На едно от последните представления на "Психоза 4,48" нещо ми стана, имах чувството, че ще припадна, ще падна, затова просто легнах на сцената, но продължих да говоря на микрофона. Хората си мислеха, че това е някакво страхотно решение... И шоуто продължи. Аз лежах на земята и говорех на микрофона. Мислех, че ще умра! А хората се смееха. След това казаха, че е било страхотно. По същото време репетирах с Грети, играех Марина Цветаева, която също се самоубива. И се събраха темите на велики самоубийци, което ме натовари повече, отколкото можех да понеса. Защото, когато играеш, когато влезеш в чужд образ, ти играеш със собственото си Аз, експериментираш с него, с личността си. Като по-млада големите, силни роли ме дестабилизираха. Днес като че ли управлявам този процес. Втора част от интервюто със Снежина Петрова.
Снежина Петрова – актьор с душа и мисъл и с тяло на „марионетка“
фотография: Иван Дончев

Във ВИТИЗ ни наричаха „секта“, защото бяхме отделени в друга сграда и учехме по различна програма. По късно разбрах, че големите открития в театъра са правени от т.нар. „театрални комуни“. Е, ние не направихме открития, но пък станахме част от ТР “СФУМАТО“. През лятото ходехме на фолклорни експедиции – в с. Раковица, Видинско, и в едно турско село, близо до Исперих. Интервюирахме хората, събирахме и записвахме техни истории, спомени и легенди. Сега разбирам, че сме усвоявали стратегии на документалния и антропологическия театър,

но сме били незрели и недостатъчно информирани, за да го разберем.  

За съжаление не „интервюирах“ собствените си баби и дядовци, но в обучението ни в експерименталния клас Грети много често ни говореше за теорията на Юнг за архетипа, за колективното несъзнавано като част от психиката ни и за това, че актьорската природа може да отключва и да работи с тези кодове. Дълго време това ми звучеше теоретично. Но на първата ми репетиция в НТ “Иван Вазов“ в „Суматоха“ на Иван Добчев трябваше да запея народна песен. От малка имах проблем с пеенето, получих комплекс още в детската градина, когато учителката ме чукна по главата с пръчка и ми каза да спра, защото пея фалшиво. И аз млъкнах за много години. Но на репетицията нямах право на страх – казах си: Или запяваш, или си тръгваш.  Знаех текста на една шопска песен. Затворих очи и отворих гърло. Изведнъж чух не моя глас, чух орнаменти, които не съм учила – провикване, разтрисане и т.н.

И взе, че тази моя баба шопкиня, която никога не съм чувала да пее, се обади в мен. И запя през моето гърло.

Така разбрах Юнг.

В Исперих се запознах с имама, помня как седяхме на неговия чардак, на турско кафе, и си говорехме за произхода на света. И той ми разказваше как е станало това според тяхната религия, разбира се. Разпитвахме много туркини, от които трябваше да научим повече за техните погребалните обичаи. Те не говореха български, но ни каниха в къщите си, винаги с турско кафе, разговаряхме с ръце, с очи, а понякога използвахме децата за преводачи. Изпивах по десет кафета на ден. И беше страхотно. Помня продавача на семки в едно от селата. Беше истински мъдрец, гений! Какъвто и въпрос да му зададеш – защо мухата е муха или какво представлява изгревът на слънцето, той на момента измисляше мит за това. А продаваше семки... И може би това са въпросите, които трябва по-често да си задаваме. Не от коя партия си, а какво според теб представляват денят и нощта? Но и аз, Миле, не мога да ти отговоря не тези въпроси. Аз съм обременена с информация и пълна с клишета.

Трябва да питаш чистите умове за това – продавачите на семки и децата, те знаят!
 

В ролята на София Андреевна, съпругата на Толстой, авторски спектакъл на Иван Добчев

 

За първи път стъпих на професионална сцена в Народния театър, когато „Сфумато” се помещаваше там. Бях все още студентка, когато започнах да играя в „Не-Аз” на Бекет и „Надежда Сляпата” на Боян Папазов. Беше истинска благословия, че получих възможност още втората година във ВИТИЗ да работя текст на Бекет, който много ме вълнуваше и който много пъти след това изпълнявах – „Не-Аз“.  Правихме го и за радиото, и като спектакъл, и като пърформанс, през различни форми мина този текст. На едно ателие в "Сфумато" изпълних текста сама, беше нещо като четене. И тогава преживях едно от „чудесата“ в моя театрален опит – тотално случване на текст, свързване с публиката в колективно преживяване и работа във вокални и емоционални регистри, които надхвърлят моите граници. Разбира се, такива моменти обикновено не могат да се документират – ако има камера, батерията й свършва, ако има запис, нещо се случва и гласа го няма. Остават само живите свидетели. И моят спомен, че театърът е машина за трансформиране на времето, с която можеш да пътуваш в човешката история. Разбира се, такъв тип преживяване се случва рядко. То идва, за да ни припомни, че театърът е ЖИВО изкуство и понякога е нужен само актьор, текст и публика.  И няколко години труд, разбира се. Защото за първи път работих текста на Бекет през 1992 г., а „чудото“ се случи през 2013 г. Сега преподавам „Не-Аз“ още през първата година на студентите си в НБУ. Може и да нямат друга възможност след това.

Бекет е голям лукс! Библия за театъра.

Последваха най-различни проекти и срещи. Имах шанс да работя с едни от най-стойностните режисьори – със Стоян Камбарев, Грети и Иван, Теди Москов, Явор (Гърдев), Галин (Стоев), Лилия Абаджиева, Юри Бутусов, Младен Киселов. И разбира се, Деси Шпатова, която изигра голяма роля в творческия ми живот.

Срещнахме се в един проект в Сливенския театър малко след завършването на Академията. Тя идваше от друга школа, беше учила при доц. Възкресия Вихърова и знаеше методи и техники, за които не бях и чувала. Докато аз правех моите сцени, тя стоеше отстрани и ми даваше идеи, които веднага заработваха. До този момент не бях имала такава среща в театъра. С човек, който стои отстрани и може да продължи и обогати всяка моя мисъл и предложение. Мисля, че през обучението ни при различни преподаватели и школи в нашата работа се срещнаха и различни театрални методологии. Странното е, че 20 години по-късно аз отидох именно в НБУ да преподавам и да продължа това сближаване на школите в обучението по актьорско майсторство.  

Актьор с душа и мисъл и с тяло на „марионетка“.  

Беше абсолютно ново за мен, нов вид симбиоза. И решихме, че можем да опитаме да влезем в тези роли – на режисьор и актьор, да се опитаме да работим заедно. В проектите, които Деси правеше с мое участие през годините, ми помагаше да се развия, да обогатявам  средствата си, да бъда безотговорна и смела в актьорските си предложения. Това е голям шанс.

 

С Деян Донков в "Опасни връзки", реж. Десислава Шпатова


Първият проект, който направихме заедно, беше с пари назаем от приятели. Тогава Деси покани Койна (Русева), Стефан Вълдобрев и Деян (Донков). Вие с Калинка пък ни ушихте костюмите, а Рашко (Младенов) пусна този проект – „Една любов на Жуан”, в Сатиричния театър. Последва „Опасни връзки”, пак в Сатирата, където Рашко отново ни даде сцена. Как го направи, не знам... Много ни помогна. Тогава за „Опасни връзки” Динката  (Деян Донков) взе първия си „Аскеер“, Васко (Васил Йонков) взе „Аскеер“ за костюми, а аз бях номинирана за главна женска роля. Така започнахме. И прекарах 10 години от живота си в абсолютна творческа свобода. През този период съм получавала различни покани, включително и за назначение в Народния театър, но аз отказвах. Чувствах се прекрасно, защото можехме да правим това, което искаме. Естествено за 10 години човек се уморява, отчайва се... Защото ние не успяхме да организираме работата си така, че да можем да печелим, да живеем от това. Много хора като че ли се справят по-успешно, но те са фокусирани да работят с институции, да преговарят.

А аз нямах нагласата, нито мисленето и енергия да водя тази битка.

Един от ключовите спектакли беше „Психоза 4,48”, който Деси направи заедно с мен и Иво Димчев, а по-късно на негово място влезе Слави (Велислав Павлов). Този текст, както и текстовете на Бекет, сменя театралния код. Разбираш, че театърът може да се състои и по други закони. Разбираш, че в театъра текстът може да се състои само от поредица от думи, от форма на бълнуване – „блясък, плясък, плисък, пламък, сблъсък“... Имахме много време за репетиции – около 4 месеца, направихме няколко версии, оголвахме, оголвахме. Докато стигнахме до минимализма. За мен това е един от най-скъпите ми проекти. И мисля, че е докоснал всеки, който го е гледал, че е останал в съзнанието му, че е направил важна промяна. Но един ден помолих Деси да спре представлението.

Текстът на Сара Кейн визира мисълта за самоубийство.

 

С Иво Димчев в "Психоза 4,48", реж. Десислава Шпатова

За съжаление след това тя го и извършва. Същата година почина баща ми и аз го свързах и с неговата смърт. Заработиха всички мотори, за да има плътност този текст и този спектакъл. Играхме го няколко години, но дойде момент, в който просто вече не можех... На едно от представленията нещо ми стана, загубих сили да стоя права по време на един от монолозите. Имах чувството, че ще припадна, ще падна, затова просто легнах на сцената, но продължих да говоря на микрофона. Хората си мислеха, че това е някакво страхотно решение... И шоуто продължи. Аз лежах на земята и говорех на микрофона. Мислех, че ще умра! А хората се смееха. След това казаха, че е било страхотно. По същото време репетирах с Грети, играех Марина Цветаева, която също се самоубива. И се събраха темите на велики самоубийци, което ме натовари повече, отколкото можех да понеса. Защото, когато играеш,

когато влезеш в чужд образ, ти играеш със собственото си Аз,

експериментираш с него, с личността си. Като по-млада големите, силни роли ме дестабилизираха. Днес  като че ли управлявам този процес. Но и това може да е илюзия. И не знам кога ще дойдат последствията... Когато играя Аркадина например влизам в ролята на жена, успяла в кариерата си, но неуспяла като майка. Това е голяма тема за повечето съвременни жени – изборът между семейството и професията, между личния живот, между любовта  и детето. Това е „бермудският триъгълник“ на всяка съвременна жена. И моята героиня катастрофира в него. През Аркадина аз тествам себе си. Много често този текст като бумеранг се завръща при мен, в моя живот.

 

Снежина Петрова (Аркадина) и Ованес Торосян в "Чайка", реж. Явор Гърдев

 

Друга важна среща на сцената беше със Стоян Камбарев.

Беше гледал „Една любов на Жуан”, дойде при мен и ми каза: Ти ще бъдеш моята Маша. Но реално се срещнахме по време на репетициите, когато той вече беше болен и правеше „Три сестри”. Знаехме, че това е последният му спектакъл. И аз го пощадих, не го занимавах със себе си. Внимавах, колкото сили имаше за мен – толкова. Но той беше в ситуация... почти на светец, който оставя своя завет под формата на спектакъл. И този проект беше свързан със смъртта. С неговите прозрения за това какво може би ще бъде „там”. Играех с черна рокля, която изпрах в деня на премиерата и прострях на балкона. Дойде страшна буря, аз наблюдавах от прозореца на таванската си стая короните на дърветата и видях един черен парцал да лети в небето. Казах си: Ей, на някой му отхвърчаха дрехите! След време, когато отидох, за да прибера прането, разбрах че „черният парцал” е бил моята рокля за премиерата. Отчаяна слязох до долу да я търся. И виждам – роклята кацнала върху моята кола. Вихърът, който я е носил в небесата, я е свалил точно там. Сега, как да не вярваш, че има нещо повече от това, за което знаем. 


С Владимир Пенев в "Гълъбът", реж. Десислава Шпатова

 

Има още една подобна случка. Репетирахме „Гълъбът” с Владо (Пенев), също ключов спектакъл, който Деси построи така, че аз да работя без думи. Текстът беше изцяло във Владо, аз трябваше да му партнирам, без да говоря, само през действия – поредно страхотно актьорско предизвикателство за мен. Мисля, че за тази роля получих „Икар“. Няма значение. Беше труден период, репетирах паралелно и „Приятно страшно”, чаках и второто си дете. И една сутрин тръгвам за репетиция, виждам, че на капака на колата е кацнал гълъб. Включих двигателя, като очаквах той да излети, но не, той не изхвърча, а пропътува разстоянието от нас до Народния театър като статуетка върху капака на колата. Казах си: Ето, този  гълъб неслучайно ми е кацнал на колата.

Понякога нещо невидимо ти дава сили да продължиш.

Много пъти, когато  вътрешно съм се отказвала и съм си мислела, че не мога повече, че може би трябва да се откажа от тази професия, е идвала на помощ тази невидима сила. Скоро ми се случи, влизам да пазарувам в един хипермаркет в гореописаното състояние. До мен приближи момче и ми каза: Гледам всеки спектакъл на Теди Москов „Каквато ти ме искаш”. Искам да Ви кажа да не се предавате! (В този текст на Пирандело се казва: Аз трябва да се махна от всичко, от всички, от мен самата! Бързо, бързо, бързо, не мога повече така!) Моля ви, не се махайте, може да ви се иска... Но вие сте страшно важна за нас, това, че сме в България и ви има, е част от мотивацията ние да живеем тук. Точно това трябваше да чуя в този момент. И се питам сега, провидение ли е това, как така ми се пращат сили отвън, за да продължа. И е много интересен този свят. И това занимание с театър – как взима и как дава.

 

С Илиана Коджабашева в "Каквато ти ме искаш", реж. Теди Москов

Но никога не съм искала да ставам преподавател. Цветана (Манева) го реши.

Един ден ми каза: Идваш да преподаваш! – Абсурд, отговорих ѝ – аз нямам самочувствие. Всички мои колеги, които сега аз каня, така започват: Нямам самочувствие, че нещо знам, че нещо мога да предам. Знам, че такъв ще е отговорът на всеки сериозен човек. Но Цветана настоя: Ела, ела, моля те, опитай, мисля, че има какво да направиш. И вече мога да кажа, че имам опит, имам дори нещо като метод, който може би скоро ще взема и да опиша, ако успея да завърша докторантурата си тази година.

По същото време Деси планираше „Кафе и цигари”, първия ни независим проект след дълга пауза. Това беше и спектакълът, който Митко Гочев видя първо. После гледа и „Психоза 4,48” и стана наш близък приятел и следващ важен учител в театъра. Не искам по никакъв начин да спекулирам с неговото име, но се надявахме, че някой ден може и да работим заедно. Не било писано.  

 

Илка Зафирова, Снежина Петрова, Симона Костова, Стоян Младенов и Диана Спасова в "Кафе и цигари", реж. Десислава Шпатова

 

Но да се върнем... Цветана ме покани и аз приех. Реших да започна по същата схема със студентите, по която Деси щеше да работи „Кафе и цигари”. И се получи нещо много хубаво. Но не очаквах, че този процес е толкова изтощаващ. Преподаването е обмен на вампирски енергии.  Но продължих, защото разбрах, че мога да съм полезна на студентите. И в момента ми е много интересно.

Това, което искам да извадя от студентите си, са възможностите и начините да употребяват себе си в ролята, да „разширяват“ себе си през ролята. Защото техните граници са много по-големи, отколкото представата им за роля. Както казва Хайнер Мюлер в „Хамлетмашина“: Аз съм базата с данни. Ролята е илюзия, в която, ако не влезеш с плът и кръв, тя си остава схема на човек. А когато влезеш с личността си, със своя багаж, тогава ролята става нещо живо. И аз извървявам този път с тях – пътя навътре, към себе си. Знам, че повечето хора идват, за да играят представи за други хора, които им се струват много интересни, по-интересни от тях самите. А аз се опитвам да ги върна обратно, да ги обърна, да разберат, че те самите са страшно интересни с това, което са преживели, с това, което знаят. Че на тях може да им се струва малко и незначително, но то е уникално. Това трябва да експонират през текстове, образи и роли.

 

Пътуващ семинар в Крайова, 2015 г. 
 

Миналата година започнахме с първи курс работа върху бял стих. Силвия Чолева има голяма заслуга за това. През нейната поезия, през авторите, с които ме запозна, през нашата обща работа върху един театрален и радиопроект по нейни стихове. Ключовото в белия стих са мисленето и вътрешният ритъм, защото някои смисли се образуват в паузата, в неизказаното. Когато работя със студентите бял стих, ги уча на това как да забавят темпото, да навлязат в размисъл, в анализ, не в чувства. В началото бях много отчаяна, защото разбрах, че ще ми се наложи да превеждам смисъла на думи, който на мен ми се струва очевиден. Ставаше въпрос за по-сложните и големи теми, свързани със смъртта, с житейската реализация на човека. Но постепенно, с много  търпение и много работа, извървяхме този път заедно. И накрая се случи нещо много красиво, роди се пред очите ми такова, каквото трябва  да бъде.

Пред мен стояха мъдреци, които говореха мъдри думи и ги разбираха и вярваха в тях.

И аз си отдъхнах, защото бях успяла да ги науча да бъдат на това ниво на текста, да мислят и чувстват живота по този начин. Всъщност цял един семестър съм им обяснявала живота такъв, какъвто аз го разбирам, какъвто авторът го разбира. Защото, когато нямаш своя версия за  живота, не можеш да кажеш и белия стих, да му се не види... Защото белият стих е концентрат, обобщение на всички въпроси и отговори.

 

 

Със студентите след премиерата на "Ела, легни върху мен" по стихове на Силвия Чолева

От няколко години се занимавам и с административна работа, станах ръководител на департамент „Театър“ в НБУ, пиша учебни програми, социални и творчески проекти, боря се за реални стажове на студентите, организираме пътуващи семинари, гост-преподаватели от чужбина, участие на международни форуми. И мисля, че много ми дойде. Понякога моите деца ми казват: Спри да говориш за тези студенти, спри да ги наричаш „децата”!

Те не са ти деца! Ние сме твоите деца!

Но пък има много интересна връзка между моите студенти и моите деца. Защото при всяка възможност за проекти и пътувания, когато мога, взимам моите деца и студентите ми ги отглеждат. Нали Франсоаз Долто казва: Отглеждайки чуждите деца, може би възпитаваш своите. Ако това е вярно, може би съм си свършила работата. Но като че ли не е толкова вярно. Защото твоите деца имат нужда от теб, от цялата твоя енергия. И сега съм толкова разколебана точно какво да върша. Има много неща, с които искам да се захвана сериозно, а аз само опитвам – оттук, оттам, пък това, пък онова, пък и с международна дейност се занимавам.

 

"Двама бедни румънци, говорещи полски”, реж. Десислава Шпатова


В нашето затворено общество, в което хората не пътуват, няма как споделим театъра си.

А аз полагам усилия, защото вярвам, че трябва да сме в световния контекст, да пътуваме, да играем, да проверим къде сме, т.е. да има някакъв фийдбек. С последния спектакъл, на който станах продуцент, „Двама бедни румънци, говорещи полски”, който Деси направи с мои студенти, ходихме до Бърно, скоро се върнахме от Сибиу. И съм много щастлива с това представление. В Сибиу за пет дни видях целия световен театър на едно място. Бях взела със себе си малкия ми син, който на седем годинки видя госпъл, фламенко, театър НО, дори се запозна с Тим Робинс. Бяхме на купона и аз го питам:

Искаш ли са се запознаеш с Тим Робинс? – Да, искам!

И докато се обърна, видях, че той е застанал в центъра на тяхната елитна групичка и нанася кроше в корема на голямата ходивудска звезда. Суперуспешна стратегия – всички се занимаваха с него и му се възхищаваха!


Миналата година реших, че трябва да се кача с децата на връх Вихрен, защото смятам, че трябва да споделя с тях това преживяване – планината. И събрах сили за една такава битка със себе си, с тях и с природата. Няколко дни им говорех, подготвях ги, визуализирахме тази победа. И тръгнахме! Прогнозите бяха за „леки превалявания”, които естествено преминаха в страховита буря. Вървяхме по пътя надолу в порой и гръмотевици. Тогава единият от двамата ме помоли да спра веднага гръмотевиците. До този момент те вярваха, че майката има такава сила, че може да спре гръмотевиците. Разделиха се набързо с тази илюзия, дори се опитаха да се отрекат от Бог. Защото, преди да тръгнем, спряхме в църквата, където запалихме свещичка, за да се помолим всичко да е наред с нашето качване на Вихрен. Но ето, бурята ни връхлетя и те уплашени и отчаяни крещяха:  

Ти ни излъга! Бог няма! Спри бурята, мамо! Ще умрем!

А аз им отговорих: Има Бог! И ние ще слезем живи и здрави, ако вървите. По пътя ни настигнаха две момчета, едното не говореше български, но решиха да помогнат на тази клета майка с натежал самар и две изплашени деца със скъсани дъждобрани, които ревяха, защото: Какво ще стане, мамо, няма къде да се скрием от дъжда, няма дърво, няма пещера... Но тези две момчета ги хванаха за ръка и ни помогнаха да слезем до хижата. Долу ни посрещна двойна дъга, която децата забелязаха. Аз си гледах в краката. Така те получиха първия си голям урок, на сетивно ниво, за йерархията в света – къде е моето място, къде е тяхното, къде е мястото на Бог, на природата и на неочакваните помощници. Страхотен урок!

Страховете ми са свързани със смъртта. Да, прилича на страх от болести, от бедствия, от какво ли още не, но всъщност е ясно. Страх ме е да не умра... даже не искам да довърша изречението. Ето затова съм "машина". (Мои колеги са ме наричали Снежина-машина. Лошите прякори не стигат до мен. Всъщност и „машина“ не е много окей.) Но не ми стига времето, липсват ми още около три часа в денонощието. Ако беше 27 часа, щях да се справям по-добре.

 

 

 Със Захари Бахаров в "Квартет", реж. Явор Гърдев

 

Глупости! Времето никога няма да ни стигне.

Когато гледах преди време кадрите от последното голямо земетресение в Италия, си представих този ужас – земята се разтваря, а аз съм в леглото, под душа... Децата – в другата стая. Какво ли трябва да взема със себе си освен тях, има ли нещо толкова ценно, което трябва да нося? Имам ли го „куфарчето“ с най-важните неща, с „първа помощ“? Кои са тези най-важни неща, които можеш да грабнеш в критичен момент?! Самообладание?

Преди седмица децата запалиха огън и се подпали сухата трева, за секунди пожарът се разрасна и вече тръгваше към къщата... и аз се СЕТИХ – не за вода, а нещо за задушаване на огъня. Грабнахме едни дъски и го изгасихме. Няколко часа след това треперех. Но бях запазила самообладание. И в театъра е такова правилото – първо действаш, после чувстваш. Инстинктът да те води.

И моят майчински инстинкт ме отведе при синовете ми.

Винаги съм си представяла, че ще бъда майка. За мен се случи по по-различен начин, но това е моят начин – да осиновя децата си. Вярвам, че сме свързани, че ни е писано да сме заедно. Това са моите деца, аз съм тяхната майка. И не мога да си представя никакъв друг начин. Те дадоха нов смисъл на живота ми и го направиха много богат. Много неща разбрах за себе си. Преди тази среща силата и слабостта бяха близо една до друга, границите бяха много събрани. Днес мога да бъда и много силна, и много слаба, те ме правят и двете.

Никога няма да бъда спокойна за тях.

Искам единствено да могат да изявят най-доброто от себе си. Както всяко дете, и те имат много таланти и потенциал. Опитвам се да бъда по-скромна в изискванията и очакванията си, но знам, че докато имам сили, трябва да настоявам да полагат усилия. Защото всеки успех, да му се не види, е резултат до голяма степен от способността ти да полагаш редовни усилия. А човек е склонен да се остави на инерцията, на леността си, да стане пасивен потребител. И това е нещо, което ме ужасява. Затова наскоро махнах телевизора, съвсем скоро ще премахна и всички електронни устройства, които според мен на този етап от живота им ги правят по-инертни.

От няколко седмици имаме и куче. Понеже големият ми син е страстен рибар, само с въдици се разхожда, само за това мисли, говори. И реших да сменя фокуса от риболова към нещо друго, което той също много иска. Затова за рождения ден му подарихме куче. Но вчера видях, че

той е вързал на въдицата топка и примамва кучето като шаран.

Така той отново лови риба, но под формата на куче. И сега му вика „шарана“, това е! Кучето по цял ден гони въдицата – и шаранът се хваща, и рибарят е доволен. А малкият, той всеки ден поставя философски и теософски въпроси и сам им отговаря.

Мамо, когато умреш, аз ще се превърна в къртичка, ще прокопая тунел и пак ще си дойда при теб!

Сега съм малко по-спокойна за бъдещето си!

Това лято, когато се качихме на връх Безбог, където има забит кръст, направен от метал, той ме попита: Мамо, на този връх ли е разпънат Христос? Отговарям: Точно този връх се казва Безбог... Задаваш ми сложен въпрос, защото Бог е навсякъде. В камъка до кръста имаше вдлъбнатина, пълна с вода, в която хората са оставяли парички. Мамо, това тук е светена вода, нали?!Глупости, това е най-обикновена дъждовна вода, която се е събрала в камъка, обяснява брат му. Обожавам тези техни спорове, стига да останат единствено вербални. За единия водата в камъка е светена, а за другия – дъждовна.

Ще ми повярват ли, че и двамата са прави.

И това е богатството на този живот и на този свят.
Гледните точки, които само на пръв поглед са различни.

 

 

П.С. Не искам да публикувам снимки на синовете си, това някой ден ще бъде техен избор, не мой. Предоставила съм за обществено ползване само своя образ.

За малко лекота и поздрав към читателите, ето и една снимка на мой чалга вариант.

Снежина Петрова в ролята на Курайма в „Шшшт… Попей ми!“, авторски филм на режисьорите Андрей Волкашин и Петър Вълчев



Първа част от интревюто със Снежина Петрова можете да прочетете на адрес:


http://www.glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/snezhina-petrova

 

 

 

 

Още от категорията

3 коментар/a

Blue на 24.09.2016 в 10:02
Една достойна жена и невероятна творческа личност!
Talula на 30.09.2016 в 14:19
Страхотно интервю! Дълбоко уважение към тази невероятна жена, която не се "звездее", но всъщност е суперзвезда на българския театър!
Кирил Танев на 13.03.2017 в 18:59
Невероятна личност. Никак не заслужава да й крадете пола. За хубавата българска дума "актриса" да сте чували?

Напиши коментар