Буркините: идиличният мултикулти рай, който ни продават

При посещение в Бирмингам през 2003 г. един малко по-агресивен събеседник ми обясни с известно самодоволство, че Франция несъмнено трябва да се поучи от Великобритания в сферата на интеграцията и толерантността спрямо религиозните малцинства. Малко язвително и може би злонамерено му отговорих, че французите наистина имат много уроци да научат от нашите британски приятели, които толкова любезно приемат на своя земя най-отбраната част на ултрарадикалните салафитски проповедници, в най-престижните лондонски джамии, във Финсбъри парк или Брикстън.

Дискусията не продължи по-нататък. По онова време, когато аз любезно отбивах атаките на моя аматьорски английски на “жабар”, 

вече се говореше за “Лондонистан”. 

След атентатите срещу кулите близнаци на Световния търговски център, британското правителство бе започнало малко да разчиства, а въпросът започваше да става наистина неудобен…

На 7 юли 2005 г. четири експлозии в лондонското метро и в един двуетажен автобус причиниха смъртта на 52-ма души. Никога повече не видях онзи, който година и половина по-рано ми представяше Великобритания като модел за интеграция и осмиваше the stupid french polemic (глупавата френска полемика - бел. пр.) за носенето на фередже, използвайки същите термини, които днес използват големите издания на британската преса, за да се подиграят на глупавата френска полемика за буркините. 

Френска глупост, коментира авторът на уводни статии в “Таймс” Дейвид Аронович, посочвайки, че подобни забрани могат да са дело само на изкривени умове. Според Джулиет Самюъл от “Телеграф” забраната на буркините е нищо по-малко от глупав акт на фанатизъм. Негодувание значи срещу вечната Франция на расизма и нетолерантността, със своя толкова демодиран и праволинеен лаицизъм, гледан отвъд Ламанша и дори от по-далече. От Австралия, например, където 

създателката на буркините Ахеда Занети благодари на френските общински съветници, че са увеличили продажбите й, 

но не пропусна възможността да изобличи ретроградния и дискриминационен характер на френския закон: Бански костюм ли осъждат те, или една раса или религия?, пита се Занети в колоните на “Дейли Мейл”. Ливанската предприемачка, напуснала родината си, за да замине за Австралия на двегодишна възраст, е перфектният посланик на storytelling (разказването на истории - бел. пр.) за буркините. В една книга, публикувана през 2012 г., The click moment : seizing opportunity in an unpredictable world, нещо средно между есе и ръководство за личностно развитие, изпъстрена с няколко агиографски биографии, Франс Йохансон разказва за откровението, което получила Ахеда Занети: 

За Ахеда Занети едно от най-важните кликвания в живота й, онова, което ще промени кариерата й, е в началото на 2003 г. (…) Тя решила да отиде да види как племенницата й играе нетбол, австралийската версия на баскетбола, в открит център в квартала в Сидни.

Точно в този момент, разказва биографът, гледайки как племенницата й, покрита от главата до петите с панталон, риза с дълъг ръкав и фанелката на отбора й, зачервена като люта чушка и на ръба на припадъка, се движи по игрището, Ахеда разбира, че униформата не е подходяща за практикуващите мюсюлманки, така както впрочем много спортни облекла… и особено банските костюми. Така се раждат буркините. Това е блестящ пример за търговски нюх, тъй като за 12 г., от пускането им в продажба през 2004-а, са продадени 500 хил. буркини. 

Моделът на прагматичната бизнесдама, представен от Франс Йохансон, днес е масово рециклиран в англосаксонската, но също така и френската преса, за да противопостави вечно ретроградната спрямо мултикултурните общества Франция, докато те са умиротворени и пълни с инициативи. 

Проблемът е, че Австралия не е наистина идиличен мултикулти рай, продаван от част от медиите. През 2004 г. новият “бански костюм”, продаван от 

компанията Ahiida, получава, по искане на Ахеда Занети, одобрението на главния мюфтия на Сидни, шейх Тадж Алдин ал Хилали. 

Получих сертификат или това, което са нарича фетва на мюфтията, обяснява австралийката, която е запазила марките burkini и burqini.

Главният мюфтия на Сидни е личност, която трябва да бъде познавана. Родом от Египет, Алдин ал Хилали пристига в Австралия през 1982 г. с туристическа виза в джоба, която успява да подновява редовно в продължение на няколко години. През 1988 г. обаче, по времето, когато Хилали е вече от шест години на австралийска земя, се отпуска малко повече по време на пламенна проповед в Университета в Сидни, в която обвинява евреите, че контролират света благодарение на секса, сексуалната перверзия, както и насърчаването на шпионажа, предателството и трупането на пари. 

Случаят с Хилали е интересен, защото е перфектният пример за онова, което куца в англосаконския мултикултурализъм. И ако днес 

чуждестранната преса гледа с ужас “сблъсъците между общности” в Сиско и потискането на нещастните буркинистки, 

трябва да припомним, че такива инциденти могат да бледнеят в сравнение с размириците на плажа в Кронула, близо до Сидни.

На 11 декември 2005 г. около 5000 души се събират, за да протестират срещу вълната от инциденти в последно време, извършени според медиите от младежи от ливански произход, живеещи в западното предградие на Сидни. До събирането се стига след много сблъсъци и разправии, включително изнасилване на млада австралийка и нападение над трима спасители седмица по-рано. В следващите дни насилието се засилва: на 13 декември има изстрели срещу католическо училище и църква в квартал Южен Оубърн и насилието започва да превзема и други квартали на Сидни. На 14 декември една църква в Оубърн дори е опожарена. Както обикновено в постиндустриалните и постмодерни нации, накрая всичко завършва с антирасистки митинг.

Въпреки напрегнатия контекст, шейх Хилали няма намерение да бъде забравен. В пламенна проповед през месец Рамадан, между септември и октомври 2006 г., онзи, който е издал сертификат за ислямска съобразност на буркините на Ахеда Занети, използва случая, за да изясни малко повече пред правоверните естеството на своите предпочитания в облеклото: 

Ако оставите месо на улицата, в градината или в парка без да го покриете и котките идват да го ядат… кого трябва да порицаем, котките или месото, оставено на открито? Месото на открито, ето това е проблемът. Ако тя (жената) бе останала в стаята си, у дома, носейки фереджето си, нямаше да се стигне до никакъв проблем… 

Човек наистина не може и да мечтае за по-добър патрон. 

Малко повече от година по-рано, Джерард Андерсън, колумнист в “Сидни Хералд Трибюн” се радва, че шейх Хилали съвсем естествено е стигнал до там да поправи езика си на фона на меките ограничения, налагани от демокрацията и мултикултурализма. Грешка. През 2006 г. шейхът заявява пред журналисти, след спорните си изказвания за жените, че няма да си подаде оставката докато Белият дом не бъде сринат, за което определя доста неясен график. Асоциацията на ливанците в Австралия в крайна сметка успява да го накара да спре да проповядва поне за известно време. Постигнахме споразумение той да си вземе малка почивка (…) и време, за да пътува, казва тогава Том Зрейка, председател на организацията, след извънредно заседание на мюсюлманските лидери в Австралия.

За всеобщо облекчение, Хилали изоставя дори задълженията си на главен мюфтия на Сидни през 2007 г. и е заместен от Ибрахим Абу Мохамед. След атентатите в Париж през ноември 2015 г. новият мюфтия се въздържа от ясно осъждане на атаките и просто каза, че е наложително всички причинни фактори, като расизмът, ислямофобията, ограничаването на свободите заради политиката за сигурност, двуличието на чуждестранните политици и военните интервенции да бъдат разгледани внимателно.

Може би е нужно да възстановим малко по-прецизно особения контекст, в който се родиха буркините в началото на новия век, за да можем поне малко да развенчаем красивата басня за предприемачката имигрантка, която създала буркините в страната на кенгуруто и толерантността и измислила нов начин да бъдеш готин, като същевременно останеш “халал” на плажа. 

Като се има предвид казаното, сегашната полемика успя да изкара Франция отчайващо сгърчена около собствените си светски принципи страна, а ислямското лобиране за истинска битка за свобода. Заслепението по толкова пъти разказваната история за Ахеда Зенати, “Мадам Буркини”, добре показва, че медийната битка бе спечелена преди дори да се състои битката на идеите.

Превод от френски: Галя Дачкова