“Достатъчно ми е да бъда откровен, без да ме осъждат”: 90-годишният Джеймс Айвъри, режисьор на “Стая с изглед”, “Имението Хауърдс Енд” и “Остатъците от деня”, разказва пред “Фигаро” на какво го е научил животът.

 

Снимка: Франсоа Бушон, "Фигаро"

 

Джеймс Айвъри гостува на Френската филмотека за фестивала “Цялата памет на света”, в рамките на който ще бъде показана дигитализирана версия на филма му “Квартет” (1981 г.), една от изтънчените литературни адаптации на американския режисьор. 

Миналата година той спечели “Оскар” за сценария на “Призови ме с твоето име” на режисьора Лука Гуаданино. На 90-годишна възраст,  Джеймс Айвъри продължава кариерата си, започнала в Индия с “Глава на семейство” (1963 г.), първия филм на триото, сформирано с Исмаил Мърчънт, негов продуцент и спътник повече от четиридесет години (той почина през 2005 г.), и сценаристката Рут Правер Джабвала.

 

 

- Тъй като се срещаме под знака на паметта, какво е отношението ви към миналото?

 

- Забравяме почти всичко, така че можем да предположим, че малкото спомени, които пазим, са важни. Както когато сънуваме: търсим смисъла, с какво е свързано това. И можем да избираме спомените, които искаме да запазим. Често виждам образи от детството си. Обичах заниманията и пътешествията при семейството на майка ми в Луизиана, Тексас, където откривах орляци братовчеди. Баща ми беше много вярващ, но майка ми и баба ми заклети атеисти, което не беше много обичайно при южняшките семейства: неделята беше ден за разходка сред природата. Имах вяра до двадесетата си година. Загубих я във Франция, в контакта с невярващи приятели, които ми се подиграваха.

 

- Дошли сте в Европа, за да учите изкуство. Искахте ли вече да правите кино? 

 

- Да, от 15-годишна възраст. Но знаете ли, в Америка не се говореше за кино, само за филми. Дори не знаех думата “кино”. И не знаех какво прави един режисьор. Това, което ме привличаше, беше визуалният свят, който виждах на екрана. Затова мечтаех да стана художествен директор и учех архитектура и декорация. Вкусът ми към изящните изкуства дойде постепенно и малко по малко любимите ми стилове: френският ХVIII в. и американският ХIХ век, Египет и Древният Рим. По-късно се заинтересувах от изкуството и музиката на Индия. Филмът на Жан Реноар “Реката”, който гледах, ми вдъхна желанието да отида там. И тогава срещнах Исмаил Мърчънт в Ню Йорк.

 

- Какво представлява този индийски период за вас?

 

- Срещата с абсолютно нов свят, а също и групово преживяване. От 1959 до 1973 г. не спрях да снимам там. Можех да отида по-далеч, в Китай, но това ми стигаше. Индия, Франция, Италия са истинските ми творчески полюси. Повече от Англия, която не познавам особено и където никога не съм се чувствал като у дома си. Въпреки че често ме смятат за англичанин, там съм снимал само четири филма.

 

- След трийсетина известни филми, вие спечелихте първия си “Оскар” миналата година…

 

- И бях особено щастлив, че е за литературна адаптация. Това ме сближава с моята прятелка Рут Правер Джабвала, която го спечели два пъти за адаптациите си на Е. М. Форстър, които заснех, “Стая с изглед” и “Имението Хауърдс Енд”. Ще продължа по този път: написах за Александър Пейн адаптацията на една новела на Рут, “Волята на съдията” (The Judge's Will).

 

- Какъв е сюжетът?

 

- Това е историята на един старец, който решава да направи ново завещание, защото има любовница и иска семейството му да се погрижи за нея. А семейството се научава да приема това останало дълго време тайно положение. Няма по-банална тема. Много велики романи разказват за прелюбодействието, а седем филма на “Мърчънт-Айвъри” са по този сюжет. Конфликтът между брака и чувствеността остава един от големите драматични мотиви.

 

- Нищо ли не се е променило с еволюцията на нравите?

 

- Има повече откритост, но не мисля, че това е променило дълбоките чувства. Когато родителите ми бяха млади, имаше много неща, за които никога не се говореше - съмненията в религиозната вяра, прелюбодействието, хомосексуалността и много човешки животи бяха разрушени заради тези тайни. Филмите ми често са обрисували общество, задушавано от условностите. Днес има повече прозрачност и това е нещо хубаво. Обичам верността, но разбирам изневярата и не осъждам никого. Мисля, че хората трябва да могат да живеят без да се крият, в съгласие с избора си. Това, което е морално, е много различно в днешно време: някога бракът между двама мъже или две жени би бил немислим.

 

- След като заснехте “Морис”, чието действие се развива в началото на ХХ век, връщането към темата за хомосексуалността с “Призови ме с твоето име”, история от края на века, не е ли начин да измерите пътя, изминат от обществото?

 

- Причината беше много повече да преоткрия Италия. Както когато снимах “Стая с изглед”, това беше за да снимам в Италия. И освен това сексуалната ориентация на историята има по-малко значение от емоциите. Никога не съм бил активист. Достатъчно ми е да бъда откровен, без да ме осъждат. 

 

- Вие въплъщавате изтънчеността и куртоазията, вкуса към украшенията на цивилизацията. Чувствате ли се удобно в днешното брутално общество?

 

- Любезните маниери никога не са били гаранция за уважение. Ясно виждаме това при сексуалните злоупотреби, които могат да бъдат извършени от много цивилизовани хора. Одобрявам тяхното разкриване и това, че цялото общество изобличава вредите, нанесени на жени и деца. Това пробуждане е като брутално приземяване, но обръща властта в полза на жертвите. 

 

- Какво ви държи жив?

 

- Настоящето. Чета (последно “Кървава луна”, за индианците чероки), гледам филми: “Рома” е прекрасен и ми вдъхна желание да замина за Мексико. Смятам да изуча повече испаноезичния и латиноамерикански свят.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

Напиши коментар