“Животът е такъв, всичко е двусмислено. И е достатъчна само крачка встрани, за да се промени перспективата. Режисьорът на “Арт” в Лондон говореше за работата ми, определяйки я като “смешна трагедия”, това ми отива”.

Последният й, трети роман“Вавилон” разказва за съседски празник, който се превръща в местопрестъпление. Язвителна комедия, в която писателката използва хумора, за да улови трагичното под смешното.

 

- Можете ли най-напред да декодирате заглавието?

 

- Това е нещото, което ми е най-трудно да обясня. Заглавието не е синтез на една тема, то е също звук, лична атмосфера. Само по себе си това е нещо загадъчно.  За мен “Вавилон” е главно изчезналият свят, човечеството преди нас. Вавилон, който в наши дни можем да съзерцаваме на снимките. Независимо от стиха, който цитирам за изгнанието, Вавилон, това са всички книги с т.нар. снимки на улицата, на хора, които днес са мъртви, които са забравени за вечността и нищо не са оставили.

 

- Затова ли пишете, за да оставите нещо?

 

- Не, съвсем не. Аз не вярвам в това. Много малко хора успяват да оставят следа. Хората впрочем, които имат подобна претенция, са луди. Историята помни това, което тя иска. Повечето от нас - смятам, че и аз съм сред тях - няма да оставят нищо. Нямам подобна претенция. Пиша, за да се спася от живота. Когато пишеш, си не само малък демиург на своя свят, но участваш в живота на героите. Това поражда възбуда, сравнима с приключенската или любовната възбуда. Това е едновременно експеримент на личния потенциал и изразяване на неща, които не би посмял да изречеш, повече или по-малко осъзнати желания, вълнения в реалния живот. 

 

- Във “Вавилон” действащите лица не са герои, а обикновени хора. Какво ви очарова в тях?

 

- Винаги съм се интересувала от т. нар. “обикновени” хора и винаги съм писала за тях. Самотни, непохватни в обществото хора или такива, които се чувстват губещи, като в “Адам Хаберберг”. Мисля, че има загадка, поезия във вълнуващите или героични образи, която аз не бих могла да разкрия. Във всеки случай всеки живот има банално измерение. Тези празнини ме интересуват. Освен това, ако тръгнеш по пътя на привилегията, тръгваш по път без край. Сякаш винаги има нещо, което липсва.

 

- Не е ли това същността на живота: търсенето?

 

- Да, разбира се. Това е същността на живота, животът, чийто смисъл напълно ни убягва в действителност. Но къде да търсим? Какво да търсим? Книгата имплицитно поставя този въпрос: какъв смисъл да дадем на нашия земен път? Цитирам думите на Янкелевич: “Какъв е смисълът на тази малка разходка?”. Този път дълбоко го почувствах.

 

- Даде ли ви отговори писането на тази книга?

 

- Не, литературата никога не ми е давала отговори. Четенето може да те научи на някои малки неща. Някои автори са ме просветлили. Но не и по големите въпроси. А писането с нищо не помага.

 

- “Вавилон” се възприема ту като трагична, ту като комична. Какво й приляга най-много?

 

- Това, което ми е неприятно, е когато виждат само единия от двата елемента. Това създава впечатлението, че част от книгата не е била прочетена. Във всичко, което съм правила, винаги съм преплитала и двете. Поради простата причина, че животът е такъв, всичко е двусмислено. И е достатъчна само крачка встрани, за да се промени перспективата. Режисьорът на “Арт” в Лондон говореше за работата ми, определяйки я като “смешна трагедия”, това ми отива. 

 

- Това е роман с театрален стил, който отчасти се развива в затворено пространство. Защо избрахте да напишете книга, а не пиеса?

 

- Не мисля, че това би могло да бъде пиеса. И други хора ми го казаха, но аз не виждам как биха могли да се поставят на сцената множеството реминисценции и инстроспективни части. Или пък тогава ще трябва да се задоволим с 10 процента от книгата. Ако не бях аз авторът, никой нямаше да си представи тази история в театъра! Сигурна съм в това.

 

- Изглеждате ядосана. Може би имате чувството, че се поставя под въпрос вашата легитимност като писател?

 

- Не. Но това би бил лош прочит на книгата. Пиеса е невъзможна, филм  - може би. При условие, че се направи добра адаптация. Темата за изгнанието е много актуална. 

 

- С какво ви трогва тя? 

 

- Моите родители бяха изгнаници. Нямахме никаква родина. Идвах отникъде, както останалата част от семейството ми. Дори майка ми, която е имала по-уседнало детство, направи всичко, за да забрави унгарското си минало, нямаше никаква следа от него. 

 

- Това ли обяснява страстта ви към снимката, която запечатва хората?

 

- Да, очевидно. Другаде пиша: “Това, което има значение, е пейзажът”. Като дете, имах усещането за изгнание, но изгнание без позоваване. Това не беше страдание, а чувството, че съм встрани. Не съм спирала да се закотвям чрез езика. Превърнах френския език в моя родина. Баба ми по бащина линия не умееше нито да чете, нито да пише. Да бъда призната за френски писател, за мен беше дар за цялото ми семейство.

 

- Темата на книгата е и вътрешното изгнание, самотата?

 

- Да, точно така. Добре разбирам това чувство. Но ми е трудно да принадлежа към каквото и да е било, това не ми е присъщо.

 

- Какво кара в книгата ви Елизабет да помогне на своя приятел Жан-Лино, при положение че рискува да обърка живота си?

 

- Обичам произшествията в новините. Аз съм фен на предаването “Да влезе обвинямият” (Faites entrer l'accusé). Има огромна необяснима част в постъпките на хората. Но приятелството е изключително силна страст. Обичам много да разглеждам тази тема, приятелството като стебло на живота. 

 

- Но Елизабет също показва, че е готова да промени всичко…

 

- Да, това е вълнуващо, тази идея за пресичането на пътищата. Среща се в литературата, както и в живота.

 

- Въпросът за възрастта е вездесъщ. Елизабет е на 60 г. Тук за вълненията, за тайните, за които говорите ли, става дума?

 

- Въпросът за възрастта терзае всички! Как би могло да бъде другояче? Не владеем остаряването, то е неизбежно и тревожно. Разказвачът Елизабет казва: “Някои дни, когато се събудя, възрастта ми скача в лицето”. В крайна сметка, смъртта е нещо абстрактно. Това, което можем да си представим с течение на възрастта, е отслабването, остаряването, повяхването на битието. Може би писането е начин да се подготвим за тези неща.

 

- Какви са днешните ви желания?

 

- Не съм изследвала всички възможности на писането. Книгата за кампанията на Никола Саркози дойде благодарение на едно събитие. Бих била много щастлива друго събитие да ме отведе по друг път на приключение.

 

- Какво бихте искали да казват за вас?

 

- Не мисля за нещата в личен план. Понякога бих искала да гледат на това, което правя, без предразсъдъци. Но моят случай не е изолиран. И на мен самата ми се случва понякога да имам предразсъдъци за някои хора. Всички сме пленници на своя социален образ.

 

- Имате ли усещането, че сте неразбрана?

 

- Не, по-скоро имам чувството, че съм зле класирана. Има недоразумение, когато ми приписват поглед отгоре над нещата. Недоразумение също, когато говорят за саркастичен хумор или сатира. Обратното, струва ми се, че съм в голяма съпричастност с героите си, дори най-малко симпатичните или онези, които осмивам. Но честно казано, не се оплаквам! Дори би било абсурдно от моя страна, тъй като двусмислието идва и от факта, че аз изпитвам отвращение към коментирането на работата ми. Не вярвам в съпътстващото слово. Винаги ми изглежда подправено. Не съм сигурна, че притежаваме всички ключове към нещата, които създаваме.

 

Ясмина Реза

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Бог като Творец

Бог като Творец

Актрисата Лайла МакКарти описва как веднъж отишла при Дж. Бърнард Шоу...
Разпаднатият свят

Разпаднатият свят

Разцеплението на днешния свят се вижда с просто око. Всеки наш съвреме...

2 коментар/a

Не съм робот на 15.10.2016 в 20:36
Интересно, родители изгнаници! Такива са и родителите на всички български деца родени извън България. Дето вика един познат, първото поколение емигранти отиват за курбан. После, каквото стане, за да не остане и помен от род, Родина, корен, памет! Авторката изглежда не може да намери мястото си на този свят, разбираемо за всеки търсещ ум.
От личен опит: на 23.10.2016 в 22:31
«…първото поколение емигранти отиват за курбан…» Лошото е, че дори и да се усетят, че са набелязани за курбан и да се измъкнат в последния момент, това първо поколение емигранти скоро си дава сметката, че не могат да се върнат и там, откъдето са се отправили в емигрантство, защото на челото им вече е изобразена дъмгата, че са „жертвени животни“, При което в „родината“ им също ги очаква заколение. Ето защо първото поколение стисва зъби и си казва: „Никакво връщане назад! Тук сме дошли, заплащайки лептата си от обиди и унижения, тук ще и да останем — та да е добре за децата!“ Но те не си дават сметка, че съдбата на техните деца е незавидна. В извършването на авантюристичната крачка на емигрирането, която ги е отпратила нейде по широкия свят, може да има и известна доза романтика, която се постига с много енергия и незаурядни лични качества, но тази романтика ще си остане недостъпна за следващите ги обезличени поколения, разкапващи се от презадоволеност, мързел и безхарактерност.

Напиши коментар