"Родена съм 41-ва, вдигам ръка 48-а, значи тогава трябва да е било... 49-а година. Първа сцена – Пионерският дворец, първа роля – китайският танц. Мама ми направи пръсти и китайска шапка. Много смешна бях и беше забавно. Поканиха ни да изиграем това представление и пред Вълко Червенков в двореца Враня..." - спомените на Маргарита Градечлиева - балерина, преподавател, хореограф и просветител в нашата балетна школа. Един разказ за род, фамилия, нрави, религия, достойнство, приятелство, първа любов...

 

Дядо ми Сотир, на мама таткото, е бил стопанинът и на трите етажа на тази къща. Построил я за трите си деца. Дошъл е по Дунава от Македония заедно с майка си. Виж каква хубава комбинация на родовете ми – едните габровци, другите – македонци. Та идва дядо Сотир във Видин с майка си в края на ХIХ век. И благодарение на образованието си става ковчежник на общината в град Видин. Ти си от Видин? И твоят прапрадядо е бил кмет на Видин след Освобождението? Цеко Нейов? Сериозно ли говориш?

Значи е възможно моят дядо да е бил ковчежник при твоя прапрадядо!

Еким Гунчев, баща на Маргарита, студент в Лайпциг, 1920 г.

Гледай ти каква история! Как ги открих тези неща? Нали знаеш – едно семейство трябва да си има лекар, адвокат и финансист. Та моя приятелка, нотариус, един от най-близките хора на семейството, има приятелка – адвокат във Видин, чийто мъж работи в архива на общината. Едно лято в Каварна се запознавам с тази жена и става дума за дядо ми, разказвам й каквото знам. И тя обеща: Всичко ще ти намеря. И го откри – дядо ми, ковчежника, Сотир Такев – във Видинска община. Там дядо се оженва за баба ми Марийка, и тя македонка, която пък била учителка на малки дечица. Много македонци са живели по онова време във Видин.

И така госпожица Мария и господин Сотир се събират

и там, във Видин, се раждат двете им деца. Първата му дъщеря Маргарита се ражда през 1905 г. Втората е мама Диаманда, кръстена на майката на дядо. И всичко това е записано в общината. И че по-късно Диаманда се омъжва за Еким Гунчев, живеят в София и имат две дъщери – Мариана и Маргарита Гунчева Градечлиева, моя милост. И това го има, моля ти се, в архива във Видин.

Диманда Такева, майката на Маргарита, средата на 30-те години

Първата дъщеря на баба и дядо, леля Маргарита, била много артистична личност, поетеса, следвала живопис в Академията за изящни изкуства в Рим. Но когато е на 23 години, получава възпаление на апандисита, което довело до перитонит. Умира много млада и способна. И когато дошло време мама да ражда, дядо помолил татко: Екиме, какво ще кажеш, съгласен ли си, ако е момиче (тогава не са знаели момче или момиче, каквото щъркела го донесе), да се казва Маргарита? И татко се съгласил. Е, воалà, години по-късно аз срещам художника Христо Градечлиев.  

Родителите на татко пък са от Габрово, били търговци на боя.

Аз съм от големия род Екимптъ. Емануил Манолов, първият български композитор, е братовчед на моята баба Анка. И този род има и професори, и музиканти. Та тази моя баба родила осем деца, но от тях четири остават живи. И четиримата са учили – татко в Лайпциг финанси, в Залцбург – другият ми чичо Генчо, а лекарят, д-р Гунчев, педиатър, завършил тук медицина, е бил рокфелерски степендиант в Америка. По негово предложение се организират първите детски ясли в България. Даже има плоча с неговото име в Александровската болница. Но неудобен за народната власт, заедно със семейството си е изселен в с. Чомаковци близо до Червен бряг. До днес го помнят възрастните хора. Четвъртото дете, чичо Стефан, става търговец и поема дейността на баба и дядо.

Баба Анка била настоятелка на църквата в Габрово,

където и до днес има стол, на който пише Анна Гунчева. Дядо ми Иван Гунчев и баба Анка са изучили всичките си деца в Априловската гимназия в Габрово. И когато всяко от децата им поело по своя път, тя започнала да дава стипендия на най-силния ученик в гимназията. Така до смъртта си. Един ден Стефан Продев, главният редактор на в. „Култура”, където художник беше Христо, ме попита: Каква ти е на теб Анна Гунчева? – Баба ми е, отговорих аз. – Така ли? Един мой познат е бил неин стипендиант в Априловската гимназия. Когато се раждам аз, същия ден, на 24 май 1941 г., на 82 години умира баба Анка. Татко отишъл първо да види мама в родилния дом на ул. „Денкоглу”, а вечерта тръгнал към Габрово за смъртта на майка си.

Сватбата на родителите на Маргарита – Диаманда и Еким Гунчеви, с кумове Стойчо Мушанов и фамилия 

Но да ти разкажа как дядо, бащата на мама, идва в столицата. По това време тук, в София, голяма част от предприемачите са македонци. Между тях имало и приятели на дядо. Един от тях му предлага: Хайде, Сотире, не стой във Видин, взимай Мария и двете деца и идвайте! Тук един италианец продава своя аперитив.

Ставало въпрос за известния по онова време аперитив „Торино”.

Драган Тенев пише в книгата си за дядо и аперитив „Торино”. Гришата беше реквизитор в операта, Бог да го прости (много често ще употребявам тази фраза, защото много от хората, за които ще ти разказвам, не са живи), та той беше реквизитор в операта, когато бях балерина там. И като разбра, че съм внучка на Такев, вика: Ти на кой Такев си внучка? Какво общо имаш с Торино? Казвам: То е било на дядо ми. Навремето това място е било каквото по-късно, в моята младост, бяха за нас Руският клуб и Клубът на журналистите. Там ходехме с Христо и се събирахме всички приятели – театрали, художници, журналисти, писатели...

И така, дядо купува аперитив „Торино”. Намирал се на ул. „Леге”, където сега е фонтанът пред Президентството. И на това място се събирали всички по-интересни хора – театрални и артистични кръгове, всички са били там. Разработва го. След две години им се ражда трета дъщеря – Златка, а след 9 години – вуйчо ми Божидар (Такев), изтърсакът. Дядо търсел хубава къща и почти бил готов да купи къщата, в която днес се помещава турското посолство на „Царя”. И слава Богу, че не се е хвърлил към този имот, защото мислиш ли, че някой щеше да му го остави?!

Баба много искала голям двор и плодови дръвчета.

Навремето, където днес се намира Националният дворец на културата, били покрайнините на София. Имало много къщи с големи дворове. И дядо, сега ще паднеш, като ти кажа, както аз се гордея, като прочетох в нотариалния акт, купува имота от фамилия Габе малка къща с огромен двор. Дора Габе е била на 10 години тогава. Баба много го харесала и решили да го купят. Но когато двете му дъщери – мама и леля Златка са бременни, дядо решава, че трябва да построи нещо по-голямо за децата си. И построява тази къща – долу партерът е за вуйчо – изтърсака, първият етаж е за мама, вторият – за леля Златка. И заживяват всички заедно. Но идва войната, започват страховити бомбардировки. Над „Торино” пада бомба, всичко се срутва, абсолютно всичко!

Най-драматичната част от живота на нашето семейство са годините, когато идват комунистите на власт.

Единият брат на татко е прибран в лагер. Другите двама са изселени – най-големият в Гарбово, а чичо Симеон – в Чомаковци. Татко е най-малкият от четиримата братя. Закриляли са го двама души – Бончо Бочев, на другия му забравих името. Как ги убеди (комунистите), не знам, но никой никога не каза на татко „другарю”. Всички се обръщаха към него с „господин Гунчев”. А той сваляше шапката и поздравяваше хората в махалата. И все ни казваше: Никога няма да се срамувате кои сте и какво имате! Всичко е постигнато с труд, учение, умение и способности. Така сме възпитани двете с Марианче.

Двете сестри – Мариана и Маргарита, 1956 г.. 

След 44-та г., за да запазят поне един от етажите, е трябвало да живеят в този апартамент 15 човека като в дядовата ръкавичка, представяш ли си? В стаята, в която сега седим с теб, половината от нея е била спалнята на мама и на татко, а другата част – детската стая, оттатък е бил кабинетът на дядо. Цялата фамилия – вуйчо със семейството си, сестрата на баба със семейството на дъщеря си, най-близките ми братовчедки от рода на татко от Габрово – всички заживяха у нас. Едната братовчедка следваше в Музикалната академия пиано, другата – право. Всяко семейство имаше по една стая и всички ползвахме една баня и една тоалетна. Но тогава топла вода нямаше, затова всички ходехме да се къпем на Централна баня (където имаше басейн) и на баня „Мадара”.

Баща ми дълго време нямаше работа.

За да се прехранваме, мама продаваше мебели, сервизи и разни вещи на антикварните магазини. И много странно нещо ми се случи. Един ден видях в дома на моята учителка Нина Кираджиева елипсовидна маса с два фотьойла, които стояха в нашия хол и които тя купила от антикварен магазин. Чак след пет години татко успя да започне работа. Стана счетоводител в Медицинската академия. Професор Пухлев, чичо Лесьо, му помогна, Бог да го прости и него. А мама преподаваше тайно уроци по английски на децата на близки хора.

Но никога, никога, благодарение на мама и на татко, не изпаднахме в отчаяние

и приемахме ситуацията, в която сме. Мама и татко успяха да ни въведат в религията като най-висшето място за усмивка, за доброта. Научиха ни да сме добри към всеки, който е около нас. Така навлязохме с Марианче в религията. И днес съм така. За мене смъртта е ежедневие. Тя не е траур, не е трагедия, разбира се, когато е по реда си. Затова винаги казвам – нека по реда да си отидем, до този момент сме така. Слава на Бога, ето, прекръстих се. Младите да живеят живота си със здраве, любов и добро.

Годината е вече 1948 г. Съпругът на леля ми Златка по това време е бил дипломат във Виена. Но нямал смелост да се върне, защото вече се е знаело какво става тук, знаел е, че няма да ги оставят живи. И тръгват с децата си на невероятно тежко изпитание. Месеци пътуват с кораби и така един ден като изгнаници стигат до Америка. Леля Златка освен че знаела английски, била завършила математика в Софийския университет. Затова тя издържала семейството в началото, като преподавала уроци по математика, а понякога шиела. Докато се завъртят нещата около свако, докато му се доверят. И той започнал работа там, където години наред беше забранено да се спомене дори – в „Гласът на Америка” и после в „Свободна Европа”. Днес в Ню Йорк, при Статуята на свободата, на плочата, където са имената на всички изгнаници и жертви на комунизма, които са тръгнали по този път, за да спасят живота си, са изписани и техните имена.

Маскарад в чест на Сирни заговезни. Диаманда – майка на Маргарита (първата вляво с панталон и шапка), леля Златка (седнала, с бяло венче на главата) и братовчеди

Въпреки недоимъка вкъщи имаше страхотно артистична атмосфера, бохемски времена бяха. Дядо ми, бизнесменът Сотир, рисуваше невероятно и свиреше на мандолина. Събирахме се много. Сред приятелите на братовчедките ми Цветана (Коланджиева) и Румяна (Щерева) – бяха Жорето Генков – композиторът, Симеон Пиронков – композиторът, голяма компания бяха с фамилия Стоянович. Идвали са тук Иван (Стоянович) с първата си жена Мимата Балканска, която след това се омъжи за Мони Пиронков. Често идваше и Пацо (Константин Коцев). Обикновено носеше дамаджанка с вино и канеше: Бай Екиме, седни да пием по чашка.

Маргарита на 6 г. с куклата Роза

А иначе има много весели истории за Маргаритчето. Какво помня? Как ми викаха: Маргаритче, бързо, купоните са готови, отивай на опашка да купиш хляб, захар, брашно. Бях момичето снабдител. Всички се събираха в кухнята, абсолютно всички пушеха. И смях! Смях! Всичко това поддържаше мама. До днес никой не може да забрави задружния живот в тези тежка... не, не е било немотия, мразя тази дума. Защото от продажбите на мебелите, на сервизите и други ценности ние се прехранвахме, а е имало много по-страшни случаи... Но мама поддържаше този весел дух! Пак ти казвам, благодарение на позитивността, която идва от религията. И до днес съм така. И молитва като си кажа, имам връзка и с тези, които вече не са между нас, на земята. Патриархалността е част от сплотеността на една фамилия. Независимо различните характери, говоря за фамилия, не само за семейство – майка, баща и деца, а и роднини.

И сега по този повод ще ти разкажа много любопитно нещо.

Ана, моята внучка, която живее и учи в Германия, беше навършила 16 години. Тя е много добра, силна ученичка, много социално подготвено момиче, с голямо любопитство към света. Появи се възможност да замине за няколко месеца в Канада, в Монреал. Пожела да учи там, защото знае английски и немски, български също, но поиска да си усъвършенства френския език. И ми разказва тя как попада в сицилианска фамилия от 20 човека – с много сестрички, има много братчета, лели и чичовци.

Бабо, фамилията е най-важното нещо!

Така ми каза. Голямата и хубава къща на сицилианското семейство се намирало в малко градче близо до Монреал. Само Ноната, бабата, говорела на френски език с Ана. Другите също говорели френски, но техният ежедневен език бил английският. Ноното, най-възрастният от фамилията, пък бил в инвалидна количка, в много тежко състояние – не можел да говори, само виждал и разбирал някои неща. Но всички сядали да се хранят заедно. И толкова ме зарадва, когато чух Ана да ми казва: Бабо, фамилията е най-важното нещо! Защото това, което се е случило с Ана, с мен се е случвало преди 70 години. Ана и сега е толкова е свързана с нас, с другата си баба и дядо, които са от Пловдив, с вуйчо си.

Бъдни вечер на 1955 г. Сестрата на Маргарита - Мариана, баща им - Еким Гунчев, Маргарита и приятелката й Искра 

Всяка Коледа мама събираше целия род. И аз го продължавам.

На последна Коледа бяхме 16 човека от цял свят – моите деца от Германия, братовчедите от Америка, всички роднини! Така е по традиция. И се помни. И Ана е щастлива. Защото всеки има своето място. Защото е позитивна средата. Така растеш добър човек, със собствено самочувствие. В такава общност се създават авторитети. Затова ти казвам, за трети път сигурно – за мен е много важна връзката между хората в един род. И религията. И съм щастлива, че Ана учи религия в училище. Сигурна съм, че много по-благородни щяха да бъдат всички млади хора, ако учеха религия. Защото през много перипетии и валяци съм минала, но вярата и религията са ми давали сили.

Но да се върнем на моята история...

Ето ме вече на 7 години, в първо отделение съм и ходя в училището до нас на „Патриарх Евтимий”. Няма да забравя никога, когато дойдоха от „Бодра смяна” с предложения да се запишем в различни школи – балет, рисуване, артисти да ставаме. Аз веднага вдигнах ръка с два пръста и казах: Балет искам да играя! И моята приятелка Искра (Матеева), с която бяхме неразделни до 18-годишната си възраст, и тя вдига ръка. А Марианче, сестра ми, Бог да я прости, беше безумно щастлива, защото тя пък се беше записала в хора при Бончо Бочев, приятел на баща ни.

Така започнах да уча балет при другарката Касабова в училището на „Шести септември” и „Граф Игнатиев”. Там на обърнати с краката нагори чинове, които да ни служат за стенка, започнах да уча балет – тандю батман, гранд батман, гранд плие, дими плие, па де буре, фондю, сутеню, пируетче и...

Маргарита Градечлиева, балетен конкурс, 1965 г., Варна   

След това, нали пусти пионерчета, започнахме да ходим в Пионерския дворец. По времето на Вълко Червенков откраднаха Семинарията, изгониха свещениците и семинаристите и направиха Пионерски дворец. И нашият балетен състав, драмата на Траянов, Влади Симеонов със симфоничния оркестър, не мога да ти кажа кой водеше рисуването, отидохме да учим там. Годината е... Чакай малко сега да посмятам.

Аз съм родена 41-ва, вдигам ръка 48-а, значи тогава трябва да е било... 49-а година.

Първа сцена – Пионерският дворец, първа роля – китайският танц.

Ванчето Дойчева беше Снежанка. Беше за една Нова година, мама ми направи пръсти и китайска шапка. Много смешна бях и беше забавно. Но ни поканиха да изиграем това представление и пред Вълко Червенков в двореца Враня. Ние с Ванчето му седяхме на колената. Мария Тролева, Жоржета Чакърова – много приятелки имах и всички играехме балет. Мама се редуваше с майката на Ванчето коя да ни води на балет. Качвахме се на едно малко трамвайче и през гората стигахме Семинарията. Така му казвахме на Пионерския дворец. Много живописно беше. А лятно време ходехме на лагер в Детското градче в Панчарево. И тогава и Ичко Лазаров, Иван Дойчинов и Атанас Самев дойдоха в балетния състав. 1951 г. кандидатствах за балетно училище и ме приеха. С много голяма радост тръгнах.

Косьо Дамянов, Искра Матеева, Емилия Андонова, Ненчо Смилов, Маргарита Градечлиева, Маргарита Арнаудова и Живко Тодоров – Х клас в балетното училище, клас на Нина Кираджиева и Асен Гавраилов

В къщи се говореше, да, за това, което става в държавата,

всеки споделяше по нещо, нищо не се криеше. Само знаехме, че то си е наше, че трябва да остане тук, в къщата. Татко пускаше да слуша радио „Свободна Европа”. Но това не трябваше да стига до комшиите – отечественофронтовците. Не трябваше да крием какъв род сме, защото който влезеше в нашия апартамент (макар 15 души да живеехме), всеки възкликваше: Ееее, че хубаво си живеете! Така живях между тези хора и те ме дариха с любов към живота. И съм им много благодарна. Така продължи и любовта ми с Христо. Много съм свързана и отдадена и на неговия род, както той на моя. Както той казваше: Колко е хубаво, че си такава.

Маргарита с Ненчо Смилов, партньор в балетното училище – Х клас

Първата ми и много добра приятелка е Искра, и тя балерина. Но се разделихме, когато завършихме балетното училище. Трябваше да заминем по разпределение две години в провинцията – в Русе, Стара Загора, Пловдив и Варна, където имаше опера. Ние двете бяхме разпределени във Варна. Но гаджето й, Теко Абаджиев – големият левскар и известен футболист, не я пусна да дойде, защото любов, ще се женят. И понеже имаше много връзки, успя да я уреди в Софийската опера. А аз и Марги Арнаудова, Бог да я прости, заминахме за Варна.

Първо влюбване? Муци, Бог да го прости и него.

Маргарита на 16 г., Созопол   

Бяха четири момчета – първи приятели, които бяха с четири години по-големи от нас. Живееха в махалата – Иван Попйорданов – Попето, другият е Калчо, третият е Чики и четвъртият – Муци. Майка му на Муци беше унгарка, живееха на ъгъла на „Борис” и „Гладстон”, а Калчо живееше в къщата на Искра. С Искра бяхме известни като двете балеринки. Много хора до днес си спомнят за балеринките. Ама то беше чудо, на ръце ни носеха тези четири момчета. Родителите ни пускаха само с тях. Докато

останаха две момчета – Попето лудо влюбен в Искра, а Муци – в мен.

Иван Попйорданов - Попето, края на 50-те години

Така за ръка се разхождахме. Трябва да сме били на 16–17 години. По онова време в Зала „България” имаше малко студио, където можеш да отидеш, за да слушаш класическа музика. Беше невероятно преживяване. Момчетата ни водеха в това студио, водеха ни на кино. Спомням си, че ходихме да гледаме индийски филм, ама да ме убиеш, не мога да се сетя името. Муци трябваше да купи билети. И после ни разказваше как се наложило да се бие, защото имало огромни опашки – с ножове са се били, за да вземе той билети и да отидем четиримата на кино. Но само се гледахме с топли очи, най-много за ръка, ако се хванем. Попето до днес ако знаеш какви неща разказва, миличкият... Играехме много и на народна топка. По нашата улица рядко минаваше кола. Само моят вуйчо имаше едно фолксвагенче.

Маргарита и Любо Гайдаров танцуват "тути фрути",1 януари 1960 г.

Какви рокове сме играли в този хол!

Вуйчо имаше един от първите ролкови магнетофони. С Любо Гайдаря, футболист от Левски, заедно с Теко (Абаджиев), Иван Дявола (беше фаготист във Филхармонията, и той почина) – луди танци до зори! С Любо издържахме четири пъти да танцуваме рока "тути фрути". Той пък беше гадже пък на Емето, другата моя съученичка и приятелка. И един ден моят братовчед ме запознава с един голям красавец – Жоро.

Той е моята първа среща и първа тръпка, първа любов.

Мама и татко ме пускаха да излизам с него, а когато заминах за Варна, идваше всяка събота и неделя. Много красиво, хубаво момче – чернокос със зелени очи. Но се разбра, че не е това моята любов, а е Христо Градечлиев. Разбрах, че се влюбвам безумно. И как става? Христо беше художник във Варненското издателство, но понякога гостуваше като сценограф в театъра. По това време правеше „Иркутска история” и беше дошъл на репетиция. Седи той в ложата на артистите, аз съм седнала, но в друга в ложа, и усещам, че ме гледа. Нали знаеш, чрез поглед стават някои връзки. И така аз усещам, разбирам, че има нещо.

Репетирах главна роля, Фани, в „По пътя на гърма”.

Христо Градечлиев

И някой чука на вратата на гримьорната ми. Чудя се кой ли ще е, отварям, а Христо ми подарява една малка кукличка. Край! Разбрах, влюбена съм ! Само адашът – Марги Арнаудова, знаеше. И ми казва (защото ние спяхме на една спалня двете): Е, как така? Сложила си на Жоро снимката до леглото! И й обяснявам: Адаш, трябва да замина за София да кажа на Жоро, аз съм адски влюбена.Чакай малко, успокой се, увещаваше ме тя. И пия аз бяло вино. И страдам, ама как. Направихме премиерата, Жоро дойде от София. 

И Христо Градечлиев там, гледа ме той, а аз се чудя къде да погледна.

И решавам да си дойда в София, за да си призная. Христо представа няма за тези мои тревоги. Прибирам се в София. Обаждам се на Жоро и отидохме в градината на ресторант „България”. Той танцуваше хубаво, лудувахме страшно. Но мен ме човърка отвътре, а и вече съм решила нея вечер да му кажа. И ме изпраща той, качваме се горе у нас, влизаме в кухнята и аз казвам: Сега трябва да ти кажа нещо. А той ми отговори: Аз знам, Маргаритче, аз знам. И като ревнахме двамата... Ама знаеш ли как сме ревали, че се разделяме. Не можем да се отделим един от друг. Мама се беше привързала към Жоро. Като й разказах, тя отвърна: Знам. Казаха ми, че имаш закачка с много възрастен художник, над 40 години, който няма коса. – Кой ти каза това, мамо?

Ти ще се запознаеш с този художник и ще видиш, че ще го харесаш.

А и не е на 40, а е на 26... – Дано да постъпваш правилно, така ми отговори тя. Татко не взе отношение. Връщам се аз във Варна и разказвам всичко на адаша. Казвам: Марги, край. Сега трябва да го кажа на Христо Градечлиев. Днес имаме репетиция и като свършим в един, ти и аз ще минем покрай издателството. И отиваме двете, аз седя на ъгъла и във витрината виждам, че той е на прозореца. Обръщам се и му правя знак да слезе.

Идвам при теб.

Христо, Марги и вятката

Не можеше да повярва. Като ме хвана, такава синка огромна имах на ръката. Имаше „Вятка”. Метнахме се на мотора и отпрашихме към морето само двамата... Така започна нашата история и нашата много силна и голяма любов. Пренесох се с куфара в неговото ателие, а той не можеше да повярва на това, което се случва. После, когато сме си говорили, ми е казвал: Марги, аз съм се възхищавал на двама ви с Жоро. Та вие бяхте най-красивата двойка, която вървеше по варненските улици. – Ами ти се появи, какво да направя?! – смеех се аз. И му разказах, че всичко съм казала съвсем честно. Затова мога с чиста съвест пък на него да кажа.

Но колко беше хубаво!

Митко Буйноза ни беше най-добрият приятел, бяхме неразделни. Сещам се и за първата манджа, която им сготвих. Братът на Митко беше дошъл на гости, Бог да ги прости и двамата, и аз казвам: Край, Ичо, аз ще сготвя ядене, отивам да купя грах и телешко месо. А той ме гледа и вика: Тая балеринката нещо много амбициозна май... Как ще готви на пернишката печка... Защо съм решила точно това да сготвя, знам ли... Сигурно, защото това беше едно от най-вкусните ястия на моя баща. И го направих. Ядоха го с голям апетит. Получих комплименти до земята, ей така.

Как ме върна в тази години. Благодаря ти, Миле. Защото са най-хубавите ми години.

О, щастливи дни...

 

П.С. Очаквайте следващата седмица втора част на интервюто с Маргарита Градечлиева.

 

 

 

Още от категорията

Любов

Любов

„Смъртта на Николай беше трясък! Небето падна върху мен! Ванга се оказ...

4 коментар/a

Чешмеджиева на 16.12.2014 в 17:05
Маргарита Градечлиева-българската Марта Греъм! Великолепен артист и толкова фин човек! Браво ГЛАСОВЕ
Мария на 16.12.2014 в 23:37
Прелестна Маргарита!
ПУХ на 17.12.2014 в 02:32
От всички писали досега - най-позитивна и обективна!!! Въпреки превратностите, несгодите и минусите конкретно в семейство, от което произхожда, читателят съпреживява и хубавите неща. Някои хора говорят и пишат с такава неподправена злоба за годините след 1944, че заприличват на едни политкомисари, които по същия начин като коне с капаци отричаха всичко добро и позитивно преди 1944 - колко си приличат хората заслепени от ненавист... А М. Градечлиева все пак отбелязва, че само 8 години след 1944 има занимания за талантливите деца, независимо от произхода им. Сега, за жалост, могат да се развиват само талантливите деца на безумно богати или поне заможни родители - никакви детски и младежки организации за спорт, художествена самодейност и т.п. - без политическа окраска или високи такси! И в тази връзка - благословен учителят Теодоси Теодосиев от Казанлък. Поклон!!! С нетърпение очаквам втората част от разказа на неповторимата Маргарита.
Stephane на 20.12.2014 в 04:06
Щастлив съм, че сме приятели с Марги! Нейната скромност, благородство, състрадателност са невероятни. Тя винаги с радост приема всичко ново в изкуството на танца. Тя е ПЪРВАТА, която запозна професионалисти и зрители с планетата МАРТА ГРЕЪМ и това се случи в едно сложно и не особено благоприятно време за такава смела крачка. И днес, ако у нас имаме значителни успехи на територията на съвременния танц, това е благодарение на МАРГИ!

Напиши коментар