"Счупените клони на дърветата лежаха по земята като замръзнали човешки фигури с протегнати нагоре ръце. Вървях и чувството, че съм част от тази опустошена природа, ме обземаше все по-силно. Не мога да кажа, че съм особено религиозен и затова не се обръщам често към Господ за съвети, но в този момент несъзнателно направих това. Погледнах към небето и изрекох: "Помогни ми Господи... Загубвам се все-повече и повече...Помогни ми да изляза от тази безпътица...". Втора част на интервюто с Петър Георгиев - Рей, което той даде специално за "Гласове".
В пустинята на изобилието

Една януарска вечер на 1991 г. кацнахме с Милена в Монреал. Носехме два куфара, $500 (взети назаем) и нямахме никаква посока. Имаше обилен снеговалеж, а температура беше –20 градуса.

Бях взел телефона на Христо (Симеонов) мой колега от ВИТИЗ и това беше нашата единствената мъждукаща надежда. За радост успяхме да се свържем с него. Той ни приюти за една седмица и ни даде ценна информация, която помогна за оцеляването ни в началото. Със социалната помощ, която получихме, наехме малък апартамент и започнахме на топло да кроим планове за бъдещето.

Тогава взех много тежко решение – да се откажа от актьорската си професия. 

Първата ни снимка като емигранти с Милена, Монреал 1991г.

Фактът, че в Монреал имаше стотици безработни артисти, които говореха английски и френски перфектно, ме накара да се разделя с илюзиите за кариера на актьор. Акцентът ми редовно щеше да ме поставя на резервната скамейка. Затова предпочетох да се оттегля. Решението ми, което в началото звучеше абсурдно, се оказа правилно. Милена много бързо, бих казал с лекота, избра своя професионален път, докато аз,

подчинен на балканския си манталитет, посолен с шопски инат,

трябваше да се лутам години наред, докато намеря вярната посока. Благодаря на Милена, че ме изтърпя през този период. Благодаря и на себе си, че не се предадох. Подобно на браилски хъш, прекарвах времето си по кафенетата – немил и недраг. Прибягвах до малка хитрост, за да пия безплатни кафета. На повечето места даваха малки карти с отпечатани шест чашки. При всяко изпиване на кафе перфорираха една чашка. Когато се съберат пет перфорирани чашки, шестото кафе е безплатно. Аз изрязвах със скалпел пет чашки точно така, сякаш са перфорирани, и всеки ден пиех безплатно кафе.

Беден човек, жив дявол. 

На някои места се шашваха как може да съм изпил пет кафета за един ден, но разчорлената ми коса и брада ме спасяваха. Даваха вид на човек под перманентно въздействие на кофеин. Ленин, докато е чакал да го командироват в Русия, по цял ден играел шах по кафенетата на Берлин и Париж. И за мен кафенетата бяха спасение. Създаваха в мен особена атмосфера, в която усещах, че духът ми е все още жив и че мисълта ми все още може да функционира. В тези кафенета написах и първата си книга „Мислителят или насаме с един живял“. Тя осмисли всички тези години на лутане, депресия и отчаяние. И се надявам рано или късно да получи признанието, което заслужава. Позволявам си да включа малка част от нея в моята изповед:

– Какво не е самота? – попита синът.
– Пътят, който извървяваш, преди да се слееш с тълпата – отговори бащата.
Синът замълча.
– Как да се върна на този път?
– Никога не се връщай. Връщането е самота.
– Но накъде да тръгна?
– Избери посока и продължи – каза бащата.
– Не виждам посока, виждам само тълпа.
– Тръгни обратно на тълпата, това е вярната посока.
Синът се замисли.
– Но ако тълпата ме смачка?
– Тръгни, тя не мачка тези, които вървят срещу нея. Тълпата мачка бавните, които вървят в нейната посока.
– Страхувам се, татко!
– Страхът е самота, синко.
– Колко много неща са самота... – промълви синът и избра посока, обратна на всички пътища.

 


На лов за Енигма, 20013 г.

Решението да започна да рисувам не дойде внезапно.

То беше резултат на дълго, бих казал, несъзнателно узряване. Историята, свързана с това решение, е странна, затова накратко ще я разкажа. През януари на 1998 г. Монреал бе опустошен от ледена буря. Градът бе изцяло парализиран, повечето дървета и електрически стълбове бяха сравнени със земята. В този период и аз се чувствах по същия начин – заплетен в кълчищата на непроходима безпътица, отчаян, без никаква конкретна представа за бъдещето... Близо до апартамента, в който живеехме, имаше огромен парк. Една януарска сутрин, скоро след бурята, излязох да се разходя в парка. Денят бе мрачен и студен, но странно защо, желанието ми да отида там бе непоколебимо. Още при влизането в парка 

пред мен се откри отчайващо тъжна гледка. 

Счупените клони на дърветата лежаха по земята като замръзнали човешки фигури с протегнати нагоре ръце. Вървях и чувството, че съм част от тази опустошена природа ме обземаше все по-силно. Не мога да кажа, че съм особено религиозен, и затова не се обръщам често към Господ за съвети, но в този момент несъзнателно направих това. Погледнах към небето и изрекох:

Помогни ми Господи... Загубвам се все повече и повече...

Помогни ми да изляза от тази безпътица... Помогни ми. Изрекох това с цялата си искреност. Почти бях забравил за това приключение, когато един ден осъзнах, че от известно време се е загнездила в съзнанието ми странна мисъл: 

Дай втори живот на умрелите дървета.

Механично си повтарях тази фраза, без изобщо да знам какво значи. Постепенно започна да звучи в съзнанието ми все по-силно и по-силно като засилващ се звук на камбана, докато не ме предизвика да й обърна внимание. Тази фраза има някакво значение! – казвах си, но изобщо нямах представа с какво е свързана.

Един ден отново изпитах желание да отида в парка без никаква конкретна причина. Просто знаех, че трябва да отида. Този път вместо изпочупени клони виждах пред себе си скулптурни фигури, красиви и изящни. Вече не беше трудно да отгатна значението на странната мисъл. Без изобщо да чакам миг повече, почти маниакално започнах да събирам клони и да ги нося вкъщи. В началото Милена бе шокирана, кухнята ни все повече се пълнеше със счупени мръсни клони, а аз все още нямах убедителен отговор защо върша това...

Докато първите скулптури се появиха на бял свят.

Те я накараха да мисли, че моето безумие не е напълно лишено от логика. Всеки ден отивах в парка и старателно събирах или пък изравях във вид на корени най-изящната дървесина. Колекцията от скулптури нарастваше бързо. Нашите приятели бяха първата зрителска аудитория. Някои от тях проявиха интерес и дори си купиха от тях. Това, че моят труд можеше да донесе и някакъв финансов доход, беше нещо, което дори не бях и помислял.

Поглед през витрината по време на изложба на Петър Георгиев - Рей, Ню Йорк, 2009 г. 

Един ден видях изхвърлени дървени мебели в много добро състояние. Помислих си: изхвърлените мебели също са умрели дървета. Защо да не им дам втори живот? И започнах да влача в мазето на блока всички що-годе сносни мебели, които намирах на улицата. Започнах да ги декорирам така, сякаш съм правил това цял живот. Почти всички приятели искаха да си купят. Наличието на финанси започна да развихря все повече творческата ми мисъл. Постепенно в съзнанието ми започнаха да се прокрадват странни изображения и аз се осмелих да ги пресъздам на платно.

Не бях докосвал четка за рисуване от ученическите си години.

По онова време бях обявен от учителката ни по рисуване за „безнадежден“, затова дори не си правех труда да влизам в часовете й. Но когато моментът назря от само себе си, отидох в магазина за художествени материали, купих боите, платната и четките, които ми трябваха, и тръгнах към дома с увереността на човек, който е завършил две художествени академии. След като нарисувах първата си картина, веднага разбрах, че някаква енергия ме води в посока, която не е случайна. Милена имаше позната, която работеше в професионална галерия. Когато й показахме първите картини, тя без колебание ги поиска и изложи в галерията.

И започна моят живот на художник.

Сега често поглеждам към небето и се усмихвам с благодарност. През 1998 г., скоро след снежната буря, се случи и нещо друго, което ме кара да поглеждам към небето с още по-голяма благодарност. Роди се нашата дъщеря Софи.

Семеен портрет, 2002 г., фотограф: Стани

Питаш ме в какво се провалих? За провали могат да мислят само хората, които са се е предали. Всички останали имаме втори шанс.

Най-мъдрата и поучителна история, която съм чувал?

Дали е най-мъдрата, не знам, но е поучителна, поне за мен...

Когато след замразяващ студ настъпи внезапно затопляне, внимавайте за падащи висулки!


Назад в Бъдещето", 2013 г.

 

Петър Георгиев - Рей (дясно) със семейството си и американския критик Кен Мофет по време на откриване на негова изложба в Ню Йорк, 2009 г.

Софи, дъщерята на Петър и Милена

х х  х 

П.С. Поради проявения от читателите на "Гласове" интерес  към творчеството на Петър Георгиев – Рей, публикуваме неговия разказ „Полет”, който той специално избра за тях. Разказът е публикуван през 2013 г. в 4 брой на списание "Пламък" и 5 брой на списание "Културна палитра", Перник
 

Полет

Подредени като за снимка, децата не откъсваха погледи от камиона, който спря пред единствения магазин в селището. Подобно зле дирижиран оркестър, те звучно подсмърчаха в равноделен такт и ако човек се вслушваше по-внимателно, щеше да открие игривата мелодия на полката. Някои от децата бяха наистина хремави и подсмърчаха по принуда, но по-голямата част правеха това по навик. Най-напред, сякаш изпълняващ първа цигулка, стоеше малкият Вито. Той виртуозно прокара ръка по струните на сополивото си носле и издаде брилянтен звук в ла минор. Като че ли да го поздрави за това, вятърът се опита да раздвижи перчема му, но не успя.Пръчковидната коса, наежена и остра, не се поддаваше на никакви гребени или безобидни на пръв поглед подухвания. Вито бръкна в джобовете на извехтелите си панталонки и с кръгови движения на ръцете започна да ги повдига нагоре. Поне два номера по-големи, по всичко личеше, че оригиналният им собственик бе брат му. Другите дрехи, които се развяваха около тялото му, също не бяха неговият размер, но затова пък в безупречната им чистота нямаше никакво съмнение, даже бе правен опит за съчетаване на цветовете. Вито леко присви чело, двете чертички между очите станаха по-дълбоки и придадоха на лицето му сериозност и решимост. Винаги, когато гледаше така, или бе много ядосан, или вземаше някакво важно решение. Децата му се надсмиваха за износените дрешки, обаче от този поглед те се плашеха и му завиждаха за него. Вито бе много горд от това, защото този поглед си беше само негов, той бе оригиналният му собственик. Вестта, че камионът е пристигнал, свари двете враждуващи банди в момент на тежко сражение. Бандата, в която Вито членуваше, губеше позиции и идването на камиона ги избави от голям срам, защото мигновено битката бе прекратена и захвърляйки дървените мечове всички с бесен спринт се понесоха към магазина. След дълги наблюдения и равносметки Вито установи, че причината за последните им поражения бе липсата на твърда ръка, която да ги ръководи. Настоящият им главатар бе слаб стратег и не достатъчно смел, но най-лошото бе, че е малко и изменник, защото винаги, когато майка му се провикваше с дрезгавия си глас, покатерена на голямата круша в двора им, за да се чува по-добре, той веднага зарязваше бойното поле и хукваше към къщи. Това Вито никога нямаше да направи. Не майка му, даже баща му да го викаше – първо трябваше да доведе битката до победен край, след туй с почести и слава щеше да се подложи безстрашно под бащините шамари. Много често, почти без поводи, той попадаше между тези шамари и това започна да му досажда, затова си обеща, че след два месеца, когато навърши шест годинки ще предприеме нещо по този въпрос.

Единственият човек, който обичаше Вито и който вярваше, че от него „ще стане ЧОВЕК“, бе майка му. Той я обожаваше. И когато някой се опитваше да каже нещо лошо за нея, чертичките между очите му ставаха най-дълбоки, погледът най-свиреп, а юмручетата най-здраво стиснати. 

Една вечер... тази вечер Вито никога нямаше да забрави, защото тогава нещо в него се пречупи, тогава едната от чертичките между очите му се превърна в малка, почти незабележима бръчица. Тогава за пръв път изпита желание да избяга от къщи и да изкачи планината, която обграждаше селището, за да види дали наистина светът свършва зад нея, както твърдяха другите деца. Същата тази вечер баща му се прибра пиян и без никаква причина започна да бие майка му. Биеше я зверски, безмилостно. В началото Вито бе като вкаменен, но бързо се съвзе, огледа се, съзря точилката, с която баба му виеше хубава баница, сграбчи я и я стовари върху главата на баща си. Бащата бавно се обърна и когато срещнаха погледите си, Вито за миг изпита страх, но само за миг, след това набра кураж и го погледна с неговия си поглед, от който всички деца се страхуваха. В този момент, като че едната от бръчиците се залепи там, на челото му, завинаги.

Всъщност причината двете банди да се стекат пред магазина, не бе спрелият камион, а новите велосипеди, които докараха с него. Магазинът се помещаваше в порутена двуетажна сграда, където продаваха всичко, което въобще достигаше до това запуснато място. Велосипедите бяха само три. Два от тях беше ясно кой ще ги купи. Първото щеше да е за детето на свещеника, защото беше болно и той търсеше всяка възможност да му достави радост. Второто отиваше в лапите на дъщерята на кмета, който се гордееше с това, че е най-богатият човек в селището и демонстративно купуваше всичко, което дъщеря му пожелаеше. Но третото?... Кой ли ще бъде щастливецът? Този въпрос беше в главите на всички деца. Кой ли?... Вито знаеше, че има много малки шансове, първо, защото бяха бедни и второ, защото в момента само баба му си беше вкъщи, а тя е майка на баща му и особено след онзи случай с точилката, вече изобщо не прикриваше омразата си към "този малък уличник", както го наричаше тя. Децата стояха захласнати до момента, в който велосипедите бяха внесени в магазина и насъбрали малко надежда и много обещания за послушание, едно по едно започнаха да се разотиват по домовете си, за да опитат късмета си.

Дядото на Вито беше умрял от алкохолизъм два месеца преди да се роди малкият Вито. Стария Вито го помннеха с три неща. – обичал да пие, имал най-големите мустаци в района и мразел жена си, тоест бабата на малкия Вито. Две от нещата малкият не можеше да разбере – защо дядо му толкова е пиел и защо е имал най-големите мустаци, но затова, че е мразел жена си, той напълно го разбираше. Просмукана от скъперничество, тя всяваше само раздори и неприятности и даже на два пъти бе изкълчвала дясната ръка на малкия Вито „при опит да го изведе на разходка“ – както твърдеше. Малкият не можеше да й прости това, защото какъв главатар ще бъде с болна дясна ръка... ми нали с нея ще трябва да си извоюва главатарското място. Но какво разбираше баба му от тези тъй сложни материи. Наближавайки старата им къща, Вито спря и впери поглед в дясната си ръка. Тя, като потърпевша, и то на два пъти, му вдъхна надежда. Той загъна ръкава почти до лакът и започна усърдно да придава на ръката си вид на леко парализирана.

 – Пак ли ще ми се преструваш?! – като мълния го обгори гласът на баба му, която бе проточила врат през отворения прозорец в кухнята.
 – Всичко е загубено – отчаяно измърмори Вито, спусна ръкава върху ръката си и с тежка въздишка продължи пътя към къщи, като тайно се надяваше „старата“ да запази традицията, възлагайки му работа, и след като види, че той я изпълнява с най-голяма готовност – дано поне това да я трогне. 
– Я донеси малко въглища! – отново се провикна тя. 
Приятна тръпка премина по тялото на Вито и без да губи секунда даже, се стрелна към мазето, където държаха въглищата, напълни кофата догоре, нещо, което никога досега не бе правил и я повлече към провесения нос на баба си.
– Колко си бил работлив! – промърмори тя, след като той постави кофата до горящата печка. 
– Нещо друго? – каза Вито. – в очите му имаше готовност и себеотрицание. Той за първи път в живота си отправяше този въпрос към баба си, но въпреки това успя да го изрече убедително и достоверно.
– Нахрани кокошките! – отговори малко по-дружелюбно тя. 
Малкият грабна храната и с два скока се намери при тях. Те шумно отскочиха встрани, защото знаеха, че винаги, когато ги храни, не пропускаше и възможността да ги замерва с какво ли не. Но сега бе различно, внимателно, любящо дори, той поднесе чинията с просо и така мило ги гледаше... След като усети, че баба му прибра зоркия си поглед от прозореца, той заканително им поклати глава и с един скок се намери под „провисналия навес“ – така той наричаше носа на баба си, когато бяха във война, разбира се. Сега в този нос той като че намираше и някакъв чар. 
– Нещо друго? – подканящо повтори той, на пръв поглед с най-добро чувство. Но тук изглежда прекали, защото баба му се прицели в него с подозрителен поглед.
– Ти... май ще искаш нещо от мен? 
„Това е моментът!“ – си каза Вито и напрегна сили, за да прояви най-висша форма на
артистичност. Като пикиращ самолет премина разстоянието, което ги дели, спря аварийно на няколко сантиметра от нея и се опита да я погледне любящо.
– Бабо, много ще те слушам! До края на живота ти ще те слушам! – усети, че направи гаф.
Бабата смръщи вежди и заканително рече:
– Ти май се надяваш да не ме слушаш много дълго! 
Вито наведе глава, всички майсторства го напуснаха, очите му се напълниха със сълзи: 
– Бабо, толкова ми се иска да го имам... знаеш ли колко е бързо?!... Мила бабо, купи ми го, ще те слушам завинаги! – тук той наистина бе откровен и наистина бе разплакан. От дълго време в селището се говореше за тези велосипеди, но все не ги докарваха и голямата тръпка на очакване при децата, бе заменена с неприятно усещане при родителите, неприятното усещане от това, че ще трябва да отказват. Бабата се вгледа в разплаканото лице, все повече и повече проникваше зад тези детски очи. Какво ли искаше да открие там? Какво ли?... Бавно тя влезе в стаята си, след миг се появи с банкнота в ръка... и пак не откъсваше поглед от тези разплакани очи – какво ли откриваше? Може би други познати очи, на хора, които са я наранявали, мразели. Може би откриваше очите на своя съпруг, очите на своя пропаднал син... Колко болка й бяха донесли тези очи и сега бе моментът да направи това, което отдавна искаше. Тя пъхна банкнотата в ръчичката на Вито и почти шепнейки каза: 
– Отиди да го купиш. 
Малкият не можеше да повярва, скочи в обятията й, нещо задави гърлото му, стисна здраво банкнотата и изскочи навън. Вито ридаеше, не от слабост – ридаеше от вина, ридаеше за прошка, за такава прошка, каквато той даваше в момента. Прощаваше за шамарите, които бе получил, за изкълчванията, за болките. Прощаваше на всички за всичко и най-вече на баба си. След миг само той щеше да се спусне с новото си колело от най-високото място на хълма, откъдето никой не се бе пускал. Настъпи моментът, в който категорично и завинаги ще докаже, че е най-безстрашният.

Вито, като че не стъпваше на земята. С всяка крачка се извисяваше все по-високо и по-високо, разпери ръце и... полетя. Издигна се над всички къщи, пътища, хора. Колко по-различно изглеждаха сега пред погледа му. Ето я тяхната къща, съвсем не изглеждаше толкова схлупена и потискаща, а пък планината – колко беше величествена, цветята в градините бяха толкова красиви и ухайни, а той почти не ги бе забелязал досега. Колкото повече се извисяваше, толкова повече съмненията, които бе натрупал – отпадаха. Съмнения към себе си, към близки хора, към чувства. Никога досега не се бе чувствал по-уверен и никога погледите, които срещаше, не са били по-усмихнати, дружелюбни. В този момент на полет Вито здраво стискаше банкнотата. Тази банкнота, която бабата пъхна в ръката му и която той даже не погледна. Тази банкнота, която имаше толкова малка стойност, че можеше да стигне за два килограма картофи. Тази банкнота, с която никога не можеше да си купи колело.

Всички деца се бяха събрали пред магазина и със затаен дъх наблюдаваха приближаването на Вито. Те впериха поглед в стиснатата му дясна ръка и си дадоха отговор – Вито, най-малкият, за когото даже и не помисляха, че може да успее, е успял. „Вито е успял! Вито успя!“ – тази мисъл се четеше в очите на всички. Ах, как завиждаха... как му завиждаха. Но и как му се възхищаваха, защото все някой успя, защото колелото няма да е в магазина и те може би щяха да имат шанса да го докоснат. Строени като за почест, двете банди почтително направиха място на Вито да влезе в магазина и мълчешком го последваха, като че беше техният главатар, единственият и най-достойният. Ликуващо, Вито се приближи до касата, повдигна се на пръсти и под десетките погледи разтвори ръка, за да подаде банкнотата. Тази банкнота, която можеше да стигне само за едно отмъщение.

1992 г., Монреал

 

Първа част на интервюто с Петър Георгиев – Рей можете да прочетете на адрес: 

http://glasove.com/vutreshni-glasove/44492-petyr-georgiev---rej-moreto-e-do-kolene

 

 

Още от категорията

10 коментар/a

Geogiev на 02.12.2014 в 19:20
pozdravlenia PETER! nai setne niakoi uspial. istinkski USPIAL! pozdravlenia GLASOVE!
инж. Оракул Неврокопски на 02.12.2014 в 19:30
Поздравления за Гласове. Най-накрая нещо смислено от поредицата емигрантски изповеди.
коко на 02.12.2014 в 22:10
Рей, нямаш друг избор. При такава жена, а и ти в никакъв случай не си по-долу от нея, не можеш да не успееш. Трябва да бъдеш ти. Картините ти са чудесни! Бъдете здрави и вземете, че направете още едно дете, ако можете, разбира се, защото в Булгаристан не можем да помислим за повече от едно. Каквито години се зареждат напред - Господ да ни е на помощ. Благодарности и на \"Гласове\". Доставихте ми удоволствие с тези два материала.
Яна К. на 02.12.2014 в 22:21
Трогателно. Изповедта на Петър ни лишава от оправдания!
Е. Христов на 05.12.2014 в 09:09
Радвам се, че най-после, \"Гласове\" откриха своята ЗВЕЗДА. След прочитането на интервюто и разказа, се чувствам обогатен! Благодаря.
георги милев на 09.12.2014 в 21:32
Много талантлив човек!
Тодор Иванов на 11.12.2014 в 22:58
Съчетаването на уникален талант с уникален житейски път. Каква по-добра рецепта за успех?! На добър час Рей!
Anna K. на 18.12.2014 в 06:34
Blagodaria! Dostaviha vi mi goliamo udovolstvie i dvata materiala! Prekrasni kartini! Mnogo emocionalna i dalboka proza! Jelaia zdrave i oshte mnogo uspehi na Peter!
prosto jena на 23.08.2016 в 18:30
Pokartitelno,krasivo.Edna istinska biografia,na koiato da se poklonish.....
Атанасов на 23.08.2016 в 21:23
Петър Георгиев - Рей е талантлив.

Напиши коментар