“Днес отричат правото на писателя да бъде самотен: трябва да се присъедини към група, да приеме етикет. Е, ако на всяка цена искате да ме свържете с някаква школа, да кажем, че е северноафриканската школа”. През 1946 г. Албер Камю дава интервю за “Фигаро литерер”. По онова време той е едва 33-годишен, но вече известен, благодарение на романа си “Чужденецът”. Днес “Фигаро” публикува отново това интервю, по повод 60-та годишнина от присъждането на Нобелова награда за литература на Камю.

 

 Албер Камю в кабинета си във в. "Комба", 1945 г.

 

Преди 60 г., на 16 октомври 1957-а, на Албер Камю е присъдена Нобелова награда за литература. 

“Малро трябваше да я получи”, възкликва изненаданият Камю, когато му съобщават за наградата. От края на 40-те г. името на автора на “Чужденецът” върви заедно с това на Малро. Но “Падането”, публикувана през 1956 г. е впечатлила журито.

В кабинета на Гастон Галимар, на улица “Дьо л’Юниверсите”, посланикът съобщава официално новината. “Авторът на “Чумата” се крие от журналистите от края на сутринта…”, пише Жан Прасто във “Фигаро” на 18 октомври 1957 година.

 

“Един французин в Алжир”

 

“Вие сте деветият французин, който получава тази висока награда. Щастлив съм да отбележа, че Франция изпреварва много всички останали страни в това голямо състезание… Като герой на Корней, вие сте разбунтуваният човек, който успя да даде смисъл на абсурда и да подкрепи от дъното на бездната необходимостта от надежда…”, казва посланикът на Швеция. След това изявление Албер Камю благодари на Шведската академия, че е отличила “моята страна, а след това един французин в Алжир”.

Няколко дни по-късно, на 26 октомври 1957 г. “Фигаро” дава думата на предишните лауреати, за да поздравят новия: “Какъвто и да е отговорът, който всеки от нас дава на въпроса, който ни е зададен, в този трагичен момент от историята няма нищо по-лошо от това да се преструваме, че не го чуваме, както правят толкова други писатели. Камю го чу и му отговори. Този млад глас, в който отеква цяло едно поколение, е завладял журито на Нобеловата награда”. Думи на Франсоа Мориак, член на Френската академия, носител на Нобелова награда за литература през 1952 година. 

“Всяко ново произведение, колкото и неочаквано да е то, е още една стъпка по самотен, но стар път, който води нанякъде. Това съгласувано и пълно с обещания пътуване, младите хора може би още не го различават; но със сигурност привлече вниманието на шведските академици”. Роже Мартен дю Гард, Нобелова награда за литература за 1937 година. 

 

На 10 декември 1957 г. Албер Камю получава наградата. В благодарствената си реч той обрисува какво означава за него писателската професия: “Днес писателят не може да се постави в услуга на тези, които правят историята: той е в служба на онези, които я понасят. Да, в противен случай ще се окаже сам и лишен от своето изкуство…”.

 

“Фигаро” помества отново интервюто с Албер Камю, публикувано на страниците на вестника през 1946 година. Той обяснява, че не е екзистенциалист и иска преди всичко да го свързват с една северноафриканска школа. Африка остава неговата най-голяма “тайна страст” и тази земя е “единствената, където аз наистина усещам”, както доверява писателят пред журналиста Гаетан Пикон.

 

Интервю с Албер Камю

 

Бяла и ниска сред високите черни фасади, ето я прочутата къща, дискретно украсена с тези три букви, които четем от близо тридесет години върху повечето любими книги: N.R.F. Ще отстъпят ли място някой ден на мраморна плоча, която предупреждава минувача за ролята, която е изиграл този малък частен хотел в историята на нашата литература? В тесни и голи стаи някои от най-великите писатели на века са говорели, мислели, работили. В една от тях днес, след толкова много знаменити старейшини, Албер Камю идва да си поема дъх, да приеме младите писатели, които му се възхищават, и досадниците, които искат да го накарат да говори, между пътуване до САЩ и театрална пиеса, между гражданско преживяване и роман.

Албер Камю се приближава към мен. Никога досега не съм го виждал. Той е висок, с широки рамене; мургавото му, дълго и костеливо лице под черните и гъсти коси, отметнати над замисленото чело, е с едри черти. Плътни и чувствени устни, силни ръце, които сякаш не са на писател. Не съм в присъствието на интелектуалец, който няма друга връзка с живота освен чрез разума. В Албер Камю се усеща търпелива и обмислена яснота, но и нещо друго: сдържана енергия и силно желание да живее, което излъчва трескавост.

Знам легендата за Камю. На 32 г. той е известен. Но не се колебае да избере мълчанието относно слуха, че заспива много лесно. Предпочита тези, които го четат, без да говорят за него, пред онези, които говорят за него, без да го четат, а още повече пред онези, които идват, за да го накарат да говори. Но, още в първия миг, аз се чувствам съвсем спокоен пред него: чувствителен съм към непресторената сърдечност, към спокойната простота, към искреността, която не мечтае да се погледне в огледалото. Сякаш вчера съм се разделил с него и между нас има прекъснат разговор. Албер Камю не играе: той просто живее пред вас.

Албер Камю ходи в кабинета си, който не изглежда по мярката на този спокоен запас от енергия. Гледайки го, разбирам по-добре, че е имал нужда от действие: по време на Съпротивата или в политическата журналистика. 

Прозорецът на терасата се отваря с изглед към хотела на ул. “Себастиан Ботен”: няколко петна от зеленина, твърде крехки, за да предизвикат огромния градски пейзаж под ниското небе. Слънчев лъч, бледо отражение на онзи, който изгаря небето на Алжир, броди по рафтовете от бяло дърво, където са подредени избрани книги: пълното издание на произведенията на Андре Жид, “По следите на изгубеното време”. Разменяме няколко банални думи. Но ето че звъни телефонът. Камю се натъжава:

Невъзможно е да се работи тук… След няколко дни заминавам на село…

 

- Новият ви роман?

 

- Първият ми роман… “Чужденецът” е само новела. Критиците говореха за нея така, сякаш в тези няколко страници съм предал цялото си творчество. Критиците често говорят прекалено рано.

 

Телефонът, критиката, журналистът: различни въплъщения на един свят, който Албер Камю не понася без раздразнение. Чувствам се смътно виновен.

 

- Книгата, по която работя, е роман и го пиша много трудно и бавно. Това е техника, която трябва да науча, докато се упражнявам. 

 

- Роман за чумата, нали? Откъс от който успяхме да прочетем в колективен сборник, публикуван в Швейцария по време на окупацията?

 

- Това е: просто история за чумната епидемия в Оран. 

 

- Джемила, Алже, Оран… Оставате верен на Африка?

 

Докоснах чувствителното място. Лицето на Албер Камю се разтвори за най-тайната му страст. Погледът му потъна през прозореца: небето на Париж, сиво, въпреки лятото, се разлюля и откри спомена за дълбокото синьо и неподвижно небе на Африка.

 

- Няма да напиша нищо, което да не е свързано по някакъв начин с тази земя, от която идвам. Днес отричат правото на писателя да бъде самотен: трябва да се присъедини към група, да приеме етикет. Е, ако на всяка цена искате да ме свържете с някаква школа, да кажем, че е северноафриканската школа.

 

- Северноафриканска школа? Може ли Камю да цитира много имена?

 

- Но да. Вземете писатели като Габриел Одисло, Жюл Рой, Жан Амруш, Жан Грьоние, който беше мой учител и на когото дължа толкова много. Само с тях имам дълбока връзка.

 

- Приемам жадно това изявление. То ще ми позволи да твърдя, че не сте екзистенциалист…

 

Екзистенциалист! Камю избухва в смях.

 

- Кажете го, заявете го на висок глас: това нищо няма да промени. Журналистите искат да бъда екзистенциалист и тъй като не знаят какво означава това, нищо не може да ги извади от заблудата.

 

- Разбира се, между екзистенциализма и вас няма точна връзка. Въпреки това ми се струва, че ограничавате значението на “Чужденецът”, позовавайки се на тази северноафриканска школа. Особено харесвам в книгата ви израза на тази съвременна чувствителност, която е обща чувствителност… В този смисъл не е съвсем неточно да се прави паралел с романите на Сартр.

 

Албер Камю пали цигара и за миг се замисля.

 

- Това, което мога да ви кажа, е, че северноафриканският бряг е по-важен за мен от всичко останало: в него се изразява най-личната ми чувствителност. Това, което най-вече виждам в моята книга, е физическото присъствие, плътското преживяване, което критиците не успяха да видят. Земя, небе, човек, оформен от тази земя и това небе? Хората там живеят като моя герой, съвсем просто. Естествено, вие можете да разберете “Чужденецът”, но един алжирец ще влезе по-лесно и по-дълбоко в неговото разбиране… Във всеки случай, тази земя е единствената, която наистина усещам. 

 

- Париж?

 

- Париж, да. Но това е художествена композиция, не е земя. Извинете ме!

 

Звъни телефонът. Когато приключва, му казвам:

 

- Но този роман ли е единствената работа, която ви чака?

 

- Не. Искам да дам също на “Митът за Сизиф” продължението, което заслужава. И тук критиците прекалено избързаха да съдят. Поуката от първата книга по никакъв начин не е окончателна. Аз трябваше просто да извлека всички последствия от абсурда. 

 

- Абсурда?

 

- Тоест безсмислицата, която се появява в света с изчезването на Бог. Но извън признатия абсурд, трябва да се създаде възможност за морално поведение. 

 

- Може би вашият граждански опит (дейността ви по време на Съпротивата) ви кара да чувствате императивно тази необходимост?

 

- Несъмнено. Нищо няма смисъл и въпреки това има неща, които не можем да направим или да приемем: не можем да се кланяме пред окупацията или да издадем другар на Гестапо. Има поведения, които струват повече от други: тези, които срещат свободата, справедливостта. Търся разсъждението, което ще ми позволи да го аргументирам.

 

- Смятате ли, че можем да докажем каквото и да било в тази област? Аз съм склонен да се съглася със следната забележка: “Доводите на честта не стоят прави. Хората стоят вместо тях”.

 

Албер Камю пали нова цигара и решително поклаща глава.

 

- Не, не… аз вярвам в мисловни подходи, по-разумни от други, не вярвам, че може да се докаже каквото и да било.

 

Мисля за красивата проза на Албер Камю. Този северноафрикански писател, толкова жив, толкова присъстващ в света, е също така наследник на най-чистия класицизъм: той вярва в силата на размишлението. 

И си тръгвам от Албер Камю с нараснала увереност в съдбата на малкото съвременни творби, които историята на нашата литература без съмнение ще има повод да запази.

 

От Гаетан Пикон

Статията е публикувана във “Фигаро Литерер” на 10 август 1946 г.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Революция по руски

Революция по руски

Всяка революция поражда диаметрални оценки. И причината не е в липсата...

2 коментар/a

Албер Камю: Журналистите искат да бъда екзистенциалист… на 21.10.2017 в 12:59
А аз просто съм един испанец, роден в Алжир. Което впрочем Е СЪЩОТО…
Албер Камю е син на испанка и на французин — един от т.н. „черноноги франзцузи“, на 22.10.2017 в 01:32
които някога се заселват във френската колония на Магреба, за да се занимават с интензивно земеделие, каквото алжирският климат насърчава. Екзистенциализмът на Камю (както се вижда, самият той не иска да си го признае!) е съвсем естествен резултат на вътрешния конфликт у интелектуалеца, който е имал „щастието“ да изпита «динамиката на различието» — на колосалното различие между първоначалната ценностна настройка на човека — роден, за да бъде интимен с простотата и първичността на един древен (и в същото време обозначаван с пренебрежение като «екзотика» средиземноморски свят), — но понесъл в даден момент от живота си сблъсъка с модерната цивилизация на една от световните столици на налудничавостта — Париж. В такава ситуация човек най-ясно осъзнава ГЛУПОСТТА на доминиращия екстравагантен свят, цялото негово безсмислие, което Камю назовава «абсурд». Дълбоката същност на оставения насаме с Бога индивид е призванието му да тласка по склона нагоре огромен камък, за който се знае, че стигне ли до върха, ще политне обратно надолу, след което «осъзналото абсурда на екзистенцията» богоподобно творение ще напрегне отново мишци, за да изтласква — пак и пак — камъка нагоре. «Абсурдът» дава смисъл на съществуването и това е, което дарява с щастие рожбата на първичния древен свят на «екзотиката». Но това не е истинският абсурд. Истинският абсурд е в самоизмамата, която гради в съзнанието си свръхцивилизованият индивид, заблуждавайки се, че това, в което се е потопил, е една неподправена реалност. Нищо подобно! Неподправената реалност е в хилядолетния вятър, който носи червеникави песъчинки от Пустинята към Морето и заслепява «абсурдния» Сизиф. Една реалност, за загубата на която Камю ще съжалява до края на своя така рано отлетял живот…

Напиши коментар