Неотдавна американският държавен секретар Майк Помпео създаде в Съединените щати “комисия за неотменимите права”. Нейната цел е да прецени какво се случва с човешките права след тържественото им обявяване през 1948 г. във Всеобщата декларация за правата на човека. Председателката на комисия, Мери Ан Глендън, професор по право в Харвард, заяви, че тя ще работи “на нивото на принципите, а не на политика”. Членовете на комисията се тревожат, че правата се развиват анархично. Противниците на създаването на тази комисия пък са притесняват, не без основание, че тя може да доведе до релативизацията на някои права.
Докато модерността подхранваше идеологии, които искаха да създадат съвършени общества, постмодерността се е посветила единствено на развитието на индивидуалната свобода на всички нива. Правата са инфлационни, защото индивидуалното желание е склонно всеки път да поражда ново право. Освен техническата невъзможност, няма друго ограничение за моите желания. Нарушена е дори прочутата свобода, която “спира там, където започва свободата на другия”: пред слабото същество, каквото е детето, единствено има значение моята воля на възрастен -
аз имам “право” да родя дете без баща, понеже така искам,
имам “право” на дете, ако искам.
Всички тези нови права веднага претендират за неотменимост. Изтъкват страданието на претендентите за тези права, за да оправдаят легитимността на желанията им.
Нещата стигнаха дотам, че Мюриел Фабр-Манан* , опирайки се на европейски текстове, се пита
дали садомазохизмът трябва да се разглежда като човешко право,
след като Европейският съд по правата на човека установи по време на дело за садомазохизъм правото на лична автономия “да се отдадем на действия, смятани за физически или морално вредни или опасни за личността”.
Инфлацията на правата е очевидна след Втората световна война.
Бихме могли да говорим за т. нар. права от второ и трето поколение, чието значение се промени спрямо първоначално утвърдените. Но преди всичко бе подкопана универсалността, за да направи място за правата на групи, а понякога и групички. В първоначалната Декларация от 1948 г. няма нито ирокези, нито французи. Има само хора и точно в това е величието на Декларацията. Но точно това предизвиква и подигравките на критиците на човешките права:
аз не познавам Човека, познавам само французи и англичани,
казваше Жозеф дьо Местр. Днес обаче универсалните права на всички хора, т.е. извън тяхната социална и друга принадлежност, минават на заден план, за да оставят място за правата на поведенчески и идентичностни групи.
Има права на жените. Права на хомосексуалистите. Права на ЛГБТКИ и т.н.
Те препращат към законови възможности за възприемане на определено поведение, утвърждавайки това поведение като неприкосновено, сякаш става дума за богословска догма.
Първоначалните човешки права, формулирани в Декларацията, за нас са равносилни на богословски догми и са неприкосновени (“всеки човек има право на свобода на мисълта”), дори и невинаги да се спазват. Именно техните общи положения, тяхната универсалност, ясното им и понякого лаконично звучене, гарантират тяхната стойност. Но всички тези всекидневно процъфтяващи производни и частни права трябва да бъдат дискутирани, а не налагани от няколко групички.
Когато имаме чувството, че сме оставили принципите да се раздуват неоправдано, че може би с течение на времето сме се отклонили от правия път, тогава се връщаме към основите: към бащите-основатели, от които може би сме се отклонили, без да мислим за последствията. Възстановяваме това, което е било изопачено, връщайки се към източниците, както ясно показа Макиавели по отношение на републиката. Ето защо комисията в САЩ говори за разграничаване на неотменимите човешки права и “специалните права” (droits ad hoc). Очевидно става въпрос да се премахне неотменнимостта на някои права.
Защото преди всичко трябва да се отговори на натиска на прогресисткото течение, което иска да наложи неотменния характер на много нови претенции, заплашвайки, че иначе ще изпаднем от всемогъщата модерност. Някои страни (Франция, Германия) смятат, че бракът между двама души от един пол е човешко право. Но други страни, като Унгария или Полша, абсолютно оспорват това право. И те са обиждани и третирани като неграмотници. Тези различия обаче трябва да доведат не до обиди, а до признаване на легитимни специфики. Тези различия не са въпрос на
провинциално изоставане или вродена идиотия,
а на гледна точка и убеденост. Може да има основания да смятаме, че абортът не е право, а толерантност към тежки случаи, зачитане на индивидуалното право в трагична ситуация.
Определянето на специалните права би позволило на различните страни или региони, като американските щати, да определят своето виждане за правата извън основните права, определени в Декларацията. Това би било залог за плурализъм на мненията. Проблемът е, че
мейнстриймът изобщо не приема противници
и остракира всичко, което се различава от него.
Тук консервативното мислене задава един въпрос, който смята за съществен: нямат ли граници човешките права? Те определено имат, от гледна точка на нашата отговорност към околната среда. И със сигурност са ограничени от нашата отговорност към хората, които също имат свои изисквания. Поставянето на тези граници всеки път е спорно и затова изисква дебати между различни светогледи.
Противниците на комисията в САЩ се възмущават от поставянето на граници, които ще “дискриминират”, т.е. ще отхвърлят желанията. Те легитимират инфлацията на правата. За разлика от тях консерваторите смятат, че човешките права не зависят от нашите желания, а от по-дълбоки и по-сложни човешки изисквания.
* Мюриел Фабр-Манан - професор по частно право в Университета Париж-I (бел. пр.).
Със съкращения. Заглавието е на “Гласове”
Превод от френски: Галя Дачкова