„Опитвам се да променям хората, но не с власт, а с красивото, което им давам, което те ще усетят, когато съпреживеят с мен един час или пет минути на сцената. Господ ми е дал тази власт и аз нямам нужда от повече. Стига ми това. Човек трябва да може да усети красивото, за един час да си отвори очите и да погледне на света по друг начин, да стане по-добър. Да - споделя голямата прима на българския балет - това искам - хората да стават по-добри!” Една изповед за сцената и таланта, за любовта и приятелството, за смисъла на големите и малките неща.
Красимира Колдамова: Не може да си красив на сцената, ако таиш лоши мисли в душата си

 

Мисля, че не бях симпатично дете. Нито много разговорчива, нито много усмихната. Не обичах да ме пипат, да ме целуват. В Стара Загора, където живях до второ отделение, бяха първите ми приятели. Обичахме да обикаляме улиците, когато вали дъжд, да джапаме в прахта, която вече е станала на кал, такава мека, старозагорска кал. Но дворът си спомням много хубаво. В него имаше една къща с изба, която заемаше целия долен етаж. Ходех на гроздобер и след това влизах с циганите да мачкам гроздето за шира. До голямата бъчва си имах чашка, която напълвах с шира и си пиех. Старозагорската вода не е хубава за пиене. Липсваше ми водата и затова оттогава не обичам вино.

Не си спомням баба ми да ми е чела приказки, но си спомням, че ме беше научила молитвата на Ботев. И я казвах всяка вечер. Тогава много дълбоко съм повярвала, че

Господ е в мен, в душата ми, сърцето ми.

Баба беше много добра жена. На двора имахме една много голяма кайсия, чиито клони излизаха върху покрива на една постройка. Аз се качвах горе и можех по цял ден да си стоя и да ям презрели кайсии, паднали на покрива и запечени от слънцето. Никога не ме е мъчила да ям. Не ме викаше за обяд. Но когато майка ми се прибереше, разваляше цялата тази идилия. Все казваше, че трябва да се яде. Друго да се яде, не само тия кайсии. Започваше да ми се кара, че съм щяла да падна. С баба такива проблеми нямах.

 

С майка и татко

 

Едно друго преживяване ми е останало в съзнанието. На 9-ти септември, като влизаха съветските войски  в Стара Загора, развяваха някакви червени знамена.

Същия ден бях с червена рокля. Съблякох я, закачих я на един прът и започнах да я развявам.

Настаниха в нашата къща руснаци. Имаше една жена с момченце, една година по-голямо от мен, Олег се казваше. С него палехме огън на двора и той ме пееше военни песни. За първи път чух тогава „Тьомная ноч”. Не съм била много малка, щом и досега си спомням песента...

Олег е най-първата ми любов. На колко години съм тогава?

Лесно можем да ги сметнем. Ако аз тогава съм на 6, той сигурно е бил на 7 годинки. Но беше много романтично. Гледахме звездите, той ми пееше песни, казваше ми стихове... И всичко това на руски. А аз го разбирах.

До много късни години бях много затворено и необщително дете, дори злобарче... Мисля, че не лъжех, но съм крала. И помня най-жестоката случка. Бяхме вече в София.

Много обичах да крада цветя.

Крадяхме от докторската градинка, от дворовете. Обаче един ден се увлякохме и откраднахме всичките лалета от една количка. И ни хванаха. Изглежда някой ни е проследил и дойде милиция у дома. Звънна се на вратата, баща ми отвори и чух, че питат има ли дъщеря. Веднага се сетих за какво става дума. Но нали бях малка, погледна ме милиционера и каза ... детска работа. Тръгна си. Обаче след това започна разправията. Вярно ли е? Къде са цветята? Къде са цветята? И аз ги заведох в мазето, където ми беше цветарника. Цялото мазе беше в цветя! Навън ранна пролет, а в моето царство какво ли не... Ходех тайно да им се радвам. И тогава се случи най-страшното.

Заключиха ме в мазето и изгасиха отвън осветлението.

Не разбрах колко време съм стояла така, но ми се стори цяла вечност. Пълната тъмнина просто ме съкрушаваше, всички звуци, които  чувах. Никога не съм била страхлива. Но и до ден днешен аз имам страх от тъмнината. Дори по-късно, когато трябваше на тъмно да пресека хола, имах чувството, че тъмнината ще ме пипне, ще ме хване.

Когато станах по-голяма, вече 11-12 годишна, си имах кавалер.

Разговорите ми с жени рядко вървят интересно.

Винаги ми е било интересно да общувам с момчета, с мъже. Другият пол го предпочитам. И сядахме с моя кавалер на пейка, гледахме пристанищните кораби в Бургас и си мечтаехме как той ще започне да работи на пристанището, как ще ме скрие в един съндък и как ще ни откара корабът в океана и ще ходим в други светове и държави...

На 12 г. влязох в балетното училище. Като че ли вече знаех какво ще правя. Въпреки че понякога съм искала и друго. Исках да стана актриса, да кандидатствам в театрална академия. Но тогава мои приятели ме разкандърдисаха. Казаха ми: Че ще те приемат, ще те приемат, но ще трябва да зарежеш главните си роли в операта и ще отидеш в драмата, където ще играеш винаги случинчето. Никога няма да ти дадат да играеш голяма роля, защото си дребна. И ме разкандърдисаха. Ролята на слугинчето никак не ми харесваше.

Приятелството... Избирам приятелите си от тези, които ме харесват.

Ако усетя, че човек няма хубаво отношение към мен, изключено е аз да го търся, за да му спечеля симпатията. Имах приятелка в София, Бубата, която живееше до нашата кооперация, от много хубаво и интелигентно семейство. Явно са били по-заможни от нас и и по-стара фамилия. Много я харесвах.  Много важно беше хората, с които общувах да са интересни личности. Може да не са много високо образовани, може да не са точно артисти, но да имат фантазия, да имат творческо отношение към обикновените неща, да ги виждат по-интересно.

 

Първа сценична изява по време на евакуацията в гр. Котел, 1944 г. 

 

Първото ми стъпване на сцената беше по време на бомбардировките. Баща ми го евакуираха в Котел. Ние също отидохме при него. И там на едно  тържество, играех царица - Пролет с коронка, с рокличка, ушиха ми пантофките на ръка, с мъниста отгоре. Спомням си, че по средата на танца, вместо да ръзхвърлям цветята, аз хвърлих цялата кошничка и танцувах без нея. Толкова много ми пречеше тази кошничка. Пролет без кошничка!

Но още тогава се почувствах страхотно на сцената и си казах: Тук е моето място!

Голямата ми любов е Владимир Белой - първият ми педагог в балетното училище, известен руски артист и педагог. От него разбрах що е то балет. Учихме само четири години. Имаше момичета доста по-големи от мен. Но той все към мен се обръщаше: Ну, Красимира, кажи сега каква е грешката! Кажи как трябва да се направи това движение! И аз - так, так, так... Всичко си подреждах. Викаше ми „асистента”. Хайде, асистент, виж сега твоите ученици как изпълняват това нещо, къде е грешат? 

И малкото злобарче веднага виждаше грешките на другите.

И показвах. С годините, и то с много усилия, се научих да съм добра. Да съм търпелива и добра към недостатъците на хората. Нали това е добротата - да можеш да прощаваш грешките и недостатъците?! А като по-малка се забавлявах страшно от това да видя лошото и да го кажа. И много хора около мен се радваха на това. Радваха, че мога да ухапя всеки. Даже един мой съученик в балетното училище беше пуснал слуха, че ме ухапала змия и ... умряла.

Възхищение и любов изпитвах към моя учител Владимир Белой.

Не съм много паметлива, но помня и до днес неща, които ми е казвал. И днес се опитвам да ги внушавам на моите ученици. Че не можеш на сцената да бъдеш красив, колкото и упорито да работиш, ако вътре в душата си не си красив, ако таиш лоши мисли. Може би тогава започнах да осъзнавам, че трябва да се променя, че трябва да мисля само красиви неща, че трябва да спя в красива поза. Красотата трябва да стане вътрешна необходимост, тогава тя ще излезе и навън. Много го обичах, много... Мисля, че целият клас го боготвореше.

 

 

Винаги съм страдала от това, че ми липсват пет сантиметра височина, просто съм много дребно същество. Разбира се, за балерина е по-добре да е дребна, отколкото много висока, защото трудно си намира партьор. Но

винаги съм мечтала да съм пет сантиметра по-висока и със зелени очи.

На едно турне, трябва да съм била 28 - 29 г., един уличен гледач ми каза много неща, които се сбъднаха. Каза ми, че когато навърша 35 г., животът ми ще се  смени категорично - ще мисля по друг начени, ще живея по друг начин, всичко ще бъде друго. Не можех да си представя какво може да се случи. Родих. Когато имаш дете, семейство, поемаш голям ангажимант. Едва тогава започнах да изпитвам страх да не ми се случи нещо, защото аз му трябвам на това дете. Всичко се промени в мен - характер, поведение. Благодарение на мъжа ми не се откъснах от балета. Той пое грижите на „мама”, взимаше отпуски, аз тичах да репетирам, да играя спектакли.

Не съжалявам за нищо, което съм направила. Мога да съжалявам само за нещо, което не съм успяла да направя.

Мисля, че животът в изкуството е много пълен. На 16 г. влязох в театъра. Толкова много въпроси има, когато започнеш да изграждаш един образ -  характера, човека, миналото му, какво е било, какво ще стане... Толкова много тайни имах да разгадавам около ролите си в балета.

Мисля, че няма артист, който да каже: Това ми е любимата роля. Някои смятат, че най-добрата ми роля е Жизел. Други харесваха повече ролята ми в „Лебедово езеро”. Но това бяха мнения на критиците. От чужбина  бяха най-хубавите критики, тук ме отричаха.

Публиката, слава Богу, никога не ме отрече, винаги ме е посрещала с любов. Публиката - това е голямата любов на един артист.

Красимира Колдамова в ролята на Жизел, 1967 г. 

 

Бях мразена от дирекциите, от партийните групи и от Министерството на културата. Те си имаха своя балерина, която толерираха. Тя беше тяхното дете, а аз непрекъснато излизах насреща й и доказвах, че с нещо съм по-добра. Няма да кажа името й, разбира се, но който е в балетните среди, ще се сети. Тогава

много ми се искаше да се махна от България. И го направих.  

Просто се явих на два конкурса в чужбина и на двете места ме приеха. Избрах да остана във Франция с партньора си. Там бяхме един сезон. Но не можех да си представя, че ще издигна стена зад гърба си, защото в онези времена беше изключено, ако избягаш, да се върнеш в България. Затова всичко беше законно, с много мъки, с много молби, увещания. За да ми дадат разрешение за три месеца, а после с още по-голям зор за още три. Така изкарах общо шест месеца и се върнах.

Не бях толкова луда, че да си хвърля паспорта

и да искам убежище, да зарежа тук приятелите си, родителите си. Не можех да скъсам с всичко това и да тръгна по неизвестни пътеки сама.

Чували сте за Рудолф Нуреев, известен руски балетист, който избяга. Познаваме се от времето, когато завърших Московското балетно училище. Оттогава се знаем като приятели и колеги. На фестивала във Виена, когато получихме златни медали с Ичко Лазаров, Нуреев беше с нас. През годините имахме възможност да се виждаме и да поддържаме връзка. Като бях в Париж, се виждахме по-често и след един негов спектакъл той ме извика в гримьорната си: Ще стоиш тук, докато се разгримирам! През това време при него влизаха разни хора, с различни предложения. Той отговаряше веднага: Пишете, да, ще приема това предложение. Колко плащате? Кога пътуваме? Дайте да се разпиша. Нямаше миг спокоен, за да се отпусне. Това беше едно непрекъснато напрежение в уреждане на договори, пари, кога, какво... Страшно! Нищо общо с това удоволствие, което аз изпитвам, когато си изиграя спектакъла - да ми дойдат само приятелчетата, да ми говорят хубави думи, да отидем да си пийнем по нещо. Такова напрежение! И той ми каза: Ако искаш да останеш, просто ще изиграем по един спектакъл в най-голетите театри и обезателно ще получиш договор. Но след това  трябва да можеш като мен. Видя днес какво беше! И аз се уплаших.

Категорично реших, че аз не искам така да живея живота си.

Просот не искам. В непрекъснато напрежение, непрекъсната борба и никакво чувство за спокойствие и уют. На това точно се казва „кариера”. Аз нямах сили за това. Не исках така да живея. За мен балетът е голямо удоволдствие. А и имам нужда от приятелите си.

 

Красимира Колдамова и Ичко Лазаров в "Концертни танци" на Стравински, Франция, 1969 г.

 

Разбира се, че съм имала гафове. Та това са 40 години на сцената!

Едно от първите ми изпълнения на сцената на Студентския дом, където сега е Младежкия театър, играех една вариация. Сцената е мъничка и аз, като завършвах вариацията, трябваше да стъпя. Оркестрината беше покрита с платно, добре че не съм тежка. И стъпвам на това платно

и се хлъзгам ж-ж-ж-т по платното и долу - бам на коленете на един чичко!

И като ми стана смешно, не мога да съобразя откъде да изляза по най-лесния начин.  И като маймунките - с една розова пачка бях - по платното обратно - право на сцената. Излежда е било много забавно, защото аплодисментите продължиха дълго.

Какъв човек съм? Добър човек съм. Много търпелив. Това го изисква и работата ми с децата. Казват, че съм прекалено добра , даже, че трябва да бъда по-строга с тях, но аз повече от това не мога.

Какво не харесвам? Пуша! Нямам воля да спра цигарите.

Имам вяра, че има неща по-силни от нас, които ние не виждаме, не усещаме, а те  много пъти са около нас и ни помагат. Когато съм се помолила, винаги ми е помагано. Но никога  не съм се молила за елементарни неща. Да не ми откраднат колата, например. Често имам усещане, че има някакви души, които са с мен. Усещам ги като присъствие, въпреки че не ме пипат, както тъмнината.

Ще ми се да вярвам в прераждането.

Защото през целия си живот се стремя да изгладя в себе си положителните неща и мисля, че ще бъда жалко да умрат. Ако човек успее да изгради у себе си нещо хубаво, то трябва да остане. Да се превърнеш просто в пепел, това не може да бъде...

Много сънувам. И най-често сънувам, че съм на турне и съм забравила костюма или палците. Или закъснявам, или не мога да си намеря стаята... Но имам един сън, един кошмар, който се повтаря... Преследват ме военни с пушки и танкове. И аз бягам и се крия по квартири, те ме преследват...

Два пъти сънувам как ме убиват. Разстрел беше, а аз не усещах никава болка. Гледах  смъртта си.

Видях си тялото долу проснато, и си помислих: Е, то било проста работа. Странно, нали? А никога не съм имала проблем с военни. Може би някой друг ми го е предал, знам ли... Не може всичко, което съм в момента, да се дължи само и изключително на мен. Човек идва отнякъде, с някакви заложби. Зареден отнякъде, от някого... не са само мама и татко.

Иначе страх от смъртта изпитах, когато детето ми беше болно и имаше проблеми със самолета. Имаше страхотна буря и се страхувах да не се случи нещо, защото детенцето ми е на една годинка и на кого го оставям? Иначе нямам страх от самия акт на смъртта. Веднаж по време на един полет над океана аз виждам през прозореца голямата перка на самолета, която се върти много бавно. След мако съобщиха, че има проблем с основния мотор, че няма да можем да довършим полета, но има резервни мотори, с които се връщаме на летището. Връщахме се шест часа. На някои хора започна да им прилошава от напрежение и страх. А аз - никакъв страх, никакъв! Сигурно, защото предишната нощ бях много щуряла, казах си, че последното ми желание е да си поспя. И заспах. И помолих патрньора ми да ме събуди, когато приземяваме. Той ме събуди наистина. Беше много красиво приземяване. Първо самолетът изхвърли бензина в морето, за да не избухне при приземяването. И ... такава красота! Не ми дойде на ум, че нещо лошо може да се случи.

Не съм много убедена, но си мисля, че животът е някакъв урок, който ние трябва да получим на земята, за да станем по-съвършени. И затова трябва да работи човек. Не само, за да си изкара прехраната.

Любовта... И аз като Едит Пиаф - няма живот без любов, няма! Ако престана аз да обичам, ако престанат мен да ме обичат, животът все едно ще е свършил! Тогава вече може и да се умре!

По какво съдя за това, че обичам някого? А, де! Такъв въпрос досега не съм си задавала. То е едно радостно усещане. Когато го слушаш да говори, когато го гледаш какво прави, как го прави, получаваш радост от това да си с него. А когато не си с него, чувстваш липса. Май това е...  

Какво бих поискала лично за себе си?

Пак се сетих за предвоенните песни на малкия Олег : Ако е смърт, да е мигновена, ако е рана - да не е голяма. Била съм на шест години, когато съм го чула и ми останало в главата.

Музиката ми помага да усещам по-силно вярата в себе си.

Не успях да прочета Библията. Много са дълги тези приказки. Чела съм я, но не цялата. За Христос си мисля, че е реален човек, но с такива духовни качеста, които Го парвят неземен. При идването си на земята Той е имал мисия. Вярвам в това, че Той е дал живота си за нас и много съжалявам, че лошите хора  постъпват така с Него. Но думичката „религия” вече убива вярата. Не мога да вярвам, когато един човек, на когото не вярвам, започне да ми говори с Неговите думи. Не обичам религията като форма. Вярно е, че понякога влизам в църква и паля свещ, но това става по мое желание, а не когато е някакъв ден, в който трябва да се влезе в църква.

Опитвам се да променям хората, но не с власт, а с красивото,

което им давам, което те ще усетят, когато съпреживеят с мен един час или пет минути на сцената. Господ ми е дал тази власт и аз нямам нужда от повече. Стига ми това. Човек трябва да може да усети красивото, за един час да си отвори очите и да погледне на света по друг начин, да стане по-добър. Да, това искам - хората да стават по-добри.

 

Балетно студио "Красимира Колдамова"

 

Страхотни вампирчета са тези деца, с които работя, така ме изтощават.  Каквото им кажа - правят, гледат ме в очите, но тези малките са страшни. Не ме пускат за изляза от залата. Ако не ни изгонят, те могат четири часа да искат от мен: Ами това движение, ами тази вариация да ми покажате, това сега как трябва да стане? Какво сънуват, всичко ми разказват. И много ме изтощават. Но това ми е мисията - да им дам всичко най-хубаво, което имам в душата си, познанията си за танца , за сцената...

С годините се научих да прощавам. За мен няма непростими неща. Даже забравям...

Скоро дойде няккакъв човек, който не съм виждама три-четири години и аз  му се хвърлям на врата, а мъжът ми ме гледа учудено: Защо този мръсник? - Забравих, отговарям аз. И прощавам много пъти.

Дядо ми казваше: Залудо работи, залудо не стой!

И по онова време, в което аз живях и танцувах, никога не съм питала за какъв хонорар. Интересувах се каква е сцената,как да го изтанцувам. После все нещо получавах - кога повече, кога по-малко. Но не се чувстам ограбена. Вярно е, че за един сезон в Англия си купих Volvo, а за шест години в България е изключено да си купя кола със заплатата, която получавам. Понякога съм оставала без стотинка. Друг път съм имала повече. Но не ме притеснява липсата на пари. Може би все пак важна е младостта. Парите са важни за старите хора. Те имат ужас от тях. Майка ми имаше ужас, че пенсията й няма да стигне. И сега виждам толкова възрастни хора да просят. Винаги им давам.

На какво съм собственик?

Притежамвам влюбени човешки души. Притежавам любовта на много хора. Някои са вече на небето, други са на земята.

 

​8 януари 2004 г. Юбилей 50 години на сцената
Диляна Никифорова (Черен лебед), Красимира Колдамова (Едит Пиаф) и Вяра Начева (Бял лебед)

 

Оптимист съм за бъдещето на България. Всяка страна има трудни периоди, нашите са много, но пък сигурно сме си го заслужили. Нали знаете приказката: Всеки народ си заслужава правителтвото.

Не смятам, че сме по-глупави от другите нации. Но сме мошикаджии - крадци на дребно. Андрешко стана национален герой. Такива сме... Ако можем да минем държавата, да откраднем от нея. Сякаш тя не е наша.

Имам любимо стихотворение. Майка ми учеше руски задочно, после стана учителка по руски и аз като бях край нея, тя все ми рецитираше. Цялата руска поезия и литература знам от нея. Въпреки че и после, като учих в Москва, беше страхна скука и имах много време за четене. Но още, когато беше учителка, ей такова фъстъче бях, рецитирах едно стихотворение на Лемронтов, в което се разказваше за 

самотната лодка на моряка, бурята около него, вятърът свисти, мачтата се огъва и той не знае накъде отива, и не бяга от щастието, и не отива към щаститето... Страхотно е! Това е Лермонтов!

От глупаците бягам.

Но нали ви казах, че се научих да бъда добричка. И вече не им го казвам. Научих се и да не си променям много физиономията, за да не разберат. Но ги избягвам. Няма да кажа накъде съм тръгнала. Аз си знам. (смях) За да не ме последват глупците ли? Да, това беше добре казано.

Ще давам, докато имам какво да давам. И докато има кой да го иска. Защото най-страшният момент за мен ще бъде, когато никой не може вече да поиска нещо от мен. Защото няма какво да дадеш. От дядо ми го знам:

Насила можеш да вземеш, но насила не можеш да дадеш!

Такова интервю наистина не съм правила!

 

П.П. Разговорът е проведен през 2001 г. 

 

Още от категорията

Любов

Любов

„Смъртта на Николай беше трясък! Небето падна върху мен! Ванга се оказ...

2 коментар/a

Laticia на 08.01.2014 в 03:34
Haha. I woke up down today. You\'ve chreeed me up!
Johnavon на 01.03.2014 в 19:16
Way too many QuotesChimp pick their policy contract like they cannot really care if they buy a top- or low quality merchandise. Additionally, there are individuals who behave like they have cash to burn off, as an issue of outwardly complete apathy managing cost. Actually, some insurance consumers set therefore small consideration in to buying protection which they could just also open the yellow-colored webpages to the insurance entries, shut their eyes, and stage.

Напиши коментар