморена, колко съм будна - нещо развлекателно, нещо по-дълбоко, по-високо от самата мен, нещо за удоволствие и друго за приспиване. Когато съм объркана, към какво посягам? А сега де! Колкото и да е неловко да го кажа, отдавна не се обърквам лесно. Бъркотията обикновено е идвала с чувствата, което съвсем не значи, че чувствата ми са закърнели, но вече трудно ще ме объркат. Разбира се, случват се бъркотии постоянно, но те са лесно управляеми. Трябва ми малко време и малко почивка, за да се справя с тях.</p> <p><strong>Искам да не спирам! Искам да стана по- добра.</strong></p> <p>Искам да узная повече. Искам да усещам тайната. Ако не мога да я разгадая, поне да я усещам, да я разпознавам. Много неща искам. Насищане няма! Тайната има ли име? Прекрасен въпрос, звучи като стих... За мен няма име. Малките тайни получават имена. И като ги получат, като че ли престават да бъдат тайни. Защото даването на име означава, че донякъде си разгадал. Голямата Тайна няма още име.</p> <p><strong>Абсурдът е екзистенциален! </strong><br /> <br /> Абсурдът е в това, че човекът е осъзнал&nbsp; своята крайност, своята обреченост, а живее, като че ли е забравил за нея. Но не зная дали това е абсурд, или е Истината, която няма име. Дали това не е Тайната. Но този абсурд ме обнадеждава, че може да няма крайност, да няма обреченост. Мисля си, че приемеш ли безсмислието, това вече е абсурд. Сила и смелост е, приемайки го, да продължаваш &nbsp;да вървиш към собственото си повдигане.</p> <p style="margin-left:2.0pt">&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35898_KkWUMopglIXkCCbJY71PNNxEUjruVc.jpg" style="height:261px; width:600px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin-left:3.0pt">&nbsp;</p> <p>П.П. Разговорът е проведен през лятото на 2001 г.</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>