Когато демоните дойдат, те довършват Играта и водят артиста по неведоми и неочаквани пътища. Коко ни научи да бъдем здрави, защото, каквото и да си говорим, актьорът борави с демони. И когато ги призовеш, когато ги материализираш, трябва да знаеш как да им посочиш Изхода в главата си. Добре разбирам моите колеги по света, които умират млади, защото те отварят толкова широко вътрешната си къща, че в един момент губят контрол и не могат да намерят врата, през която да ги изгонят. Знам, че звучи шантаво, но при нас, актьорите, съществуват асоциации, които публиката не разбира, не бива да знае как действа механизмът на мозъкът ни. Първа част на интервюто с Касиел Ноа Ашер.
Касиел Ноа Ашер - ангели и демони
Снимка: СЛАВ

 

Имам чувството, че съм родена направо възрастна. Че нямам детство.

Никога като малка не са ми викали „гу-гу“, не са ми говорили с умалителни. Майка ми се държеше с мен като равностоен човек. Бях на четири години, когато ми уши от басма на малки цветчета рокля с гол гръб. И директно станах жена. След 8 години ми донесе от Лондон блестяща дълга пола, сребърни обувки от Швеция, бях готова за абсолвентски бал.

 

на две години

 

И двете ми баби се обличаха изключително елегантно. Баба ми Мария, майката на баща ми, беше актриса. Малко примадона си падаше. Гардеробът й беше пълен с кадифета и дантели. В театъра във Варна са й казвали Черната перла. Пееше звънко, искрящо хубаво – и опера, и оперета, и беше много добра актриса.

От другата страна беше еврейското семейство на майка ми,

хора образовани, с много езици, които от средна буржоазия се превръщат в бедняци. По време на войната им взимат всичко. Прадядо ми се самоубива. След това при социализма са обявени за „врагове на народа“, а баба ми е натикана в редиците на работническата класа. От художник, човек, учил история на изкуството, става продавачка в Детмаг. Но никога не спря да се облича с открояващ се вкус. Помня роклите й от коприни на големи, красиви цветя. Казваше се Белла. И двете ми баби бяха „белли“, красиви. Много обичах да се ровя в гардеробите им, пълни с кадифета с бродерии, дантели, сатени и обувки с токчетата. Играех, разбира се, най-много обичах момчешките битки по улиците, докато се стъмни.

Така помня онези години на „кралски рокли“ и военни игри!

Все с някакви пушки вилнеехме, джобовете ни бяха пълни с камъни, все чупихме прозорци. Винаги съм предпочитала да играя с момчетата, момичета ми бяха отегчителни, затова много по-късно ги допуснах в компанията си. Но има разлика във войните, които водят мъжете и жените. Момчетата се забавляват, войната е тяхната игра. Те са готови да зарежат семейство, дом, любима, за да отидат някъде, където до безкрай да се сражават.

Когато жена обяви война, е съвсем различно.

Тя оставя мъжете да се наиграят и когато нещата станат безизходни, кървави, безсмислени – едва тогава тя се втурва в атака. И печели победи, когато всичко допреди миг е било изгубено. Моите игри са такива. Падам си по игрите на момчетата, забавлявам се, но знам кога точно да започна моите действия, които да сложат край на цялата глупост. Знам как да стигна до дълбоко разрушение и след това да съградя всичко отначало. От малка съм така.

Майка ми и баба ми Мария бяха важните хора за мен.

И с двете имам силен контакт – подсъзнателен и на дълбоки нива, за който не са нужни много думи. Майка ми от малка ме научи на оцеляване. Научи ме как, когато всичко изглежда кауза пердута, да започна от нула, без да хленча, без да се обръщам назад. Тя има една приказка:

„Режи тумора (хора, отношения, работа) безпощадно и бързо –

иначе ще зарази всичко.“ С баба ми пък, колкото и да е странно, от много малка започнах да разговарям за еротиката, за вглеждането в мъжете. Колко важно е да предизвикваш респект у мъжа, уважение, да излъчваш сила с женствеността си, да запазиш пълнокръвна страстта без никакви компромиси във взаимоотношенията. Научи ме да не се страхувам, защото животът ни е даден сега и трябва да се изпита до дъно – и в емоциите, и в секса, в изкуството, и във влеченията на душата – всичко и докрай – без шубе, без условности.

 

Баба ми Мария Спасова

 

Баба ми Мария беше такъв човек. Тя запази радостта и вдъхновението в отношенията си, имаше страхотно чувството за хумор, лудо се смееше… до последно запази „лекото дишане“ в общуването си с хората. Това ме впечатли и определи.

Обожавам лъжата и до днес съм голям лъжец!

Има моменти, в които фантазията заменя до такава степен реалността, че губя представа кое е истина и кое – лъжа. Ето, сега, докато си говорим, се опитвам да бъда максимално честна с теб, да се сетя какво е било, но никак не съм сигурна, че това е истината. Още от малка, за разлика от повечето деца, почти не чувствам болка. Имах огромно любопитство докъде мога да стигна, докъде мога да издържа?

Занимаваше ме (и до днес) смъртта като друго измерение на живота.

Много от фикциите ми бяха свързани с нея – какво се случва след смъртта, как да се подготвя за нея, как да я превърна в представление?! Може би така предизвиках ранните срещи с нея. Дядо ми умря пред очите ми, след това баба ми, след това другата ми баба, след тях приятели. Но за мен това бяха различни спектакли, на които дори нямах необходимост да заплача. Защото знаех някак си, че тези мои близки хора не са загубени. До този момент пристигат в сънищата ми, в периода на полузаспиване. Искат си вярната публика в мое лице. Когато съм в тъмен период, когато зацикля, знам, че ме пазят. Понякога, преди да заспя, усещам едно докосване като гореща енергия и си казвам: Оооо, тук са. Всичко ще е окей.

С годините успях да подреждам сънищата си, да говоря в тях рационално,

да структурирам нещата, които имам да направя следващия ден или следващия месец. Често насън си говоря: Спокойно, ето това така и така трябва да стане. Започвам да подреждам пъзела и се събуждам изключително спокойна. Трябва да не се губи тази част от живота, която е уж безсъзнателна.

 

На тази снимка съм на 3 години

 

Детска градина? Ходила съм и беше ужасно.

Нямаше как да вляза в група от деца, които трябва да правят нещо заедно. Само една учителка си спомням. Извадиха ми сливиците почти без упойка, с една крива ножица – хряс, и веднага след това тя ми донесе сладолед с вкус и цвят на виолетки, който ми подейства като балсам. Само с нея се чувствах добре, но ако можеше другите учители да ги няма, децата да ги няма, самата сграда също да я няма. Няколко месеца след това

вкараха учителката в лудница, защото тя пък започна да вижда в децата мечки.

Това се случи с единствената учителка, която ми беше приятел. Изглежда и за нея работата в детската градина е била някакъв кошмар. Имаше и жени, които идваха у дома, за да ме гледат, и често изпадаха в истерия, защото не бях съгласна с нищо. Бягах. Изчезвах ненадейно без път и посока из града. Помня една женичка, много готина, която ме

гонеше под леглото с буркани кисело мляко.

Когато родителите ми имаха репетиции, ходех често в театъра. Много ме привличаха фалшивите диаманти, мазета и тръбите в парните отделения. Помня и странното усещане, когато включеха репетиционните прожектори, ваните с едно особено ледено осветление, през което виждах Големия Прах от мръсната сцена, който се превръщаше в сияние от стотици звезди. Помня и лицата на актьорите, напрежението им… бръчките… Особено добре си спомням

лицето на майка ми, което, докато търси героя си, се променя пред очите ми в абсолютно Непозната.

 

 

 

С мама в Бургас, тук съм на 5 години

 

Първи учебен ден? Ужасно!

Грозни униформи и хора, които ти говорят само глупости и Голямата Скука. А децата не са никак глупави, те светкавично усещат лъжата. Обичах да ходя в стола на училището, особено когато беше празен, отивах и си взимах по три порции. Представях си, че е ресторант, отворен само в моя чест. Изведнъж от много злояда станах много яшна!

В прогимназията вече нищо не беше в състояние да ме задържи в класната стая. Бягах от училище, и обикновено ходех в култовото кино „Дружба“ (днешно „Одеон”) или се прибирах вкъщи, където баща ми имаше огромна библиотека. До 17-ата си година прочетох цялата световна литература. Бързо приключих с детската литература. Моята книга е „Алиса в страната на чудесата“ и „Алиса в огледалния свет“. И „Пипи дългото чорапче“, която ме вдъхновява досега. Това беше. След това направих директен преход към Станислав Лем, Братя Стругацки, Достоевски, Греъм Грийн, Джон льо Каре. Започнах да се влюбвам в шпионските романи, много харесвах Богомил Райнов. По едно време си представях, че съм Емил Боев. И друго помня – по телевизията даваха „Робинята Изаура“. Интересно ми беше и се чудех как пък толкова много мъже се въртят около нея – тя хем пелтечи, хем кривогледа, хем куца.

На 16 години имах сблъсък със заместник-директорката, която ни преподаваше по математика. Просто я пребих.

Защото такива хора не бива да се занимават с деца, да подклаждат в тях страх. И от страха – подлост. Тази жена беше престъпник, както и хората, които превръщаха децата в мижитурки. Тя предаде храбреците в нас и си заслужи боя и… урока. Оттогава обожавам директните удари.

Заради този сблъсък със зам.-директорката бях пред изключване и се прехвърлих в Четвърта работническа гимназия, където се бяха събрали аутсайдери, изхвърлени от училищата, крайни индивидуалисти, проститутки, спортисти, които не можеха да посещават нормални училища, фрикове. Самите учители бяха уволнени от университети и училища като непригодни и неблагонадеждни за системата.

 

На 16 години, току-що пребила заместник-директорката

 

Това бяха три години истинско щастие!

Там започнах да се интересувам от история, която до този момент беше лъжа, лъжа, лъжа. Гергана Захариева, велика жена, която днес е директор на същото училище, ни преподаваше по естетика и комунизъм, тя ни разказа всичко за строя, преобърна комунизма с мръсния хастар навън. Там можеше да се говори така, защото всички смятаха, че ние сме дъното.

Синът ми в момента е в това училище и ми казва: За първи път аз чувствам, че дишам, че съществувам.

И така, за първи път ходех с удоволствие на училище

и там се срещнах много интересни хора, с личности. Почти всички емигрираха. Имаше едно момче, Еди, евреин, който понастоящем се занимава със специалните ефекти при Спилбърг. Друг направи джаз група във Виена. Режисьорът Иван Пантелеев, когото много обичам, пък замина за Германия – много, много талантлив. Беше съседен клас, малко по-голям от мен, след това в академията работехме заедно. Дори и така наречените проститутки от соца бяха особени момичета, много красиви, всички заминаха за чужбина, омъжиха се по любов за неслучайни мъже и превърнаха живота си в приказка, каквато гледаме по холивудските филми – намериха своите принцове.

Не съм мечтала да ставам актриса.

Кандидатствах театралната академия, защото нямах достатъчно знания да уча за хирург! Ясно беше, че шпионин с шест диоптъра кьоравост не мога да стана. А и нашите шпиони по онова време бяха в друг параграф. Обичах да рисувам, но не мисля, че това трябва да се учи специално – или копнееш да рисуваш в определен момент от живота си, или не искаш да рисуваш. Толкова.

 



Пети рисувачески опит. Нарича се “ Сутрин“. Отвори ли очи, човек се чуди за велики дела ли е създаден или за самоубийство. Отлага и двете... Продължава напред... Посвещавам на Силвия Станоева - моя ангел.


И така, кандидатствах ВИТИЗ, първата година ме скъсаха с прозвището „лява екстремистка“, втората година ме прие Коко (Крикор Азарян) който продължи с уроците по свобода! Трябва да има кой да ти каже, че най-важното нещо в този живот е да останеш добър човек, да бъдеш личност с достойнство и да не се отказваш от нещата, в които вярваш. Да ги докараш докрай, да започнеш отначало дори когато всички врати са затръшнати пред теб.

Това направи Коко. Няма клас като нашия!

 

Клас Азарян 20 години по-рано, 10 години по-късно

 

На всяка репетиция, когато ни показваше, играейки, си казвах: Никога няма да стигна до това!

Господи, колко е талантлив! Защо не е станал актьор?

Затова след години, когато започнах да се занимавам с режисура, си забраних да играя пред артистите. Вече знаех, че това може да накара някого да се чувства незначителен… объркан. Актьорът трябва да усеща, че всичко е в негови ръце, че режисьорът е терапевт. Но Коко беше и нашият терапевт. Знаеше всички наши пропадания, подстрекаваше ни да ги използваме на сцената. Защото актьорът трябва да може да използва своите тъмни моменти и провали, но същевременно и да наблюдава в околните миговете щастие, техните срутвания и бездни.

Коко ни научи да бъдем здрави,

защото, каквото и да си говорим, актьорът борави с демони. И когато ги призовеш, когато ги материализираш, трябва да знаеш как да им посочиш Изхода в главата си. Добре разбирам моите колеги по света, които умират млади, защото те отварят толкова широко вътрешната си къща, че в един момент губят контрол и не могат да намерят врата, през която да ги изгонят. Знам, че звучи шантаво, но при нас, актьорите, съществуват асоциации, които публиката не разбира, не бива да знае как действа механизмът на мозъкът ни. Защото

когато демоните дойдат, те довършват Играта

и водят артиста по неведоми и неочаквани пътища. Онзи ден имахме представление „Театър, любов моя!“, на което дойдоха много коковци. След това, за да прогоним демоните, се събрахме да пийнем малко. Когато сме заедно, имаме усещането, че нашият професор е с нас на масата – непрекъснато го споменаваме, говорим му, смеем се, лудост някаква. Неговата съпруга Валя Радинска продължи тази връзка, тази линия на подстрекателство. До този момент тя трябва, тя е задължена да дойде на генерална репетиция, да каже точно, ясно и безпощадно какво мисли. Тя ни е сестра, майка, приятел, нашата връзка с него… през небето.

 

Харесвам тази снимка, много съм аз

 

Приятелството свързвам с две неща – вярност и неподкупност.

Не допускам много хора до себе си. Когато някой ме впечатли с нестандартното си движение, с таланта си – тогава се обръщам към него. Но за да бъде проверено едно приятелство, то трябва да бъде провалено няколко пъти. И аз съм предавала, и мен са ме предавали, но когато се съберем отново, анализираме и записваме: Това така повече не може! Ако мразя нещо, това е малодушието, страхът, дребномислието, липсата на щедрост. Но слава тебе, Господи, случих на хора. Катя е моят най-близък приятел! В началото, когато се сблъскахме за първи пък, никак не се харесахме. Срещнахме се в залата за балет в НАТФИЗ, където класът ни ходеше на часове, а тя идваше просто за да тренира. Катя е изключително интересна жена, която излъчва еротизъм и енергия. Помня, че

първия път, като я видях, беше облечена с клин и шарен пуловер от „Кореком”.

Не бях виждала жена да се облича по този начин, все пак става дума за 1989 г. Казах си: Как може? Тази мръсница?! Всички мъже искат да танцуват с нея! Побеснях! Месец по-късно се оказа, че и двете сме влюбени в Галин Стоев, който се държеше приятелски и обичливо и към двете, но не изпитваше страсти, каквито ние към него. И един ден, в търсене на Галин, двете се срещаме на улицата. Реших да я поканя, казах си: Абе я ми ела ти вкъщи, да те науча аз теб. Не стига, че ми отнемаш мъжете, сега пък и Галин ще ми крадеш! Дойде у нас и не излезе два месеца. Вече не можехме една без друга. Нейните майка и баща са мои майка и баща, моята майка е нейна майка.

Години по-късно Катя дойде в Израел с мен и изроди детето ми.

Имах тежко раждане, отлитах в някакво небитие, а тя ме лъжеше, че само една банка кръв са ми прелели (оказаха се 14 банки). Тя отряза пъпната връв на сина ми Зуи, тя остана до мен, за да ми покаже, че детето не е чупливо, тя ми помагаше да го къпя и ми каза какво да направя с пъпчето. На осмия ден заедно с нея, прегърнати, гледахме и треперехме, докато равините обрязваха сина ми.

 

Зуи на 3 години

В синагогата трябваше да има 12 мъже.

Нямах толкова познати мъже в Тел Авив, затова отидох в търговския квартал, където живеех, и помолих собствениците на магазините да дойдат. Те затвориха магазините, направиха подаръци на моето дете, а след това два-три месеца пазарувах безплатно от техните магазини. Днес Катя е в Хамбург, далеч от мен. Ние нямаме нужда да се чуваме всеки ден. Чуваме се 2–3 пъти в годината, но понякога се случва да тя дойде внезапно, тогава сме заедно денонощно. Тя е със златни ръце и златен акъл. Тя е златото, което обичам, тя е част от мен. Моята Катя.

Малко преди да завърша ВИТИЗ, Иван Добчев ме покани да играя Албена.

Трябваше да говоря на диалект от началото на ХХ век! Как този говор стои на моето лице!? Ами не знам… Но се хвърлих. Мама вече ме беше подготвила, че не се работи лесно с Иван. Но той много държи на истината, усеща я, не работи с клишета. В началото ми беше трудно, но в един момент започна да ми харесва. На предпремиерата Иван ми каза, че съм провалила представлението. След това си обръснах главата. Такава Албена беше тази.

Две седмици след като започнах репетиции на „Албена“, Коко ме извика в кабинета си и каза: Ще правя „Приказки от Виенската гора“ и главната роля е за теб. Вероятно това е бил шанс и за назначение във Военния театър. Казах му: Ама аз вече репетирам Албена. – Защо не си ме попитала? Страшно се ядоса, изстудя. Отговорих: Нали вече завършваме, а това ми се стори адски интересно. Ако наистина ме искаш, изчакай два месеца, помолих го. – Не може, започваме на 15-и! Как можа да направиш това, без да ме попиташ?!

Две години след това Коко не ми говори! И това беше смъртоносно за мен.

Преди това ми направи подарък. На представлението за завършването ни дойде немски режисьор, който постави няколко едноактни пиеси – едната само за двама души – мъж, който само повтаря: Гол, гол!, и една жена – бюргерка, вдъхновена от неонацизма, която в стихове разказва за туршии, наденици и бири, за липсата на секс с мъжа й. Трябваше да е много смешно. Моята героиня беше около 50-годишна, едро немско женище. На разпределението Коко каза: Ти ще играеш! – Ама как? Това не е за мен! – Не, не, ти ще го играеш!, настояваше той. Прекарах ужасни 18 дни – пълен ад с този режисьор, който отгоре на всичко не ме харесваше. Научих си текста, правех всичко както той иска, не ста-ва! Ходех по сцената като муха без глава. Накрая Коко дойде на генералната репетиция и каза: Всичко е много добре! Интересно решение си намерила с тези мъжки джапанки и евтиния комбинезон... Сега обаче

искам тази мърла с джапанки да се превърне в сексбомба, която възпява кенефи и вурстове с патетиката и трагизма на антична героиня!

Това беше изречението! Това беше ключът! И извъртях на 180 градуса за няколко часа. Стана висша комедия. Преди да реши да ме вземе да играя в „Приказки от Виенската гора“, Коко ми даде този подарък. Но така се случи и нямаше връщане назад. Две години по-късно отидох и говорих с него, извиних се, казах му: Страшно ми липсваш, моля те, идвай на генерални репетиции с онова едно изречение. Започна да идва, съветваше ме за режисьорските ми проекти, за всичко, но никога не ме разпредели, никога не работих с него.

Останах в Народния театър 11 години.

Имах интересни срещи и представления – „Спомен за една революция“ на Иван Добчев, „Сън в лятна нощ“ на Сашо Морфов, „Хеда Габлер“ – на баща ми, Красимир Спасов. Разбира се, имах и много срещи, които, ако трябва да съм честна, бяха безсмислени и посредствени за мен. Нямам много спомени какво съм правила, независимо че получавах и големи роли. Не беше моето място. Когато не си в групи и групички, когато си извън кръга на клюките и интригите, започват да те гледат странно. Не ходех по събрания, отидох само веднъж, за да защитя свой талантлив колега, когото бяха уволнили. Всички мълчаха и се скатаваха. Не разбирах този страх, че може да си загубиш заплатата, не разбирах това съобразяване с директори, режисьори, клики.

Минах школата, в която от лошия режисьор се учиш да станеш добър артист. Благодаря!

Започнаха да ме уволняват още когато заминах за Израел, за да родя детето си. В зависимост от директорите ту ме назначаваха, ту ме уволняваха, все незаконно. След това дойде Сашо Морфов, с когото беше чудесно… климатът в театъра, ангажиментите ми като актриса, но той скоро напусна и мен вече не ме сдържаше. Пламен Масларов, лека му пръст, ми връчи заповед за уволнение с мотив, че съм отишла на море един ден преди свършването на сезона. Един ден!

Дойде ми дюшеш, защото от 3–4 години аз не можех да дишам!

 

Касиел Ноа Ашер, Виктор Бисеров и Саня Армутлиева
"Дон Жуан в ада",
режисьор Иван Станев, театър "София", 1997 г. 


Голяма школа е срещата ми с Иван Станев – манипулатор и медиатор, който работи на подсъзнателни нива. Обсебващо предизвикателство беше „Дон Жуан в ада“. Иван направи нещо като кинокастинг. Вглеждаше се в нас,

лицето ти излъчва ли порок, който да е близо до абсолютната невинност?

Бях впечатлена как работи с артистите. Той е антиконцептуален режисьор и аз изключително вярвам в това нещо. Той никога не губи сигурност, знае какво иска да постигне. Той може да омагьосва, може да те накара да мислиш, да изкривиш реалността по определен начин. По време на репетиции говори малко – ти показваш, показваш, показваш, а той взима и строи представлението. Важни уроци научих от него. Един от най-съществените е, че актьорският каст трябва да е изключително прецизен.

Не трябва да се правят „удобни“ разпределения.

В България има една или две актриси, които могат да изиграят Бланш Дюбоа, и в този момент да не са нито от свободните, нито от удобните. Напротив – вероятно са от „трудните“, необузданите, неприятни за работа актриси… Но са те! И са незаменими. Кастингът е половината от успеха на представлението, затова не трябва да се правят компромиси. Това научих от Иван. Останалото е мълчание. Има дете, много интересен млад мъж, краен, като слънце и облаци едновременно.

Синът ми Зуи. И бури. Помитащи всичко по пътя си бури!



П.С. Очаквайте втора част на интервюто с  Касиел Ноа Ашер.

 

 

Още от категорията

5 коментар/a

Сашо на 20.10.2015 в 21:44
Касиел стряска и предизвиква уважение с откровението и индивидуалноста си. Жена и актриса, която действа като балсам и колапс едновременно след като си я гледал, прочел, общувал с нея. Материалът ми достави истинско удоволствие. Поздравления за журналистката и събеседничката и.
Isak Shapatov на 21.10.2015 в 04:41
Оо, красива като майка си Деси, ти си една от най - талантливи бълг, актриси и ти пожелавам много здраве напук на първите двама завистливи селяндури... То, заради такива като тях и държавата ни е на това дередже...
Пенка на 25.10.2015 в 15:50
Не я познавам като актриса, не съм гледала нищо с нея или не съм я запомнила :) Но статията е интересна, четох я с удоволствие!
Пирандело на 03.11.2015 в 23:07
Класата и интелектът на това момиче омайват поразяват! Колко малко са такива изключителни същества като нея.Адмирации и поклон!
Чезаре Ламброзо на 04.08.2017 в 23:38
Интересно!

Напиши коментар