Рядко ходя да гледам „нови български филми“, но ето че пак се излъгах. На хартия „Извън пътя“ се води “история за любовта, вдъхновението и творчеството в затишие след младостта и големите любови“. В действителност е пълен ужас, неописан даже в „Апокалипсиса“. Ужасна „любовна“ история, ужасен кастинг, ужасна режисура, ужасна актьорска игра...

 

 

Трябва да си призная, че не знам откъде да започна, защото изборът от ужаси е много голям. А най-ужасното е, че това е филм на Николай Волев – човекът, който някога засне „Двойникът“, „Господин за един ден“, „Да обичаш на инат“ и „Маргарит и Маргарита“.

 

В последния си филм обаче Волев е като лишен от книжка за петнайсет години, който най-после се е качил в колата си и за малко да убие всичко живо по пътя. Много се чудих кой е писал сценария и открих, че той е и сценарист, и режисьор, и продуцент. Затова не мога да си представя как продуцентът Волев е озаптявал режисьора Волев когато е избирал главната си актриса, или как режисьорът Волев е казвал на сценариста Волев: „Разкарай тия дивотии от 12 страница, а още по-добре, ако разкараш целия сценарий“. 

 

За съжаление, нищо такова не се е случило. За съжаление, режисьорът, сценаристът и продуцентът са работили в перфектен безидеен синхрон, занимавайки ни със собственото си „творческо затишие“, добре маскирано като част от историята на главния герой. За радост, по някое време филмът свършва. 

 

„ИСТОРИЯТА“  

 

Имаме история, която лесно минава за българска, понеже тръгва нелогично още от самото начало. Писателят с изчерпана муза Стефан Корадов (Деян Донков) се запознава в гората с 19-годишната ромка Салия (Сали Ибрахим). Между храстите тя му цитира Диоген, защото мечтае да учи философия в Оксфорд (или Волев има залитания към научната фантастика, или е с тотално смахнати представи за света, в който живее). 55-годишният Корадов е зашеметен. Естествено, не от напращелия бюст на девойката, който се люлее под носа му през целия филм, а от познанията й в дисциплината, която иска да изучава.

 

Така между двамата избухва платонична любов, въпреки кючеците на „философката“. Те могат да излекуват всяка еректилна дисфункция, но писателят Корадов е истински мъж и не се дава изобщо. Донякъде е възпиран и от мрънкането на жена му - актрисата Лидия (Аня Пенчева), която разбира за платоничната афера и от гняв дърпа покривката с вечерята на земята.

 

Вероятно притеснен, че ще остане без дългогодишната си готвачка, Корадов набързо изпраща ромката на летището (по метода на дедукцията решаваме, че е приета да учи в Оксфорд). За финал девойката прави нещо средно между мост и шпагат (О, Нешке, къде си?) и се просва по гръб на пода на сектор „Заминаващи“.  Бас хващам, че това е номер, който актрисата е демонстрирала преди снимките и режисьорът така се е израдвал, че е решил да го напъха в последния момент и във филма. Нямам друго обяснение.  

 

Историята можеше да се преразкаже и по друг начин, но е заснета точно така – като пълен кич и безвкусица. Първата стъпка, която Волев със сигурност е проспал докато пише сценария, е да проучи няколко елементарни житейски факта.

 

Не знам кога за последно е учил философия в Оксфорд, но допускам, че там се говори английски, полагат се тежки тестове, а следването струва един чувал с пари. Е, много важно, сигурно си е казал режисьорът, нали е наужким. Затова „различната“ Салия работи като сервитьорка в Банско, а баща й (Калин Сърменов) в някаква дискотека и гледа животни в двора - значи идеален начин да спестиш пари за Оксфорд.

 

А дали ромката говори английски и как й е хрумнало да изучава кантиантството например, защото средата й изобщо не го предполага, си остава голямата мистерия на филма. Всъщност, сетих се. В стаята й има залепено плакатче на Шекспир, а баба й – Христина Ибрахимова, е бивша оперетна певица. Така - да! Така вече всичко се връзва. 

 

Някои може да му казват на това „издребняване“, но то сериозно пропуква историята и кара зрителя да вика „Да, бе, да!“ през целия филм. Изглежда обаче, че и сценаристът Волев се е чудил защо героят му трябва да се влюби платонично в някаква похотлива на вид девойка, която го гледа влажно, очаквайки да й набие малко мозък и на нея. Особено, ако няма да я вкарва в леглото си.

 

Нищо подобно не се е чудила София Копола докато е писала „Изгубени в превода“, откъдето сценаристът Волев се е опитвал нескопосно да преписва. Там обаче Шарлот (Скарлет Йохансон) вече е завършила философия, има някакъв житейски опит, наясно е с кризата на средната възраст и проблемите в брака и е достойна топка на застаряващия актьор Боб Харис (Бил Мъри) докато си разиграват мача.

 

Какво имаме срещу Боб Харис? Застаряващ писател, който е като типичен тинейджър – няма пари, жена му го издържа, а той се оплаква от нея и скапания си брак на новата си духовна приятелка, докато двамата обикалят горите. А това пък е толкова секси за една духовна приятелка, която се търси в живота, че между двамата избухва „чиста, истински красива, магична любов“, както е написал някой, който или е ослепял от фалшив алкохол, или изобщо не е гледал филма. 

 

Историята на Лидия (жената на писателя) и нейния страничен ухажор Иван (актьорът се справя много добре) е толкова скучна, че спокойно можех да мина без нея. Както и без целия филм, ако питате мен.   

 

Няма да коментирам нелепи сцени, като тази със запознанството между Корадов и Салия в планината, където писателят решава да се изпикае и налита на девойката, която прави същото. Дотук добре. Ситуацията е реална и може да се случи на всеки.

 

Човекът се извинява и аха да си тръгне, но е подгонен от въпросната Салия с джобно ножче, предварително извадено от затворената й в кадър дамска чанта. И за да е още по-истинско всичко, тя крясва на потенциалния си „изнасилвач“: „Само да сте посмял!“ или нещо от сорта. Както разбирате, уплашената до смърт девойка е страшно възпитана и дори в най-шибани ситуации говори на „изнасилвачите“ си на „вие“.  

 

Сцената, в която Салия сервира облечена в комбинезон с народни шевици (дебел намек, че сме в Банско), докато двама младока се опитват да я щипят по задника, е толкова нелепа, че прилича на брутално открадната от култовата тинейджърска полюция „София - Ден и Нощ“.

 

Сцената щеше да завърши с истинско меле, но светкавично в кадъра се появява ченге. Искам да питам къде бяха тия ченгета, когато ми разбиха гаража и трябваше да ги чакам цели 68 минути? Нямаше изобщо да се заяждам на дребно, ако Волев беше режисьор-първокурсник в НБУ. Само че той е цар на житейски верните сцени, което означава едно: за времето, в което не е снимал нищо, явно е наблюдавал живота само през прозореца си. 

 

„ЛЮБОВНИТЕ“ СЦЕНИ 

 

На тях ще им отделя точно няколко реда, за да не вземе да ви хрумне, че филмът наистина е по европейски или по американски любовен. В общи линии ситуациите между Корадов и Салия са предвидими и плоски като футболно игрище.

 

Двете гълъбчета се разхождат в планината, карат джип и викат: „Бах мааму“, когато закъсат в калта, свирят на китара и си палят огън в една пещера. За да се подчертае платоничната им връзка, Салия целува Корадов по бузата, а после му мята и два страстни кючека. Първият е у тях, докато той свири на китара. Вторият е на джаз фестивала в Банско, където тя се появява абсолютно незнайно защо в жълт кючекчийски костюм (всъщност знайно е – самата актриса мятка много добри кючеци) и разтриса мощно гръд пред блокиралия творчески писател, който набързо си връща музата, само че жена му Лидия ги вижда и хуква да бяга.  

 

За отмъщение Лидия отива да се натиска с общия семеен приятел Иван в една кола, паркирана над нощна София, и за малко да реша, че ще пеят и танцуват като в „Лалаленд“, само че Иван не е толкова глупав и за части от секундата се премята над скоростния лост (трябва да видите тоя номер – много е як) и се строполява над Лидия, защото иска да прави секс. Лидия изохква няколко пъти и набързо промърморва, че й и е гадно, което си е съвсем типично за български любовен филм. 

 

„ДИАЛОГЪТ“

 

Най-вероятно, докато сценаристът Волев си е разигравал коня с диалога, режисьорът Волев е търсил къде продават летни гуми втора употреба. Каквото и да е, определено и двамата не са били нито над хартията, нито на терен. Философските дрънканици на Корадов и Салия за живота и брака са толкова далече от речевата органика, че направо обитават друга планета. „Искам сама да съм автор на собствения си живот“, „Някакъв кретен се кара на кучката си, това ли е любовта?“ и други подобни звучат като първомайски лозунги, докато Живков маха от трибуната.

 

Разговорът, в който ромката Салия и баща й - ромът Йонко (не съм сигурен за името му) си разменят познания за поезията на Смирненски, наистина е учебник за това как може да направиш героите от тежко умни тежко нелепи. За капак репликите на актрисата Сали Ибрахим са украсени и с тежки рецитации.

 

Тя самата има един много забавен проблем: не може да върши две действия едновременно. Т.е когато говори, не може да се движи, а когато се движи не може да говори. А това пък дебело подчертава, че за Волев думата „актриса“ вече е станало едно мноооого разтегливо понятие. Затова и Донков е разколебан между две неща в сцените – дали да си каже по-органично репликите или да се спасява от партньорката си, която го дъни през цялото време. И ако не е взел отличен хонорар за всичко това, по-добре да се застреля в коляното. Що се отнася до Аня Пенчева, тя може да играе както си иска, понеже още става, и може да се разсейвате от лошата й на моменти игра с други гледки.   

 

„КАСТИНГЪТ“

 

Грешният кастинг е най-лесният начин да си провалиш филма и тук Волев наистина се е справил чудесно. Даже си представям как точно е станало всичко. Просто една сутрин той се е събудил, протегнал се е в леглото и си е казал: “Я да видим кой иска да снима с мен”. После е хванал телефонния указател и е започнал от буквата А. Аня Пенчева. Идеално. След което бързо е стигнал и до буквата Д – Деян Донков. Това е единствената ми смислена хипотеза как тези двамата могат да са мъж и жена. Те са по-скоро като извънземно, което работи на бензиностанция. Абсолютно недостоверни като двойка, независимо каква брада ще лепнат на Донков.

 

Предполагам, че „актрисата“ Салия Ибрахим е била качена на стоп от някой слънчасал организатор, докато е оглеждал терените за снимки в Банско и района. Тя е наистина страхотно попадение, но за българския римейк на „Малката булка“ и то само, ако булката е онемяла. Госпожица Ибрахим е толкова бездарна, че на човек му иде да отиде и да изиграе сцените вместо нея. Но за това, както и за всичко останало във филма, е виновен само и единствено режисьорът. И ако това е голямото му завръщане след петнайсет години пауза - „бах мааму“ - по-добре да си беше стоял вкъщи!

 

 
 
 
 

 

 

 

Още от категорията

Историята на Г-7

Историята на Г-7

Г-7, събрани на среща на върха в петък и събота в Канада, е неформална...

34 коментар/a

Пурку на 15.05.2018 в 15:43
Абе, той Волев още в Маргарит и Маргарита загатна за потенциалът си да бъде прекрасно посредствен. Още там имаше актьорски рецитации и сцени, увисващи във въздуха. Предполагам, че сега това просто е доведено до логичния си край. Не ми е ясно как този човек е могъл да режисира един от най-великите родни филми "Да обичаш на инат".
била на 15.05.2018 в 15:55
Е, онова беше соц-кино. Това е европейско кино.
CMEXXX на 15.05.2018 в 16:39
Никога не е късно да станеш за резил!
thh на 15.05.2018 в 16:57
Само на мен ли ми става неудобно като слушам реплките в българските филми? Дори и актьорите, които се водят за най-добрите в момента, говорят толкова нелепо, че направо спирам филма. Някакви обикновени изречения биват изказани със супер неестествена интонация, с някакъв патос или викове. Сякаш самите актьори не знаят кое е важното и на кое трябва да се акцентира. Като добавим и някакви изрази, които изобщо не попадат в речника на обикновения българин, но постоянно са натрапвани, положението става трагично. Един пример и тук - „Някакъв кретен се кара на кучката си...“ Кой говори така?! Разбирам, че думата кучка е много популярна в америкнското кино, но дайте по-сериозно! Конкретно за този филм - тази тема е толкова нереалистична, дори абсурдна, че човек може да се замисли дали авторите са българи. Киното ни е толкова наивно, лековато и простовато, че е обида за мнозинството зрители. Шегите - плоски; историите - предвидими до болка; изразните средства - зле, и все по-зле; актьорите - потресаващо ниско ниво, което не може да създаде автентичен образ, да го одухотвори. Какво учат в НАТФИЗ след като един човек от улицата ще се държи в пъти по-естествено? Сравнете "Да обичаш на инат" с който и да е съвременен български филм. Виждате ли разликата в актьорската игра, в диалозите, в емоцията, в ангажираността на зрителя и цялостната атмосфера? Вижда се, че дори една съвсем битова тема може да бъде предствана по страхотен начин и не са нужни милиони левове и ефекти.
Михаил Иванов на 15.05.2018 в 17:58
Ми така е,като хората от Европа искат "разнообразие" ....... Сещам се за Куката /от "Под прикритие" - "Искам да завъртя един бизнес със земеделие? - Защо, господине? - Знаете ли колко направи един приятел от един козел? - Колко ? - 80 000 лв. Взеха го да участва в някакъв филм..... Та,така и с циганите /които са толкова далеч от рома,колкото София от Рим или от Хавана/. Толкова от мен.
Атанасов на 15.05.2018 в 18:11
Поздравления за Автора (Граф Оболенски, бесен зрител )! Посмях се от сърце!
"Какво учат в НАТФИЗ след като един човек от улицата ще се държи в пъти по-естествено?" на 15.05.2018 в 20:27
Е, онова беше соц-ВИТИЗ. Това е европейски НАТФИЗ - цивлизация! Те така, те...
Чудесно е, че има такова кино, че... на 15.05.2018 в 20:29
...без него щяхме да сме лишени от духовитата рецензия, а това вече щеше да е загуба!
Ива Ненова на 15.05.2018 в 21:21
Най-важен,смятам,е сценарият. Ако диалогът е истински и актьорите ще звучат естествено...Не са виновни актьорите,а жалките напъни на сценаристите са са различни...
кривата краставица на 15.05.2018 в 21:43
Партийната цензура можеше да бъде заобиколена, затова имаше произведения на изкуството. Цензурата на парите е непробиваема.
веган на 15.05.2018 в 22:20
Толкова свежа статия! Благодаря, графе, извадихте ме от мировата скръб! Даже ми се прииска да гледам филма, хахахаха, като комедия.
Фенка на 15.05.2018 в 22:39
Този безмислен и бездарен филм на Волев, поне е станал повод за такъв безкрайно забавен коментар, не съм се смяла така с години... Явно българските “творци” ни мислят за слабоумни и бавноразвиващи се , като ни пробутват бълнуванията си и то с претенция за изкуство...
Отвратен на 15.05.2018 в 22:55
Ромчето не е виновно, то никога няма да осъзнае в каква позорна ситуация е било въвлечено, подозирам че кастингът е включвал кючеци пред режисьора, сценариста и продуцента, но както стана ясно от текста по-горе не се е хабила много , защото се съвместяват от един човек... Дано тази гавра с киното не е заплатена от нашите данъци, надявам се че продуцентът Волев сам е инвестирал в Любовната си история ...
Българин от Б на 16.05.2018 в 02:25
такъв филм може и межд. награда да получи, защото е 100% политически коректен. Ромчето отива да учи в Оксфорд, това е вдъхновяващо за цялото ромско население в БГ, т.е.15% от населението, с перспектива да стане 50% от населението, и те могат да увеличат своето образование средно с поне 2 месеца до завършен 3 клас. Нещо като холивудските бози, в които шефът на антитерористична организация задължително е жена, а като фанат след 50 минути престъпниците, съдията задължително е черен
Мери на 16.05.2018 в 09:10
Верно, много готино написано. Господине, станете кинокритик, само дето няма какво да критикувате. От "Дунав мост" (не знам дали има 25 години) не съм гледала български филми. Преди това не ги пропусках. Интересна работа е българската демокрация, без аналог...

Напиши коментар