На основата на този договор двете страни значително намалиха своите СНВ: при подписване на СТАРТ-1 на 31 юли 1991 г. СССР имаше 2500 носителя-междуконтинентални балистични ракети (МБР), балистични ракети с морско базиране (БРМБ) и стратегически бомбардировачи (СБ) и 10 271 ядрени заряди (ЯЗ), а САЩ - 2246 носителя и 10563 ЯЗ. Към юли 2018 г. Русия разполага с 779 носителя, от тях развърнати 527, и 1440 ЯЗ, а САЩ има 800, от които са развърнати 652, и 1350 ЯЗ.
Съгласно Договора от Прага към края на 2018 г. двете страни не трябва да имат повече от 700 развърнати и 100 неразвърнати носителя, както и до 1550 ЯЗ, т.е. и двете страни имат възможност за довъоръжаване - САЩ с 48 развърнати носителя, а Русия с 173.
Проблемът на Русия е в това, че към 2020 г. изтича експлоатоционния срок на около 250 МБР, 140 БРМБ и 25-30 СБ. Стратегическият баланс със САЩ може да бъде запазен, ако се активизира производството на новите МБР РС-24М „Ярс-М”, БРМБ Р-29МУ2.1 „Лайнер” и Р-30М „Булава-М” и се удължи срокът на част от намиращите се на въоръжение ракетни комплекси. Именно в тези две направления са носочени руските усилия през последните години и те не предизвикват безпокойство в САЩ.
Проблем между двете страни, който трябва да намери взаимноприемливо решение, е противоречието между изгражданата от САЩ глобална система за противоракетна отбрана (ПРО) и дейността на Русия за създаване на средства за нейното преодоляване. Значението на ПРО е очевидно – стратегическо предимство ще има страната, притежаваща ракетен меч и противоракетен щит, пред тази, разполагаща само с ракетен меч. Последният може да бъде неутрализиран от противоракетния щит напълно или частично и тогава съответната страна ще понесе всички произтичащи от това последствия. Въпросът е има ли развита във военно-техническо отношение страна, която няма да предприеме съответни действия за осигуряване на своето оцеляване?
Отчитайки дестабилизиращото значение на системите за ПРО, на 26 май 1972 г. САЩ и СССР подписаха Договор за тяхното ограничаване, а през 1974 г. в секретен протокол към него конкретизираха желанията на страните - САЩ да изградят ограничена, локална система за ПРО на позиционния район на своите шахтно базирани МБР, а СССР – за защита на промишлено-административния район около Москва. На 13 декември 2001 г. САЩ обявиха, че едностранно излизат от Договора и след шест месеца това стана факт.
Още тогава Русия предупреди, че ще предприеме действия за неутрализиране на американския противоракетен щит, като същевременно продължи да поддържа и модернизира локалната система за ПРО около Москва, чийто последен вариант е А-235 „Нудол”.
През 1975 г. САЩ прекратиха използването на създадения трети вариант на локалната си ПРО „Сейфгард”, запазвайки антиракетите „Спринт” и „Спартан”. Постигнали успех в създаване на редица нови технологии, след 2002 г. те започнаха стъпка по стъпка да изграждат глобална система за противоракетна отбрана. Днес нейни елементи са разположени в два позиционни района на собствена територия (Аляска и базата Ванденберг) и се говори за трети на източното крайбрежие, на Тихоокеанския ТВД е съсредоточена морска армада от около 20 крайцери и ескадрени миноносци, включително с участие и на японски кораби, въоръжена с разузнавателно-ударна система „Иджис” с противоракетен комплекс SM-3, такива кораби са подготвени за действие в Средиземно, Черно и Северно морета, развръща се противоракетен комплекс ТХААД в Южна Корея, позиционен район е приведен в постоянна бойна готовност в Девеселу Румъния, въоръжен с комплекс „Иджис Ашур” (сухопътен вариант на този с корабно базиране), а до края на годината се очаква да завърши изграждането на аналогичен близо до Радзиково, Полша. Тези дни получи развитие и ПРО в Близкия изток – Саудитска Арабия подписа договор със САЩ на стойност 15 млрд долара за изграждане на мощен позиционен район с противоракетен комплекс ТХААД.
За преодоляване на системата за ПРО на САЩ Русия създава две ударни ракетни системи – стратегическа крилата ракета 9М730 „Буревестник” (SSC-X-9 „Skyfal”) и аеробалистичен хиперзвуков боен блок 15Ю71 „Авангард” с носител от 2019 г. МБР УР-100НУТТХ, а след 2020 г. и МБР РС-28 „Сармат” (SS-X-30 „Satan-2”). За тях на 1 март 2018 г. лично съобщи руският президент и именно те са „ябълката на раздора” между двете страни. Впрочем не само те. Създава се океански ударен многоцелеви роботизиран комплекс „Посейдон” с ядрено торпедо с мегатонна мощност, а в опитна войскова експлоатация е въздушно базиран ракетен комплекс „Кинжал” с ракета Х-47М с носител модернизиран прехващач МиГ-31Б.
Наскоро в американския Конгрес бе внесен законопроект, според който Пражкият договор от 2010 г. няма да се продължи, ако Русия не се откаже от посочените по-горе ракетни комплекси. Партньорските отношения изискват взаимно отчитане интереса на двете страни, което в случая не е така. Безпокойство в Русия предизвикват неподлежащите на контрол стотици ударни БЛА със среден обсег на действие, около 4000-те хиляди развърнати конвенционални крилати ракети с морско и въздушно базиране, както и възможността от вертикалните пускови установвки Мк-41 на системите „Иджис” и „Иджис ашур” да се изстрелват крилати ракети „Томахоук”, чийто полет до важни обекти на европейската част на Русия заема едва 5-6 минути, което прави прехващането им невъзможно. Да не говорим за голямото превъзходство на НАТО в конвенционалните оръжия.
На практика внесеният законопроект няма нищо общо с партньорско отношение към равна по стратегически възможности страна и единствено означава искане за едностранно разоръжаване на Русия. Това просто няма как да стане. Поне при днешното ръководство на страната. Взаимната безопасност може да се реализира само при условие, че в комплекс се разглеждат и ограничават системите оръжия, предизвикващи загриженост във всяка една от страните.
САЩ очевидно засега не желаят да приемат такъв подход спрямо Русия, възможно и поради китайския фактор. Разоръжена и поставена под контрол Русия би им открила простор за ефективно сдържане на китайския дракон, който година след година все по-активно увеличава ракетно-ядрения си потенциал. Това обаче днес е просто нереално. Съмнително е също така, че в конфронтация с Русия САЩ биха си осигурили свобода на действие на Тихоокеанския ТВД. Конфронтацията с Русия неминуемо ще ангажира значителен потенциал, който силно ще отслаби възможностите им за ефективно сдържане на Китай, което за САЩ ствава все по-актуално.
Изводът е един – не трябва да се предприемат стъпки към постигане на превъзходство от която и да е страна, а да се отстраняват възникналите опасения на основата на справедлива договорна основа, т.е. да се постигне всеобхватен контрол над СНВ. Необходимо е ясно да се посочи, че контролът над СНВ не означава разоръжаване, а създаване на стратегическа стабилност, еднакво ценна и за двете страни.