Андрей Райчев: Фалира идеята, че като освободиш човека, той ще стане много готин!

Андрей Райчев: Фалира идеята, че като освободиш човека, той ще стане много готин!
Защото той не само не става по-готин, а пред очите на всички започва да става къде-къде по-лош, отколкото при царя, който поддържа някакъв ред, който включително поддържа грижа за сираци, за бедни, за стари хора. Тогава настъпва „фундаментална импровизация”: престават да строят комунизъм за всички хора, а започват да си въобразяват какъв трябва да бъде новият човек. Казват си: От тия старите боклуци нищо не става. Ще направим ново общество и то ще е на нашите деца. Те ще живеят при комунизма – без държава, частна собственост и брак! Но вече „някой ден”! При определени условия, които тепърва ще създаваме. Дотогава ние ще ги пазим от стария свят, за да не ги разваля. С това комунистическата диктатура формулира изолация на хората по две линии – времева (нищо старо не им се разказва) и пространствена (не ги допускат до „гнилия външен свят“). Защото, съгласете се, странна е идеята комунизмът да огради себе си от целия свят, по замисъл е точно обратното… Следва втора част от интервюто с Андрей Райчев.

 

Докъде стигнахме? До срещата ми с Виза. Преди няколко месеца празнувахме 41-годишнина от сватбата. Както разказах, близо две години се мотах около нея в поход да я завоювам. Тя си имаше други гаджета, но аз доста дисциплинирано стоях и чаках. Защото, знаете ли, няма жена, която да ухажваш толкова дълго време и да не я спечелиш. Така е устроена жената.

 

И понеже и двамата бяхме комунисти по убеждение, не признаваме брака, едва ли изобщо щяхме да се оженим. Но се появи първата ни дъщеря, а при соца беше проблем да имаш дете, без да си женен. Затова уж поставихме условие сватбата да е малка, трима-четирима приятели, но в последния момент набъбнаха до 20. Така че изкарахме с отвращение този ритуал и оттогава живеем законно. Имаме четири деца, четири прекрасни дъщери.

 

С Виза кумуваме на приятели. Поради липса на наша сватбена, обикновено пробутваме тази. Годината трябва да е 1982

 

Стана дума, че бях добър ученик, но въпреки това не ме приеха в университета по специалността, която исках. Може би защото бях сигурен и самонадеян, не се подготвих както трябва за изпита и получих класическа двойка, съвсем справедливо впрочем. Затова влязох с руски, за което не само не съжалявам, но и много ми помогна. Защото руския какво да го уча, аз си го знаех, но през тази една година учих лингвистика – важен за мен предмет. После се преместих във философия, специалност социология.

 

Преподаваше ни един изумителен човек, създател на катедрата, проф. Любен Николов. Бог да го прости, замина си от този свят през 91-ва година, беше някаква идиотска лекарска грешка. Той и Петър Митев бяха двамата доайени, Главните учители в живота ми. Имената на Живко Ошавков и Стоян Михайлов днес сигурно на малко хора говорят, но те бяха, които създадоха българската социология. Разбира се, беше елементарна позитивистка социология, но все пак изследвания за града и селото, религията и други конкретни теми.

 

Но позитивисти, какво да ги правиш.

 

С две думи, те се опитваха да правят наука за човека като за някакво съставно същество. Правеха опити социологията да е както физиката. А това е невъзможно. Науката предполага, че електроните са милиарди и са еднакви, че водата винаги тече, че телата падат надолу, че има милиони екземпляри – всичко това прави възможна Галилеевата наука. А когато нещото е едно (човекът, индивидът) и няма да се повтори никога (човешката история), как можеш да направиш Галилеева наука тук? Може да си рационален по отношение на процесите, но не можеш дори да се опитваш да прилагаш разни формули с математизирана тъпня – две-три правила и таблички, в които пишеш единици и нули. Любен Николов и Петър Митев създаваха друга социология и аз съм от това котило. Когато завърших и кандидатствах (вече в института на Петър Митев), нямаше места и затова първата ми работа беше като журналист в „Отечествен фронт“.

 

Но ме изхвърлиха за шест месеца. Такова беше началото на моята кариера.

 

Като млади стажанти постъпихме в един и същи ден с Велизар Енчев. Работехме в една стая с Люба Маджарова, самоуби се, Бог да я прости, а комсомолски секретар ни беше Петьо Блъсков. Като най-изявен сред младите, Петьо правеше приложение „Репортер” към „Отечествен фронт”, което едва ли някой сега помни. Но беше опит да се прави журналистика от нов тип – не какво трябва да бъде, а какво е, Петьови таланти. И ние много хубаво си работихме. Но в нашата стая освен моя милост, Люба и Велизар работеше и Коста Батков, за когото знаехме, че е ченге, и общо взето, внимавахме какво говорим пред него.

 

И аз направих две грешки едновременно.

 

Още тогава много се увличах по еврокомунизма. По онова време шеф на испанската комунистическа партия беше Сантяго Карильо, в Италия пък Берлингуер говореше важни за мен неща. И понеже ние младите често се събирахме да си говорим, а и пиехме на едно и също място, се запознах с момиче от „Работническо дело”. И разбрах, че имат преведено произведението на Карильо. Изпросих си го, разбира се, сложих го на бюрото си и започнах да го чета. Добре, ама Батков, говедото, донесъл и стана голяма разправия.

 

Как така е изтекъл секретен материал от „Дело” във „Фронт"?! Голèмата работа!

 

То никаква разлика нямаше! Но дойдоха от Държавна сигурност, конфискуваха го, стана неприятна разправия. Това беше първият ми гаф. Вторият беше пак свързан с Батков, пред когото на пияна глава теглих една майна на тогавашния ни главен редактор Лальо Димитров. Не само това, ами казах, че съм чул, че Александър Лилов говорил нещо за него. И като се събраха тия две истории, тръгнаха да ме уволнят. Тогава Петьо ме предаде, по-скоро не си замълча. Защото беше думата на Батков срещу моята дума. Всички бяха на моя страна, защото и двете прегрешения не бяха кой знае какви –

 

прочел съм Карильо и съм казал, че Лилов казал нещо за Лальо.

 

Генчо Бъчваров (баща на сега прочутата Румяна) особено ми помагаше. Обаче партийният секретар ни разпитва. Батков твърди едно, аз – друго, но има свидетел. И като попитаха Петьо: Каза ли Андрей или не каза? – нищо не му костваше да се измъкне: Бях пиян, не помня. Вместо товатой потвърди думите на Батков, самата истина впрочем. Много години след това, след 10 ноември, му викам: Абе, Петьо защо ми направи тая работа? А той по типично петьовски начин ми отговори: Ей, и в тая история ме набутаха, мама му стара!

 

Така останах без работа и Бунджулов ме взе при себе си в една работна група, откъдето минах в Института за младежта. Започнах да се изкачвам като в тексаската кариера стъпало по стъпало – организатор, специалист, научен сътрудник трета, втора, първа степен, станах най-младият доцент в България. За около шест години изкачих тези шест стъпала. По-точно Петър Митев ме качи. Беше щастливо време и място. При Петър Митев се работеше прекрасно и всички го знаят. Физическите условия бяха безобразни, кинтите малко, но никой не забелязваше, защото имахме свободата да бачкаме, както искаме! Там се научихме да правим истинска социология; на петата година станах завеждащ секция и започнах да водя самостоятелна кадрова и ресурсна политика, започнахме да работим с компютър.

 

Впрочем това е моя лична заслуга и причината да съм заможен човек.

 

Струва си да се разкаже тази история. Значи годината е 1981, вече съм при Петър Митев и чувам за някаква нова джаджа – РС. Не знаех какво точно представлява. По това време социологията беше истинска трагедия, защото, за да обработиш най-елементарна крос таблица, т.е. да съпоставиш отговори на въпроса например колко от религиозните хора в България притежават грамофон, изискваше месеци. Компютърът го прави за секунди, само натискаш две копчета и получаваш резултата. А тогава първо трябваше да направиш поръчката, да я изпратиш и тя да попътува известно време, за да достигне до някой изчислителен център, където информацията се обработваше през страховити машини, които бълваха перфокарати. И ако се сетиш, че трябва да свържеш още един-два въпроса, същата процедура трябваше да започне отначало. Едно бързо изследване траеше три-четири месеца, достатъчно време да те откаже от мисълта да си задаваш допълнителни въпроси.

 

И чувам аз за това РС, което можело да дава отговори веднага.

 

Свързах се с брата на Виза, програмист, който вече беше потеглил от България и живееше във Виена. Каза, че може да ми купи такава машинка, но е много скъпа, около 2000 лева. Малко преди това бях превел Поршнев (това е друга любов в живота ми), велик руски мислител и учен, направил най-интересната и оригинална разработка за произхода на човека. Гениално произведение! Бях не просто щастлив да го превеждам, бях готов да плащам да превеждам тези 600 страници. Та за този труд получих нечуваната и немислима за мен тогава сума от 1200 лева и веднага поръчах на Илия да ми купи РС за тези пари. Понеже парите не стигаха, обеща да ми „сглоби”. И сега си представете, годината е 82-ра, няма компютри, няма интернет, няма нищо, ни-що. Донесе ми клавиатура, която малко прилича на сегашните, и една книжка Basic, с която да се науча да програмирам. Това беше компютърната част.

 

Купи ми и евтино, скапано магнетофонче (което едва въртеше) с касета, вместо дискета и телевизорче, пак някакъв гедерейски евтинджос, вместо екран и от тези три части „сглобихме компютъра“.

 

Бързо се научих да програмирам, при това с огромно удоволствие – можех да правя кълбо, което се търкаля по екрана, квадратчета, които да се бият. Със Сашо Андреев, Ивайло Дичев, Иван Кулеков и Сашо Кьосев по цял ден играехме и програмирахме. С Дичев дори музика направихме – задавахме на компютъра разни числа, а той произвеждаше мелодия. Давам си сметка, че днес звучи направо смехотворно, но тогава беше като истинско чудо в ръцете ни! Освен това разбрах каква огромна сила за социолога е да има в ръцете си въпросното РС. Нещо, което нашите хора нито виждаха, нито проумяваха. Научих „Бейсик”, после изкарах още един курс в АОНСУ. Между другото, на тези курсове изпращаха и най-големите идиоти, които не могат да вършат никаква друга работа.

 

Но понеже Партията казала да се обучат на компютри, началникът изпраща един, който просто не му е потребен.

 

В курса бяха надошли момчета и момичета от провинцията – да понапазаруват, да се поцелуват, каквото обикновено правят. Аз обаче се интересувах и от компютъра, и от програмиране и това смайваше преподавателя ни. Научи ме на Apple! Представяте ли си, работех на истинско РС, не на тая сглобка, която имах вкъщи. А как изглеждаше Apple тогава?! Майко мила! Приличаше на сегашните банкомати, основата му стигаше до земята, абе като кафе машина. Но за мен това беше страхотно откритие – можех да „говоря с него”, да му задавам въпроси, а не да чакам от изследователския център месец-два-три да обработят тъпите перфокарти.

 

Дотук не се виждат пари, нали, но ще ви кажа как продължава историята.

 

След 1989 година вече имахме възможността да правим съвсем свободни изследвания – първо политически, после медийни, накрая пазарни. И аз заедно с хората от моя отбор се оказахме със страхотно предимство! Старците (какви ти старци, те са били на по 40–50 години, но така им викахме), правеха едно изследване за половин година, което струваше 80–100 хиляди лева. А ние започнахме да правим същото упражнение, но за две седмици и то струваше 10 хиляди лева (с голяма печалба!).

 

Сама разбирате, че избихме рибата веднага!

 

За никаква конкуренция не можеше дума да става. Защото вие може много да ме мразите и да не искате да купувате от мен телефон, но ако ви предлагам десет пъти по-хубав на десет пъти по-ниска цена, просто няма как да не си купите от мен, нали?!

 

През 1988-а Петър Митев ме направи директор на НИИМ на свое място. Но през 1989-а Народното събрание създаде НЦИОМ. Той беше нов институт и спечелих конкурс (с един глас), слава Богу. Веднага щом станах директор, за всички пари, които имахме, купих компютри. И започнахме да правим бързи изследвания. Да ви изредя част от колегите – Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, Кольо Колев, Мира Янова, Боряна Димитрова, Цветозар Томов, Юрий Асланов, Светльо Славов, Васко Тончев, Красимир Калинов, Лидия Йорданова, която остана в НЦИОМ и стана директор... Един път ги броих, 12 човека, едва ли не всички, които правят емпирична социология в България. Поработихме заедно около година-две, след което се разотидохме, защото всеки си направи собствен бизнес, естествено. Но така започнахме и това ни донесе после много пари.

 

С Мурад, любимото куче на семейството, 1974 г.  

 

Няма да скрия, че се гордея с един епизод. По това време в посинелия БАН настана революция и казаха – избори! Трима бяхме най-нарочени за отстрел – Тодор Иванов Живков от Института по фолклор, моя милост и Александър Фол – и тримата тежка номенклатура. Вместо това и тримата бяхме преизбрани, а аз получих 100 % подкрепа, дори чистачката гласува за мен! Това е положението. После, разбира се, ни изхвърлиха. И от университета ме изхвърлиха, нещо, което няма да им простя. Любен Николов ме беше поканил да водя лекции на 4-ти курс. Четях им книгата, която тогава пишех, разговаряхме, студентите идваха с удоволствие, защото им беше интересно. Но щом Любен Николов умря, ме изхвърлиха просто на секундата.

 

Дотътри се една госпожа, която взе властта, и сговниха катедрата.

 

Още преди да стана директор на института, ме беше забелязал Стоян Михайлов. Покани ме да работя в един негов колектив заедно с Петя Кабакчиева, Мишо Мирчев и Иван Стефанов, с които направихме много хубаво изследване. Явно тогава бай Стоян ме е харесал, защото година или две години след това ме взе (нечувано нещо) за инструктор в ЦК на половин щат. Като казвам нечувано, имам предвид това, че бях 31-годишен, шокиращо по-млад от всички „младежи” на по 40–50 години – железните надежди на Партията. Така че аз бях не само изследователска номенклатура (директор на институт), но и работех в ЦК, което ми струваше много после, но изобщо не съжалявам впрочем.

 

През 88-а година пристигна съветска делегация от високопоставени перестройчици от екипа на Шеварднадзе. Като работник в ЦК и шеф на НИИМ (Национален институт за изследвания на младежта), бях включен в група с не много ясно качество – Горан Горанов (съветник на Живков), Кирил Василев и Драго Драганов – да кажем, по-прогресивни хора, които трябва да направят максимално „перестроечно” впечатление на руснаците. Седим в дом № 6, за тогава възможно най-луксозното място на нашето Черноморие, те изнасят доклади, ние слушаме, уж обсъждаме. И постепенно ни се прояснява, че те имат намерение да закрият последователно – първо СИВ, след него Варшавския договор, трето КПСС и накрая СССР. Не се шегувам. Всичко това се чуваше в хода на разговорите и на нас ни падаха челюстите. Защото, да, ние бяхме „за” Горбачов, но едва ли си представяте в какви абсурдни времена живеехме и работехме. Руските издания, които допреди това бяха консервативни и катехизисни, се бяха превърнали в развъдник на антисталинизъм и антикомунизъм. А нашите пък, които винаги са били по-либерални, се бяха свели до монстери на ортодоксията.

 

Това създаде шизофренната атмосфера, която в края на краищата побърка нашата кротка и послушна интелигенция,

 

и изби в Русенски комитет и Клуба за гласност и преустройство. И нямаше как това да не се случи. Три години хората сутрин четяха и слушаха едно, а после шепнешком си разказваха какво пише в „Правда”. Оттогава е и хубавият виц. Двама си говорят по телефона:

 

Видя ли какво пише в „Правда“ днес? – Недей, не е за телефона!

 

Абсурдна работа, нали?! Защото „Правда” беше рупор на властта!

 

В началото на 89-а бях поканен да чета курс в МГУ (Социологический факультет МГУ) и там се видях пак с Лиля Шевцова – от същата група на Шеварднадзе. Тя веднъж ме попита:

 

Кого там у вас можно поставить после Живкова?

Този въпрос е трябвало да ме наведе на мисълта, че всичко е решено; но дори за човек като мен, който четеше по цял ден, и то перестроечно, новината за събитията на 10 ноември беше истински шок! И вместо да кажа на Лиля какво мисля, аз се насметох, замотах се, уплаших се, викам си: Сега ще изтърся някаква тъпня, трябва да помисля... Само я попитах:

Это когда? И тя ми отговори: Шесть месяцев после Афганистана!


Хората бяха го разчели, било е сериозна политическа операция. Афганистан приключи през април 89-а. За една империя е много важно да разфазира кризите! Първо това, после това, не трябва всички удари да се случат наведнъж – буф! Затова например, когато Сърбия гореше, Американското посолство положи огромни усилия да запази комунистическото правителство в България – за да не се запали чергата от различни краища, защото един Господ знае какво става тогава. Дипломатически работи. Та с две думи, имах всички индикации за промените, които ще настъпят, но не изхождах от това по никакъв начин в личното си поведение.


И слава Богу, защото можеше да излезе долна игра, която съм играл, знаейки картите на противника, лош бридж.


По това време беше наложено ембарго на мои пътувания в чужбина, дори в Китай не ме пуснаха (заради едни други неприятности, които причиняваше Димитър Стоянов на Андрей Бунджулов и Александър Мирчев, а покрай тях и на мен). Но в Куба, където се бяха събрали директорите на младежките институти на целия соц, нямаше как да не отида, защото щеше да излезе, че България подценява събирането. Добре, ама за Куба няма директни полети, трябваше да се пътува през Испания. Това е първото ми впечатление от Запада. И бях потресен! Истински ме потресе тази Испания! До този момент си мислех за Запада, че това са лъскави магазини и буржоазни трикове на богати колониални страни, натрупали богатство, ограбвайки целия свят. Така си представях нещата тогава. Мен стоки не могат да ме впечатлят. Но видях хората! Видях ги щастливи хора. Испания беше от няколко години в Евросъюза, то тогава не ми беше много ясно какъв е точно този съюз. Помня сутринта, в центъра на Мадрид, седях в едно кафене и пиех „хот чоклит”, за който току-що бях разбрал, че е какао, когато осъзнах, че хората там са по-щастливи от нас. Несравнимо.


Нашите мрачнюги, те весели! Нашите зли, те добри! Видях съвършено ясно загубената война. Погрешната концепция всъщност.


Защото аз не водех война кой да има по-голям телевизор и повече пари. Моята война беше за нищо по-малко от щастието на човечеството… И до този момент бях абсолютно убеден, че съм на правата страна. Месеци преди това бях ходил до Северна Корея, където видях кошмар – истински концлагер, отвратителен и страшен! Не искам да си спомням! Затова тези два дни в Мадрид за мен бяха без всякакво съмнение антропологически шок. Просто видях, че не съм прав. Нямаше нужди от никакви думи повече.

 

Наш е фалитът, тяхна е победата! И не просто победата, а правдата.

 

Не в завода, не в ракетата, не в еврото, не в златото, а в човека. Човекът там е щастлив, а тука не е. Край. Няма разговор. Това преживях на път за и от Куба. Където впрочем животът си течеше – ром се лее, мадами се разхождат. И изведнъж идва шефката на кубинската делегация и ми казва: Знаете ли, че във вашата страна са свалили Живков? Тогава за първи път сериозно се замислих да остана в Испания. Не ми се връщаше, какво ще става, просто ще си е...е майката... Бях попитал дамата: Димитър Стоянов ли е новият?. Тя потвърди: за испаноговорещите „Младенов” звучи като „Стоянов”. Та така, 10 ноември ме завари в Куба, затова и живях няколко часа повече при тоталитаризма.

 

Политическият танц на Младенов обаче се оказа кратък. БСП и СДС го отстраниха като излишен в пъзела, като измислиха онази тъпня с танковете.

 

БКП/БСП водеше Кръглата маса с пораженческото мислене, че ще загуби изборите. Те не вярваха, включително на своите собствени социолози, че ще ги спечелят. А не вярваха по ясна причина – в Полша загубиха, в Унгария загубиха, в Чехия загубиха, как ще стане в България да спечелят!? Казваха ми: Хората се страхуват да ти кажат истината, затова ти отговарят, че ще гласуват за нас, а ще гласуват другояче. Сун Дзъ го е казал гениално: Ако имаш стратегия и нямаш тактика, много бавно пълзиш към победата. Но:

 

Ако имаш тактика и нямаш стратегия, това е шумът преди поражението.

 

Тогава БСП издаваше този шум, защото стратегически бяха сбъркали. Понеже си мислеха, че ще загубят Министерския съвет и Парламента, те положиха на Кръглата маса неимоверни усилия да договарят президентската власт и да натрупат максимални права – разузнаване, отбрана. Добре, ама спечелиха изборите и вместо да разделят властта със СДС, какъвто беше планът (и както беше станало вече в Полша), получиха и президента, и парламента, и правителството. И прибягнаха до единствения изход: дай да им дадем президента! За два месеца скроиха шапката на Петър Младенов, изхвърлиха го и на негово място сложиха Жельо Желев.

 

Главна тактика на БСП беше бавното слизане – без катаклизми, сътресения и кръв. Младенов беше станал излишен в онзи момент, изборите бяха минали. Не можеха да кажат: Нá ви Парламента! Нито пък с този парламент да изберат седесарско правителство, нали?! Зад този цирк, който господин Михайлов разигра с касетата и танковете, стои сериозна и правилна за страната политическа сделка. Днес е лесно да разказваме за онези дни, като паталогоанатоми да разфасоваме трупа. Но това бяха живи хора, с техните съдби. Петър Младенов се чувстваше незаслужено низвергнат, защото мислеше, че понеже е махнал Живков, може да очаква, макар и минимално доверие. Но революцията е жестока работа. Изяжда децата си.

 

А нашата интелигенция, която се самоизживява като враг на социализма, е всъщност негова любима дъщеря.

 

Защото нормалните общества нямат нужда от някакъв специален слой, от интелигенция. На запад има интелектуалци. Интелигенция като слой хора няма. Само сталинистките общества си отгледаха такава. И ще ви обясня как и защо. Много дълбоко трябва да отидем, но си струва; разбира се, ако ви е интересно.

 

Сталинизмът трябваше да произведе новия човек.

 

Маркс и Енгелс са описали три негативни задачи, които трябва да бъдат решени, за да се построи комунизмът – разрушаване на брака, на частната собственост и на държавата. И ако се запитате защо, отговорът е много прост – ако премахнете брака, частната собственост и държавата, хората ще станат свободни и ще живеят както искат и могат, както има да живеят. Ако проследите дискусиите от средата на ХІХ век между комунистите и анархистите, които се разцепват по-късно, ще разберете, че споровете между тях са били колко време след изпълнението на тези три задачи те все още ще имат политическа роля.

 

Бакунин казва, че всичко може да стане от раз. Разрушаваме ги тези трите и край! Хората ще са свободни – без брак, без собственост, без държава; без Бог, без господар! Ние сме акушерите! Ние трябва да разкъсаме старото тяло и да извадим новото. По-късно Маркс, след него Ленин формулират кратък период на диктатура на пролетариата, през който ще трябва да се опазят завоеванията, а именно да се разгроми буржоазията в нейния опит да върне брака, частната собственост и държавата. И после ще настане комунизъм – нов етап на човечеството – свободата.

 

Или както казва Енгелс в пряк текст: Ще скочим от царството на необходимостта в царството на свободата!

 

Но забележете, тук има едно базово предположение – тези хора, освободените, ще заживеят и заработят немедлено щастливо и свободно! Тази идея фалира още през 1919 г. и последва тежък разпад. Липсата на собственост се излива в това, че никой не бачка. Затова всичко започва да фалира, умира, умира.

 

Фалира идеята, че като освободиш човека, той ще стане много готин!

 

Защото той не само не става по-готин, а пред очите на всички започва да става къде-къде по-лош, отколкото при царя, който поддържа някакъв ред, който включително поддържа грижа за сираци, за бедни, за стари хора. Тогава настъпва „фундаментална импровизация”: престават да строят комунизъм за всички хора, а започват да си въобразяват какъв трябва да бъде новият човек. Казват си: От тия старите боклуци нищо не става. Ще направим ново общество и то ще е на нашите деца. Те ще живеят при комунизма – без държава, частна собственост и брак! Но вече „някой ден”! При определени условия, които тепърва ще създаваме. Дотогава ние ще ги пазим от стария свят, за да не ги разваля. С това комунистическата диктатура формулира изолация на хората по две линии – времева (нищо старо не им се разказва) и пространствена (не ги допускат до „гнилия външен свят“).

 

Защото, съгласете се, странна е идеята комунизмът да огради себе си от целия свят, по замисъл е точно обратното…

 

Създадена е чудовищна цензура, неправена никога по света. Изготвени са списъци на разрешена литература, музика, а всичко останало физически се отстранява. Създадена е утопия за младежа – Новия Човек, когото ние творим, когото ние ще пазим. И разбира се, ужасяваща милитаризация и всички други последици на тази, забележете, импровизе идеология!

 

Но за да работиш спокойно, ти трябва да си осигуриш тишина в залата.

 

А я осигуряваш как? С чудовищни репресии – убиваш Гумильов, забраняваш да се пресича полско-съветската граница. Но ти трябва някой, който да говори в тази тишина, някой, който да опише новия, хубавия свят. И тук идва на ред интелигенцията. Създаден е Съюз на писателите, Съюз на художниците, съюз на това, съюз на онова, раздут е гигантски слой, който да описва и възпява този красив и несъществуващ свят. Затова казвам, че интелигенцията е слой от хора, създадени от комунизма заради комунизма, които бяха старателно селектирани, добре хранени и сравнено с другите слоеве – малко репресирани. А когато започна крахът му, те пък осъзнаха себе си като рушители на комунизма. Настъпи тяхното „велико време”…

 

А реалните рушители – поне в СССР – отдавна бяха в небитието – това са селяните с имот и пречупен гръбнак, това е цялата унищожена дребна, средна и едра буржоазия, почти всички военни.

 

И тези семейства и хора не са просто съсипани, в СССР те бяха ликвидирани. На този фон имаме нашата нова интелигенция, родена и отгледана от и по време на комунизма, която на всичкото отгоре си въобразява, че може да е вожд на неговото сриване. Така тя оглави собственото си убиване. И това е главното им противоречие. СДС е интелигентски елит, който ликвидира не просто комунизма в България, но и условията на съществуването на интелигенция. Това противоречие е заложено в самия им генезис. Това е автоимунно заболяване.

 

Те се самоубиват за огромно собствено учудване, докато режат с радост и празнични песни клона, на който седят.

 

И сега тръгнали да хлопат по чужди врати – дайте ни ония канали, от които ядяхме досега. Такава е нашата интелигенция. В капиталистическото общество този социален слой е излишен. Да, всички имат своите поети, но на никого не би му хрумнало да пита Бодлер какво да прави Франция със селското стопанство. В общия случай поетът е беден, гладен и велик. Богатият човек е консуматор на ковьорчета с избродирани еленчета, а по-късно притежава и оригинал на Модилиани, но на никого не му идва дори на ум да храни интелигенция.

 

Затова този опит на нашата интелигенция беше вътрешно обречен на фалит. Защото същите наши демократи и интелектуалци прокараха пътя на хора, които ненавиждат – реалните бъдещи собственици, които натрупаха капитал. Най-кратката дефиниция за началото на прехода е: отделяне на собственост от власт. После по време на прехода стана повторното им съединяване. И това сложи край на всичко – хората, които взеха собствеността, те дойдоха на власт. И накрая тези, които им прокараха пътя, ги намразиха. И всеки път, когато им се обясняваше какво правят,

 

те се възмущаваха и глаголеха, че отстояват своите морални ценности и чувства. А при Бойко Борисов съвсем деградираха,

защото той, като човек, който мисли и управлява с термините на Живков (между другото, една от причините да бъде толкова успешен), чисто и просто си ги купи. Започна да дава на тоя, да дава на ония и те си се подредиха, както са си свикнали. Започнаха да свирят и да пеят. Чудесно замижаха, по чудесен начин му посегнаха на пликчето, чудесно се справят. От време на време критикуват нещо Министерството на културата. А по-неразбралите още крещят „Долу БКП!”.

 

Това е противоречието, което унищожи нашата интелигенция.

И това не е някаква нейна вина, а по-скоро нейна неизбежна беда.

 

 

 

П.П. Очаквайте трета, последна част на интервюто с Андрей Райчев, което той даде специално за „Гласове”.

 

Първата част можете да прочетете на адрес:

http://www.glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/and

 

 

 

 

Коментари

  • Спиноза

    15 Март 2017 18:56ч.

    Да, без брак, без частна собственост, без експлоатация, без държава, и на мене ми звучи добре, ноо... не става, поповете се оказаха прави, не Маркс и Енгелс, светът е непоправим, съдбата на човека е да живее в мъка, а според поповете именно в мъката, по християнски се научаваме на праведност, и е точно така. Комунистическата идеология твърдеше че е обективна и се основава на науката, но науката за човека казваше друго - естествен отбор, вътревидова конкуренция, израждане... ама комунягите не, ще създаваме Новия човек, а всяка селска баба знаеше че семе се отбира само от най-добрите плодове, а и Писанието казва, "Бере ли се грозде от тръни или смокини от репеи?", ма комунягите - не, долу сме, защото не сме имали шанса на богатите, е, сега са богати, ама са си пак същите. И пак поповете излязоха прави, не философите. Като казах философи, знаете ли кога ще се оправим, когато започнат да затваря в лудници всеки, който твърди че е изобретил справедливото и идеалното общество, всеки който проповядва че знае как да направи рая на земята. Историята показа: БОГОБОРЦИТЕ СА ИЗТОЧНИКЪТ НА ВСЯКО ЗЛО НА ЗЕМЯТА. Не гледайте какво правят поповете, грешни са като нас, слушайте ги какво говорят, казват истината.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Муйо

    16 Март 2017 16:36ч.

    Бе нещо не се връзва - изгонен за неблагонадеждност от "Отечествен фронт" и хоп - право в Научноизследователския институт за младежта при Централния комитет на Димитровския комунистическия младежки съюз, по препоръка на секретаря на ЦК Бунджулов. Няма шесто управление, няма гявол - либерте, значи, егалите и фратерните. Още по-интересно е, че Луканов не е споменат нито веднъж. А това за компютрите и милионите е направо умилително.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Браво

    18 Март 2017 7:09ч.

    Харесват ми спомените .Може би най добрите от публикуваните подобни.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Любопитен

    18 Март 2017 14:01ч.

    Райчев, дай отговор на въпроса каква да правим сега, когато хората у нас са сто пъти по-нещастни от времето, което описваш!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Спиноза

    18 Март 2017 20:18ч.

    Е, не е ли ясно каво да правим, да забогатеем като него! ха ха ха И ще станем по-щастливи, непременно. Само не разбирам, какви са тия комунисти - буржоа и богаташи, как така се превръщат с своето отрицание, и не забелязват това?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • чугун

    20 Март 2017 2:45ч.

    Браво, Андрей, браво! Никога, при никакви обстоятелства, никакъв англосаксонски социолог, или какъвто и да е друг не би могъл да напише такава апологетика на компрадоството, такива дитирамби на предателството, каквито Вие сте забъркали тук. Ония, щастливите и правилни общества, нормални уж, които инак са безкрайно по тъпи и смачкани, нямат нито този акъл, който Вам скромната Ви съдба и произход са дали, нито имат тази нужда да се оправдават. Те са откровени пирати. Познавам времето, за което пишете, впрочем, срещал съм се многократно с кучето Ви (и със семейството Ви, всъщност) и познавам , донякъде, обстоятелствата. Опознах и Запада, десетилетия, вече. В това, което пишете, има много истини, но...поднесни крайно пристрастно. Въпросът за човека, за хората,наистина е главния, но интерпретацията ви може да мине пред студентите, за които това време е абстрактно. Номенклатурата, Андрей, която беше породена в недрата на соц строя, като негов гробокопач, създаде Човека - всъщност, Номенклатурчика, който загроби и строя, и идеята. Много преди 89-та. Много преди това. Защо строят се оакза без защита - и можеше ли той да се развие другояче - ето за това бих поговорил с Вас с удовоствие, по - скоро , бих Ви послушал. Но за капитализма, като за златно кълбо - счастие даром и всем - не трябва да ни се говори. Срамота е, погледнете България сега, или - ако повече Ви харесва - погледнете пак Испания. Последно : помните ли онзи афоризъм на древногръцките досократови киници - дето един от тях колегите философи го питали, що яде зеле и не може ли да отиде и да пофилософствува на пировете на богатите и да сподели трапезата им, пък той им казал, че те ако те могат да ядат зеле, няма да им се налага да философствуват по време на богатските гощавки? Вие имате нужда от оправдания пред себе си, Андрей. На чужом пиру...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи